"...Поздравявам ви по случай 1 ноември - Деня на народните будители..." Фалцетното приветствие е на държавния глава Плевнелиев. Към представителния строй на Националната гвардейска част. И с удоволствие бихме записали това като връхна точка в петгодишната серия недоумки на четвъртия президент, ако според Конституцията не бяхме обречени да изтърпим и още едно новогодишно обръщение към нацията от същия.

Върховният главнокомандващ реши да отбележи празника, който предразполага единствено към почит, смирение, размисъл, с подобие на военен парад. И знамето на Републиката се издигна по този повод не къде да е, а до сградата на президентската администрация. Почти толкова нелепо, колкото Негово светейшество да изпее "Придите, приимите свет от невечерняго Света, и прославите Христа, воскресшаго из мертвих" в Баня баши джамия.

А пред стотиците български читалища в най-затънтените краища на страната се развяваха поизбелели от дъждове и ветрове трикольори. Горди в своята мизерия, но душа и сърце...

Словото на будителите и словата за будителите заглъхнаха в тропота на ботушите. Сред многогласното "Здраве желаем, г"син президент!" потънаха гневните стъпки на българските учени, които избраха деня на будителите, за да събудят съвестта на заспалата държава, за която науката е сираче, което трябва да е благодарно за огризките от бюджетната трапеза.

Обединителят на нацията не снизходи да поднесе цвете пред паметника на Паисий, пред гроба на Вазов, пред бюстовете на Левски, Ботев, Яворов, Захарий Стоянов. На гроба на Незнайния воин, ако щете. Онзи воин, който падна в името на националния идеал, на националното освобождение и утвърждаване. Които обаче биха били невъзможни без пробуждането на националното самоосъзнаване. А то - без словото на монасите, на даскалите, на поетите, на браилските хъшове, на просветителите, на читалищните дейци, на хората на Духа. Не на фелдфебелите.

Именно фелдфебелите (дори с пагони на полковници) клаха българската интелигенция, "както турчин не я е клал". И през 1925, и през 1941, и през 1944... Забравата е привилегия на онези, които имат здрав сън. "За народните будители - Ура-а-а!"

Точно на този сакрален ден Плевнелиев изрази задоволство, че парите за войската са увеличени. И не защото тя е гарант за националната сигурност и суверенитет. Това би била оправдана радост, ако идеше реч за по-добрите бъднини на защитниците на родината. Не, върховният военачалник на топящата се и демотивирана армия е щастлив, защото парите в бюджета "кореспондират с ангажиментите на страната ни за достойно членство в НАТО"...

Армията в България никога не е раждала будители. Обратно, будителите - по повелята на сърцето и дълга - в труден за страната си час често са обличали военни шинели. И са давали живота си на бранното поле. Но словото им, посланието им, духът им никога не са обували подковани ботуши, творчеството им, любовта им към родина и народ никога не са придобивали спарения дъх на казармена канцелария, на солдафонски партенки.

Бойните маршове, плющенето на знамена и тропотът на ботуши най-малко подхождат на този празник - дали може да го наречем празник или в страната, където някои "празнуват" обесването на "един твой син, Българио", това е в реда на нещата. Тихият шепот на пожълтелите страници, които са ни дали самочувствието да свирим бойна тръба на Шипка, Сливница, Одрин, Булаир, Люлебургас, Чаталджа, Добро поле, завоя на река Черна е много по-гръмовен от парадната духова музика. И именно воините на словото би трябвало да почитаме в такъв малко тъжен ден.

Защото сърцето на будителите тупти не в "Шуми Марица", а в простичките редове на дядо Вазов:

Детенце хубаво,

пиленце любаво!

Къде под мишница

с таз малка книжица?

Отивам, бабичко,

макар и слабичко,

книга да се уча,

добро да сполуча.

Но както е казал големият Илия Бешков: ако два просташки ботуша веднъж са прокънтели - те вечно ще кънтят...