Провелите се този уикенд в Оман разговори между представители на Иран и САЩ приключиха с внимателна и по-скоро положителна нотка. И двете страни заявиха, че първият им контакт от години насам е бил конструктивен. Последното вероятно се дължи на това, че тази среща е била по-скоро опознавателна и обща, ориентирана към "напипване на почвата" спрямо първоначалните позиции, от които Техеран и Вашингтон тепърва ще водят преговори.
От една страна, това не е гаранция за обезателно оптимистичен развой на тези разговори. От друга, без подобна основа, в която двете държави демонстрират желание за деескалация на напрежението между тях, не би могло да се продължи напред в опита им да разрешат съществуващите проблеми.
Макар и по различни причини, тези разговори са важни и за двете страни.
Иран е в повече от сложна ситуация. Успоредно на стандартни за държавата проблеми като нивата на инфлация и безработица, в началото на месец април иранският риал се обезцени рекордно, като един долар се търгуваше за 1 млн. риала. Веднага след срещата в Оман между американците и иранците обаче пазарите разчетоха събитието като положително и иранската валута възстанови около 12% от стойността си.
Но така или иначе хроничните проблеми в иранската икономика бяха изострени от политиката на "максимален натиск" (това е налагане на допълнителни американски санкции не само срещу ядрената програма на Иран, но и спрямо редица структуроопределящи сектори на страната - б.а.), която Доналд Тръмп възобнови при повторното си стъпване в длъжност. Въпросните санкции включваха и петролната промишленост на Техеран, която формира около 1/3 от бюджетните постъпления на страната.
Всъщност именно икономическите проблеми на Иран създават обструкции пред изпълнението на "стратегическото търпение" (това е политика, посредством която режимът се опитва да избегне мащабен сблъсък с Израел, който да не може да се контролира).
Но ако иранските управляващите обясняват поведението си спрямо регионалните предизвикателства като стратегическо търпение, то задълбочаващите се проблеми в икономиката на страната поставят въпроса за стратегическото търпение на иранските граждани спрямо режима на аятоласите.
Отвъд необходимостта на Иран да получи глътка въздух за икономиката си, Техеран трябва да калкулира и обстоятелства от военно-стратегически характер. Компрометирането на бойните способности на Хамас в Газа, Хизбула в Ливан, падането от власт на Башар ал-Асад в Сирия и текущите американски удари спрямо хутите в Йемен всъщност уязвиха стратегическата дълбочина на Иран.
Тя се изразяваше в способността на Техеран да "посажда" регионалната си среда с комплект от боеспособни формирования - мрежа от близки до Иран групировки, чрез които режимът на аятоласите създаваше военно-политически буфер между себе си и Израел. Когато тези регионални активи биват снети, способността на Иран да води асиметрична война срещу Тел Авив и Вашингтон - предвид военно-технологичното превъзходство на Израел и САЩ - силно намаляват.
Тоест успоредно на икономическата слабост на Иран, въпросната държава трябва да отчете и пасивите от военно-стратегически характер, които тя инкасира през последната година, година и половина.
Но ако Иран регистрира такива несполуки, американската администрация също, изглежда, си е направила своята критична равносметка.
От една страна, политиката на "максимален натиск" срещу Техеран, която Доналд Тръмп въведе още в първия си мандат, а при стъпването си във втория - възобнови, успя да причини икономически щети на Иран. Същите не могат да бъдат компенсирани дори и от това, че Китай продължава да закупува около 90% от петрола на страната.
Но от друга страна, тази политика на "максимален натиск" се провали в основната си цел - да промени поведението на Иран.
Погледнато отвън, американският "максимален натиск" доведе до още по-голямото сближаване на Техеран с Русия и Китай. Иран подписа с Русия всеобхватно стратегическо партньорство в началото на тази година, а преди това стана пълноправен член в доминираната от Китай Шанхайска организация за сътрудничество; миналата година Техеран се присъедини към Москва и Пекин в БРИКС. С тях Иран провежда и вече превръщащи се в регулярни съвместни бойни обучения като последното такова се състоя миналия месец в оманския залив.
