Вчера си спомних за нашия Петрич по време на ареста на "Коце Маца". Там хората категорично отказваха поканите на журналистите за коментари и криеха лицата си от камерите, бягайки на другия тротоар. Явно се страхуваха за живота и здравето си.

Поводът да си спомня беше дългоочакваният разговор с един сирийски бизнесмен, роден в придобилия печална известност град Дараа и живеещ във Варна. Отначало ме поздрави на чист български език и отговори без задръжки на въпроса къде е роден. Когато обаче разбра какво ще го питам, се извини че не разбира нашия език и побърза да напусне помещението, където беше уредена срещата ни.

И сигурно има основания - само през последното денонощие в Дараа са загинали трима демонстранти, плюс един в Дамаск. Никой не знае колко са в Хама и Хомс, тъй като и двата града са блокирани и комуникациите им са отрязани.

Между другото, друг сирийски бизнесмен, роден в Хомс и живеещ много отдавна във Варна - стар приятел, упорито не вдига телефона си и е затворил офиса си. А един либиец, чието бюро за преводи се намира недалече от варненския "Червен Площад" (в центъра на морската ни столица) направо ми заяви, че се страхува и няма да разговаря с мене, докато Муамар Кадафи не бъде свален от власт.

Всичко това означава че специалните служби на радикалните арабски диктатори имат дълги ръце или поне са успели да внушат на поданиците си, че е така. И когато някой се е измъкнал от тамошния ад и е успял някак си да устрои живота си далече от родината, не иска да рискува ни най-малко живота на близките си останали там.

За намиращите се във "врящия сирийски котел" обаче не е така. Останалите без алтернатива местни хора явно вече нямат какво да губят и са готови да рискуват и живота си, вместо да продължават да живеят по досегашния начин. При тях страхът от смъртта отдавна е отстъпил място на презрението към нея. Това се вижда на видеоклиповете, които по някакъв начин достигат до останалия свят - мъже с голи ръце се изправят срещу танковете и БТР-те и падат, покосени от тях и от снайперистите.

По-специално в Хама, както прогнозирах в предишния анализ, се повтори придобилото световна известност клане над "Мюсюлманските братя". Башар Асад и върхушката на БААС дават да се разбере, че няма да се спрат пред нищо, за да се разправят с противниците си и да останат на власт. За разлика от другите дългогодишни арабски диктатори обаче наследникът на алауитската династия има подкрепата на някои от световните полюси на силата, които оспорват едноличното лидерство на САЩ.

Китай - който вече пуска на вода първия си самолетоносач (преоборудван от недостроен съветски ракетен крайцер и купен на безценица от Украина) и така оспорва могъществото на американския Тихоокеански Флот. За Пекин е добре дошло още едно огнище на напрежение, което да ангажира военния потенциал на Вашингтон.

Руската Федерация - която не може да си позволи да загуби военноморската си база в сирийския пристанищен град Тартус. Всъщност, дори Башар Асад да падне от власт и баасистите да бъдат принудени да напуснат Дамаск, при една бъдеща дезинтеграция на страната, крайбрежието с пристанищата Тартус и Латакия ще остане в ръцете на живеещите от векове там алауити. Те няма да имат друг избор, освен да запазят добрите отношения с Москва и да продължат да получават аренда за базата.

Иран - местният регионален лидер не крие амбициите си да "лови риба в мътна вода" и да оглави целия ислямски свят след сегашните бурни промени и въоръжени размирици в арабските страни, които вадят от строя Египет и други негови конкуренти.

Техеран по традиция поддържа Дамаск, откакто там на власт е партията БААС и алауитската общност. Навремето, през 80-те години на ХХ век, съществуваше радикалната антиамериканска ос Иран- Сирия- Либия. Тя получаваше негласна подкрепа от СССР и дори от Китай, тъй като ерозираше позициите на САЩ в ислямския свят и ангажираше Шести Американски Флот и южния фланг на НАТО.

По всичко изглежда, че сега тя ще се възроди и под върховенството на Техеран ще създава доста проблеми на тези, които се опитват да налагат "новия световен ред".

Както посочва израелският геополитик Гил Ярон, "иранският президент Махмуд Ахмадинеджад не крие претенциите на страната си за регионално лидерство" и изтъква, че противоборството между САЩ и Иран в Арабския свят "намира отражение във всички локални конфликти".

Той коментира, че политическите сили в арабските страни "се концентрират около двата силови полюса, чиито центрове са Вашингтон и Техеран". Според него дори Барак Обама "демонстрира подчертано деликатно отношение към Иран", на фона на строгите изисквания към доскорошния съюзник на САЩ Хосни Мубарак в сферата на демократизацията и човешките права, довели да неговата преждевременна оставка и процеса срещу него, който сигурно ще го довърши.

Става ясно, че във Вашингтон са изключително внимателни в отношението си към Техеран, когото правилно определят за регионален противник №1. Никак не е случайно, че руският представител в НАТО Дмитрий Рогозин определи бьдещите бомбардировки над Сирия като репетиция за атака срещу Иран.

Засега обаче САЩ са принудени да съсредоточават вниманието си най-вече към недопускането до властта на радикалните ислямски партии и движения, на първо място на "Мюсюлманските братя", а също и на „Ал Кайда", „Таблиг Ал Джамаат" и други. Затова се отнасят по-меко към дългогодишните диктатори от типа на сирийския Башар Асад и йеменския Али Абдулла Салех. И макар да заклеймяват Муамар Кадафи, са подчертано безразлични към неговата съдба и не участват във военната операция по свалянето му.

Обаче от семейството на Кадафи дойде поредната неприятна изненада за САЩ и ЕС. На фона на подписаното от Башар Асад постановление, което разрешава създаването на опозиционни политически партии и дискретните опити на Махмуд Ахмадинеджад за диалог с Вашингтон и Брюксел, влиятелният син на либийския диктатор Сейф Ал Ислям (когото много анализатори и дипломати, включително и български, погрешно смятат за прозападно ориентиран), обяви че ще се търси разбирателство с бунтовниците - ислямисти, с цел да бъдат довършени либералните. Ако това се случи, ще се избегне разделението на страната и диктаторът ще укрепи позициите си, консолидирайки антизападните нагласи сред либийците (което няма да е особено трудно, на фона на бомбардировките и невинните жертви).

Либийският нефт ще остане държавен монопол и ще носи досегашните приходи. Местните племена ще се простят с мечтата си за независимост. А наемниците от традиционно приятелските на Либия държави (включително Сърбия и Беларус) ще продължават да вдигат рязко жизненото равнище на своите семейства и близките си, като поне с малко ще допринесат за стабилизиране на ситуацията в своите страни.

И най-важното - ако Муамар Кадафи се задържи на власт, не може и да се мисли за падането на Башар Асад и другите арабски диктатори. Тоест, верижната реакция се прекъсва и Арабската Революция приключва! Нима!?