Едва 50 души се включиха в София в отбелязването на Световния ден на протеста. На фона на масовите протести, обхванали редица държави на 15 октомври т.г., българското „участие" си бе направо мижаво.

Всичко това неизбежно повдигна един болезнен, нелицеприятен въпрос: „Защо българите предпочитаме да си останем у дома, вместо да протестираме срещу мизерния си начин на живот?" Още повече, че имаме не по-малки основания да покажем гнева си от излезлите да протестират в 719 града в 71 страни.

Отговорът е в народопсихологията ни!

Помните ли кой написа „НАРОДЕ!!!!", а неговият съратник добави: „Кой те в таз робска люлка люлее?" И кое доведе Левски и Ботев до ръба на отчаянието им? Примиреността със съдбата му на собствения им народ!

Да не бе това фатално овчедушие, владеещо и до днес душите на повечето българи, то навярно и съдбата ни щеше да е друга.

То лежи и в основата на националните ни нещастия, за повечето от които виним другите, но много често забравяме своята вина!

Парадоксът е, че България си мълчи, точно като преуспяващата в кризата Швейцария. На фона на световните протести, ние сме си доволни и си мълчим. А на тотално фалиралите гърци май ще им опростят половината дългове. С неизказаната от ЕС надежда банките-кредиторки да си вземат другата половина.

Иначе, за малкия брой участници в митинга и шествието на 15 октомври могат да бъдат посочени и редица технически причини.

Навярно лоша шега на организатора на инициативата е изиграло неразбирателството му с останалите желаещи да бъдат "войводи".

Какво да се прави, в България винаги е имало много повече мераклии за „вождове", от тези готови за редови участници. И навярно и затова сме на това положение, на което сме и като народ, и като държава - на дъното!

Изглежда, въпреки че е детектив, организаторът на „протеста" в българската столица така и не си е направил труда да се поучи и от злополучния опит при идентични събирания на самообявилите се „лидери" на СИЛА.

Тяхната страница в социалната мрежа преливаше от хиляди „желаещи да протестират", но на сборните им пунктове идваха по десетина. Пък и не всички готови да изразят протеста си по площадите чатят във Фейсбук.

Изобщо, кой и защо реши, че мрежата е универсалното средство, с което може „да се вдигне революция в България"?! Практиката показва, че всеки пробвал се да стане „водач" по този начин у нас е претърпял фиаско.

И още нещо важно. Колкото и „новите лидери" да се разграничават от партиите и да ги отричат, засега печелят отричаните. И те са, които ще докажат жизнеспособността си и на задаващия се местен и президентски вот.

Защото, както е показала историята, само с нагледна агитация не става, трябват и стегнати структури. Който не вярва, да пита агитките!

Впрочем, именно развилнялата се след случая в Катуница активност на футболните фенове по време на протестите в 14 големи български града е другата сериозна причина да не се представим, както подобава, на 15 октомври.

Главният резултат от играта на стражари и апаши и скандиранията против циганите бе, че натрупалото се социално напрежение спадна.

Парата просто излезна през свирката. Въпреки че 23 % от младите българи са безработни, а в градовете всеки трети на възраст между 18 и 35 години не работи. В селата делът им е цели 58 на сто, а всеки 20-ти младеж изобщо не търси работа, защото е изгубил всякаква надежда. Да не си млад в днешна България!

Навярно заради това и на 23 септември 2011 г., както и на 10 януари 1997 г., ултрасите бяха оставени най-спокойно да чупят и палят, а чак след това полицаите малко ги понабиха и прибраха част от тях в РПУ-тата.

Неслучайно футболните агитки в Катуница си свършиха работата по същият сценарий, както при „революцията" срещу Виденов.

И палатите на „цар" Киро, и сградата на парламента бяха подпалени все под благия поглед на тежко въоръжени жандармеристи. Но по-важното е, че като дойде Световният ден на протеста, вече нямаше кой да демонстрира.

Въпрос на тактика, както би казал отпускарят Цветан Цветанов. На младежките страсти трябва винаги да им се намира отдушник. Това засега дава и отговор на въпросът: „Къде е честното борбено българско поколение?"

Има обаче и още една, не по-маловажна, причина за самоубийственото търпение на българите, на което сме свидетели. И тя е, че в България няма естествено възникнало гражданско общество, което да реагира!

Населението е деструктурирано. Освен това, както казват банкерите, върху целия народ е приложено "креативно деструктуриране". Което в превод означава ограбване, и с ограбеното е създаден частен капитал.

А че става дума именно за това, личи много ясно от минималните изисквания, записани в "Хартата за правата на човека", която лежи в основите и на българската конституция, и на Лисабонската стратегия на ЕС. А те са:

- "Жизненият минимум" (гладуването) е 211 лв. - За физически геноцид!
- "Социалния минимум" е 634 лв. - За социален геноцид!!
- "Издръжката на едно дете" е 370 лв. - При по-малко се извършва национален геноцид - децата възпроизвеждат нацията!!!...
- Минималната издръжка на четиричленно семейство е 2008 лв., а средната заплата е... само 640 лв.
Родните реалности обаче са други:

Семейният доход е 1280 лв., при „средна заплата" по 320 лв., което е по-малко дори от издръжката за едно дете.
70 на сто от работещите (1.8 милиона) и техните деца са „Социални аутсайдери", което прави около 5 милиона.
Към това число непременно трябва да прибавим и 90 процента от родните пенсионери - някъде около 1.6 милиона.

И истината, която лъсва, е жестока:

6.6 милиона от българското население са „Социални аутсайдери".
Да не забравяме и около 0.5 милиона души, живеещи с доходи под „Границата на глада" от 211 лв. (границата на убиване чрез глад, както в концлагерите).

Или общо 7.1 милиона българи са жертва на системен геноцид!

Изводът е, че в България живеят „Нормално" около 0.3-0.5 милиона души, което е грубо потъпкване на „Хартата за правата на човека", чийто член 25 гласи:

"Всеки има правото на жизнен стандарт, който да осигурява на него и семейството му здраве и благополучие, включително прехрана, дрехи, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални услуги, както и правото на сигурност в случай на безработица, болест, инвалидност или овдовяване, при старост, както и при други по-нататъшни загуби на средствата за издръжка, по независещи от него обстоятелства.
Майките и децата имат право на особена социална помощ и подкрепа."

И въпреки че сме подложени на системен геноцид, в България подобни събития, каквито взеха да стават по света - недоволстват огромни маси от възмутени,огорчени, притиснати, протестиращи хора, както виждаме, няма.

Страничен човек ще остане с впечатлението, че тук всичко ни е наред!

Впрочем, същото твърди и любимият на половината (а може би и на по-малко) българи министър-председател на „острова на стабилността" Бойко Борисов, който за пореден път най-отговорно заяви - онези, нека си палят държавите, ние тук работим!

И тъй като населението мълчи и е бездушно, явно на повечето българи много ни харесва как ги дерат топлофикациите, мобилните оператори, енергоразпределителните и водните дружества, държавата, чиновниците, партиите, данъчните, олигарсите.

В същото време, подтикнати от същия този убийствен, вонящ „живот", други българи са склонни за дребно нещо да убиват, трети вече от невиждане на изход се самоубиват, четвърти емигрират, а пети тръгват по безславния път на подлоги на мафията.

С две думи, роди се поредният български феномен - превиваме гръбнаците си повече, отколкото биологията твърди, че може. И то все в името на оцеляването...