Погледнато отвътре, политиката на "максимален натиск" на Тръмп увеличи обема на контрол на иранските хардлайнери върху институциите и икономическите активи на страната, което допълнително консолидира властта им. Успоредно на това, след като Тръмп изтегли САЩ от Ядрената сделка през 2018 г., Иран също започна да нарушава въпросното споразумение.
Режимът на аятоласите създаваше обструкции пред проверките на ядрената си инфраструктура от експертите на Международната агенция по атомна енергия, сдоби се с нови и по-модерни центрофуги за обогатяване на уран и започна да извършва този процес в проценти и количество отвъд разписаните в споразумението от 2015-та година параметри.
Така днес Иран разполага с около 275 кг. обогатен уран на 60%, което би било достатъчно за шест бойни ядрени глави, ако страната реши да направи финалната стъпка - да обогати конкретния изотоп 235U на 90%.
Показателно за тази критична самооценка на американския президент е това, че спрямо първия си мандат той заложи на други кадри, които да формират иранската му политика. Привържениците на "максималния натиск" срещу Техеран като бившия държавен секретар Майк Помпео не са част от текущия му екип.
В допълнение, преговорите с Иран бяха поверени на специалния пратеник за близкоизточните въпроси Стив Уитков, който отговаря също за преговорите между Израел и Хамас, Украйна и Русия, докато Държавният секретар Марко Рубио, както и съветникът по национална сигурност, Майк Уолц, които назад във времето са изразявали по-твърди позиции спрямо режима на аятоласите, са пренебрегнати в този процес.
Но всъщност администрацията на Тръмп е заинтересована от положителен развой на преговорите с Иран и поради друга причина.
С оглед на възобновената война в Газа и продължаващата такава в Украйна, американският президент има нужда да демонстрира и положителен пример на дипломацията си за деконфликтизация. Все пак той направи заявката, че успехът на неговата външна политика ще се измерва и в това, че тя ще избягва създаването на нови конфликти и участие си в тях.
Казано по-общо, всъщност Иран е най-чистият тест за заявката за мир на Тръмп, доколкото дали ще има нова война в Близкия изток зависи най-много от него (докато тази в Газа зависи от Израел, а тази в Украйна - от Русия).
На тези преговори Иран ще влезе с два ясни приоритета: да избегне военен сблъсък с Израел и/или САЩ и отмяна, частична или пълна, на наложените върху страната американски санкции.
Приоритетите на Вашингтон изглеждат по-мъгляви, основно поради различните послания на представители на американската администрация.
Така например, Доналд Тръмп заяви, че за него е важно Иран да не се сдобива с ядрено оръжие. След това обаче ръководителят на Пентагона Пийт Хегсет, а подобни изказвания прозвучаха преди това и от Майк Уолтц, каза, че Вашингтон всъщност иска Техеран да изостави ядрената си програма изобщо, което предполага Иран да не може да развива този тип енергия за граждански, медицински и научни цели.
Дори самият преговарящ от американска страна, Стив Уитков, не може да постигне консенсус сам със себе си: той заяви един път, че Вашингтон ще иска Техеран да изостави ядрената си програма, а след това каза, че Иран нямал необходимост да обогатява уран на повече от 3.67% (което предполага наличието на такава програма). Но ако за Техеран темата за евентуално сдобиване с ядрено оръжие да подлежи на преговори, то това не важи за тяхната ядрена програма за граждански цели.
Така или иначе, успоредно на аятолах Али Хаманей, американският президент Доналд Тръмп също би предпочел да не се стига до война с Иран, тъй като тя ще редактира желанието му да наложи имиджа си на "сключващ сделки".
Заедно с това, една война между Иран и Израел, в която е твърде лесно да бъде намесен и Вашингтон, ще има потенциала да занимава Тръмп през целия му мандат, ангажирайки време и ресурс, които той би предпочел да посвети на Китай. Всъщност не е добре известно, но предишният президент Джо Байдън в началото на мандата си бе дал инструкции на неговия екип да не го ангажират прекомерно с информации за Близкия изток (разбира се, това бързо се е променило при избухването на войната между Хамас и Израел). Макар да не е известно Тръмп да е давал подобни инструкции, той чудесно разбира какво е имал предвид предишния ръководител на Белия дом.
