Села-призраци вещаят бъдещето ни

Само на 80 километра от столицата на България - София - все повече села-призраци изпълват Кюстендилска, Треклянска и Трънска общини и вещаят зла прокоба за това, което очаква този район в недалечно бъдеще.

Животът в Краището и Знеполе, както е по-известен този край, е замрял в деградиралата си форма не от днес, а от няколко десетилетия. Последният, довършващ удар за живеещите в него е нанесъл т. нар. демократичен преход.

Всичко това бе видяно от група столични журналисти по време на „рейда" им покрай част от българо-сръбската граница, организиран от зам.-председателя на ВМРО-Българско национално движение Костадин Костадинов.

Авторът на най-новите книга и филм за третата национална катастрофа ни показа по един недвусмислен начин „живите" основания за своето твърдение. Защото само на няколко километра от Кюстендил започва една друга България, много по-различна от тази, която ни показва областният град. България, чието лице е гърчещото се в агонията си Краище - един кипящ от живот до преди години район.

С изключение на няколко села с по стотина жители, днес този район е осеян с обезлюдени, рушащи се от времето и немотията селища, в които бавно гаснат по няколко старци и бабички. В някои от тези села като Брест, например, живее само по един човек, и то през лятото. За няколко месеца през зимата те просто стават ничия земя, или както обичат да ги наричат чиновниците - „урбанизирана територия".

Обиколката ни в района на Краището започва с посещение на село Полетинци, последното в Кюстендилска община. Както ни обяснява Станка Божилова, която три мандата е била кметски наместник в селото, то се състои от 12 махали. Но в него живеят само 15 души, като само 6 от тях са с местна регистрация.

Най-младата жителка на селото с поетично име е една наскоро заселила се 45-годишна софиянка, която по свои съображения пожела да не й се споменава името. Другите жители на Полетинци естествено са пенсионери. И то на „четвърта възраст", както се шегуват самите те. Всъщност, хуморът май е последното, което все още ги крепи насред пустошта, сред която нижат един след друг дните си.

Началото на края на Полетинци е поставено през далечната 1950 г., когато в селото се ражда последното бебе - циганче! А е било време, когато преди 50-60 години Полетинци е наброявало 600 души, чийто поминък е бил свързан с отглеждането на картофи, круши, кайсии и други плодове. Днес 75-80-годишните обитатели на селото с мъка си спомнят за това време, както и за 80-те лева, които при социализма са им добавяли към заплатите и пенсиите, защото живеят в граничен район.

Впрочем, темата за „преференциите" - минали и очаквани - неизбежно присъстваше в разговорите ни с хората по време на всяка една наша среща. Така бе и в общинския център Трекляно, където бяхме посрещнати от секретарката на общината Василка Кирилова.

Времето, казва тя, бързо ни помогна да се замислим за обезлюдяването на общината ни. По официални данни населението на Трекляно гравитира през лятото около 1 000 души, а сега е около 600 човека. Но така, както върви според нея много преди 2025 г. общината няма да съществува поради обезлюдяване. Затова демографският фактор е решаващ за развитието й.

Причините за очертаващия се колапс на най-малката община в България са възрастовият състав на населението, липсата на условия за живот и отдалечеността на хората от централните селища Злогош, Трекляно и Средорек.

Тук хората се препитават предимно с отглеждане на животни и зеленчукопроизводство, като картофи се отглеждат главно за лични нужди. При тази неразвита икономика обаче и при непрекъснато увеличаващата се безработица е абсолютно невъзможно да се задържи населението. Въпреки че в продължение на 30-40 години са разработвани какви ли не програми. Те не решават въпросите с обезлюдяването!

От година на година броят на децата, които ходят на училище намалява. Сега в слетите паралелки на Треклянското школо се учат от 1-ви до 8-и клас едва 32 ученика, като повече от половината от тях ги карат с автобус от... Кюстендил. Само и само да има училище! Секретарката на общината обаче не крие скептицизма си за бъдещето на този „спасителен" подход и най-вероятно от новата учебна година училището в Трекляно, както много други в района, ще затвори врати.

