България се намира в политическа криза. Това е продължение на кризата, която започна още през 2020 г. и доведе до поредица от предсрочни парламентарни избори през следващите години, а преодоляването й стартира преди 10 месеца с конституирането на кабинета "Денков - Габриел". Той беше договорен за 18 месеца с премиерска ротация на деветия месец, а последваха и заявки, че това правителство може да издържи дори един цял мандат. Резултатът, който имаме в момента обаче, е неуспешна ротация и пак предсрочни парламентарни избори, които отново ще бъдат предхождани от управление на служебно правителство.

И въпреки че става дума за политическа криза, в която се намираме отдавна, има определени разлики между началото и края на кабинета "Денков - Габриел", които не могат да не бъдат отчетени. България стъпи, макар и засега само с единия крак, в Шенген, придвижи се сполучливо към еврозоната (повечето от критериите са изпълнени), а също така претърпя и конституционни промени, насочени към съдебната система и към стабилизирането на парламентарния характер на държавата.

Конституционните промени трябваше да бъдат развити в последващо законодателство, което да ги операционализира и да ги направи приложими в интерес на гражданите. За изковаването на законодателство обаче време не остана. Прекратяването на жизнения път на правителството "Денков - Габриел" остави тези процеси недовършени. Хипотетично е възможно работата по законодателството да продължи в рамките на настоящия парламент, защото той няма да се разпуска по време на управлението на служебното правителство. В действителност обаче това едва ли ще стане при вече разпаднало се парламентарно мнозинство и при опозиция, която не полага никакви усилия за следване на каквото и да било конструктивно поведение поне по ключовите за страната въпроси.

Така между конституционните промени от една страна и липсата на последващо законодателство от друга - се получава един луфт, който се превръща в основна характеристика на ситуацията, в която се налага назначаването на служебно правителство и провеждането на поредни предсрочни избори. Една съществена част от конституционните промени се отнася до регламента за излъчването на служебен премиер и подбора на министри, които да оглавят министерствата до провеждането на изборите, формирането на ново парламентарно мнозинство и конституирането на следващо редовно правителство, което легитимно да поеме управлението на страната.

Конституцията предвижда създаването на закон, в който ясно да се разпишат правата за задълженията на служебното правителство. В настоящия случай обаче се налага да минем и без този закон, като се стъпи единствено върху новите конституционни текстове. Съобразно тяхната буква, дух и философия следва да стане както създаването, така и функционирането на очаквания служебен кабинет.

В чл. 99 (7) от Конституцията е отбелязано, че основната задача на служебното правителство е да организира честни и свободни избори. Този текст сам по себе си е достатъчно ясен регламент относно приоритетите, които трябва да има и да следва един служебен кабинет. Дори и без специален закон служебното правителство разполага с ясна основа за работа, осигурена му чрез конституционните промени. Съобразно новите конституционни условия служебното управление е ангажирано единствено с технически функции. Правенето и провеждането на политики и всякакви други инициативи, свързани с това са извън рамката за служебните кабинети, която е заложена в Конституцията след промените от миналата година. Всичко това означава, че персоналните промени по върховете на министерства и агенции също следва да бъдат максимално ограничени и да не излизат извън границите на политическите кабинети.

Техническият характер на служебната власт предполага и това тя да се упражнява от публични лица без политически характеристики. Девет от десетте лица, сред които може да се избира служебния министър-председател са именно такива. Става дума за ръководствата на БНБ и Сметната палата и за омбудсмана и зам.-омбудсмана. Включването на председателя на Народното събрание сред този кръг от лица може би изглежда малко странно, защото характеристиките на тази длъжност рязко контрастират с естеството на останалите девет. Тази особеност определено следва да се отбележи, както и обстоятелството, че липсват някакви специални аргументи за включването на парламентарния шеф сред потенциалните варианти за глава на служебното управление.

Може да се използва фактът, че след като България е парламентарна република, то парламентът (респективно неговият председател) би могъл потенциално да има роля във всички ситуации и процеси, които се развиват в страната. Подобна логика обаче би била твърде обща и за да бъде валидна, е нужно прецизиране. Това може да се направи в закона за служебното правителство, когато дойде ред за неговото приемане. Вариантът с председателя на парламента би могъл да се разгледа като някаква последна възможност. Ако примерно не се получи с никой от останалите да се прибягва до човека, ръководещ Народното събрание.

Техническото естество на служебното управление също така означава, че насоките в политиката на страната, зададени от редовното правителство, не следва да бъдат променяни. Т.е. в настоящия случай членството в Шенген и еврозоната, както и подкрепата за Украйна трябва да бъдат поддържани от служебното правителство, за да може след това активно да бъдат продължени от следващия редовен кабинет (ако неговите приоритети съвпадат с тази политика, което е доста вероятно).

В чл. 99 (5) от Конституцията са заложени консултации на президента с парламентарните групи при формирането на служебно правителство. Важно е да се отбележи и това, че Народното събрание не се разпуска при управлението на служебната власт. Разпускането на парламента определено беше нонсенс, който конституционните промени премахнаха. Няма никаква логика страна, която е парламентарна република по своята форма на държавно управление, да функционира без парламент, пък макар и само временно. Предвидените консултации (преди конституционните промени ги нямаше при излъчване на служебна власт) могат да бъдат разбирани като споделена отговорност между президент и парламент при създаването на служебен кабинет. Това ще рече, че и двете институции ще могат да следят за изпълнението на основната функция - организиране на честни и свободни избори - и да предприемат действия, съобразно правомощията си, ако констатират наличието на някакви отклонения.

Предвид обстоятелството, че тези конституционни промени се прилагат за първи път, рискът от конституционна криза не бива да се подценява. Това обаче не означава, че новите конституционни стандарти следва да бъдат подлагани на критика. Те подчертават парламентарния характер на държавата и в този смисъл позитивите, които носят са много повече от недостатъците. Ако всички институции, ангажирани с процеса по създаването на служебно правителство работят активно и отговорно за неговото случване, то проблем няма да има и до конституционна криза няма да се стигне. Поне засега изгледите са добри! Димитър Главчев най-вероятно ще се справи като служебен премиер. Нека все пак подчертаем, че по принцип Конституцията отрежда водеща роля на президента в цялостния процес по излъчване на служебен кабинет. Това предполага, че неговите действия и усилия са определящи за темпото и отношението на останалите фактори с роля в търсенето на изход от кризата.

След около 3 месеца България би трябвало да се върне отново в естественото си състояние - наличие на парламентарно мнозинство и правителство, излъчено от него. Ако това се случи, то би означавало, че страната преминава леко през настоящата кризисна фаза. Така би имало нов шанс за пълно преодоляване на политическата криза, започнала през 2020 г., който този път управленският ни елит би следвало да не пропуска. Става дума за шанс, който може да се използва единствено чрез рационални идеи и прагматично мислене.