В същото време опитите, които се правят за обновяване на инфраструктурата, не връщат хората, защото те искат нормални цени, задоволяване със стоки от първа необходимост, работа и, разбира се, спокойствие. А всяка година местни и чужди „посетители" разбиват къщите в селата и съвсем естествено създават страх и несигурност!

Заради всичко това, въпреки че държавата помага понякога в някои начинания, общината е безсилна да се грижи за населението и да решава проблемите му.

Писнало ми е до обяд да возя ковчези, а следобед мъртъвци за една минимална заплата, сподели тегобата си и шофьорът в общината. В какви условия изпълнява тежката си мисия отчасти разбрахме и ние, когато потеглихме от Трекляно към Трън. Пътят или поне това, което трябва да се нарича път, бе като изваден от филм на Хичкок.

Много бързо жалките останки от асфалт бяха заменени с бледи спомени от макадан и после никой вече не знаеше какво има под гумите на буса. На всичкото отгоре в началото на пътя от двете страни на „платното" се бе образувал тунел от клони, под които немската машина много трудно се промъкваше. Добре, че някой предвидливо бе минал предишния ден да поокастри клонака, за да не се изтрепят „гостите" от София.

Втората половина от 39-километровото трасе се виеше покрай малка река около която на всеки 5-6 километра се виждаха отдавна запустели къщи и училища. Тук там зееха разбити и прозорците на безвъзвратно спрели да работят пощи. Мярнаха се и няколко човека, но леки коли и камиони до Трън така и не срещнахме.

Изглежда, за да обозначат този забравен „и от Бога, и от царя" край и трите мобилни оператори са го изключили от покритието си.

Може би поради това Трън, в който се озовахме след час и половина, ни се видя като „мегаполис". Тази ни илюзия обаче много бързо бе убита от един местен шегаджия, който докато чакахме кмета да дойде, не само й се надсмя, но сподели и своето „виждане" по въпроса - Трън не е „мега", а „мангалополис"!

И наистина мургавото ромско присъствие се набива на очи от първия миг, в който влезеш в града. Циганските ни събратя в Трън са толкова много, че чак усилено започваш да търсиш с очи някой по-светъл свой сънародник.

Впрочем ромите в Трън са една от гордостите на градоначалника Станислав Николов. „Нашите роми не крадат!", категоричен бе той пред журналистите. Да, ама са толкова досадни в просията си, че чак са в състояние да те извадят от нерви. При това са си разпределили наистина лустросания с европари център на Трън на сектори и не дават и пиле да прехвърчи над „тяхна територия".

Въобще циганите в Трън се държат не само като настоящи, но и като бъдещи господари на положението в наброяващата по данни от последното преброяване 4 400 души гранична община. И няма как да е другояче! През миналата година в цялата община са родени само 5-6 деца, само едното от които българче, а останалите ромчета. За сравнение, през 1938 г. населението на община Трън е било 38 000 души!

Причината за тази демографска катастрофа кметът Николов вижда в унищожаването на поминъка на населението, започнато със закриването на ТКЗС-тата от правителството на Филип Димитров. По думите му, в рамките на една година всичко се е опустошило, а земите са били разцепени, защото имат много наследници.

Резултатът е, че хората са се изтеглили към намиращата се на 77 километра столица. В това число и тези, които при социализма са дошли от други краища на страната да живеят тук, защото са получавали по 5 000 лева и безплатно жилище.

Ако има обаче преференции за развитието на земеделието и туризма хората ще се върнат, убеден е кметът, който сам е едър земеделски производител.

Засега обаче кметската прогноза се сбъдва само наполовина. Селата в общината наистина се увеличават три пъти, но само през лятото. През зимата те се обезлюдяват, а две от тях - Къшле и Шипковица - предстои да бъдат заличени от картата на България.

Затова Николов бе категоричен, че ако държавата не се намеси, след 10 години от 51 села в община Трън ще останат само 5-6. Другите ще са вилни зони. Но въпреки че е от ГЕРБ той не скри разочарованието си, че премиерът Бойко Борисов му е обърнал гръб и е тръгнал, по думите му, да „спасява" Северозападна България.

С типичния си за Знеполието черен шопски хумор кметът обаче все пак прояви градивен оптимизъм: „По-лошо е, че не знам нас къде ни броят!"

Дано скоро да намери отговор на въпроса си...