Резултатите от започналите преговори между САЩ и Иран ще зависят от две базови обстоятелства.
На първо място, важен ще бъде подходът на американците - дали той ще бъде прагматичен или максималистки. Обвързването на евентуално ядрено оръжие в частност с ядрената енергетика на Иран като цяло е пречка пред преговорите. Същата негативна роля за тях ще изиграе и смесването на програмата за ядрено оръжие с тази на военно-промишления комплекс на страната (с акцент балистичните и безпилотно-летателни програми).
Темата за връзките на Иран с групировки от региона като гореизброените също ще е източник на разногласие. А поне според публикации в медиите, подобно жонглиране с тези различни теми е фигурирало в изпратеното по-рано тази година писмо от Доналд Тръмп до Али Хаменей.
Обратно, прагматичният подход би предположил постигане на резултати "на парче", включително и изработването на първоначална рамка на споразумение, която да послужи за сключването на трайно такова. Тезата за "първоначално споразумение" се налага покрай заложения от администрацията на Тръмп срок от два месеца, в рамките на които да се постигне сделка. Разбира се, за такива сложни преговори посочения времеви диапазон е недостатъчен.
На второ място, за успеха на разговорите ще бъде важно дали администрацията на Тръмп ще може да оразличи своя интерес от този правителството на Бенямин Нетаняху в Израел.
Да, Вашингтон и Тел Авив имат споделени базови интереси спрямо Техеран: един път, Иран да не се сдобива с ядрено оръжие, втори път, двете съюзнически столици не изключват военната намеса, за да се предотврати подобно развитие. Но разликата между тях идва от това, че американският президент все пак предпочита дипломатическия подход и сякаш допусна Иран да съхрани ядрената си програма при ясни параметри. Предвид увеличените военни активи на САЩ в региона - стрелковите групи около самолетоносачите "Хари Труман" в Червено море и "Карл Винсен" покрай Оман, стелт бомбардировачите B-2 във военно-въздушната база в Диего Гарсия в Индийския океан и допълнително разположените ПВО-системи "Patriot" и THAAD в региона - това със сигурност е американска дипломация под натиск.
След срещата в Оман между американците и иранците Държавният секретар на отбраната, Пийт Хегсет, отново повтори, че ако дипломацията се окаже недостатъчна, Пентагонът е готов да "отиде далече, дълбоко и мощно". Но Вашингтон, за разлика от Тел Авив, залага именно на дипломатическия подход, поне докато той не бъде изчерпан.
Сложното в разговорите между Иран и САЩ обаче предстои, защото те тепърва ще навлизат в детайлите по тях.
Вашингтон и Техеран могат да водят успешни преговори спрямо това дали режимът на аятоласите ще се сдобие с ядрено оръжие, но диалогът бързо ще се усложни, когато стане дума за това какво количество уран, на какъв процент обогатен и за какви цели ще има право Ислямската република.
Позицията на Техеран е допълнително усложнена не само заради горепосочените обстоятелства от икономически и военно-стратегически характер, но и поради липсата на осезаем прогрес на американската дипломация спрямо войните в Украйна и Газа. Ако Москва продължава да "тупа топката" за сключването на мирно споразумение с Киев, до какъвто извод е стигнала администрацията на Доналд Тръмп, то със сигурност Вашингтон не би имал подобно търпение и спрямо Иран.
Като всеки политик американският президент не иска да изглежда като човек, който бива "протакван" от различни посоки в дипломатическите си усилия. Тъй като ако е вярно това, че Тръмп би предпочел дипломацията и споразумението с Хаменей, също толкова вярно е и друго: американският президент не желае да изглежда слаб. А Владимир Путин и Бенямин Нетаняху вече го правят точно такъв. Едва ли Тръмп ще позволи на Хаменей да се присъедини към тях.
А последното също усложнява позицията на Иран: резултатът от започналите преговори зависи не само от прагматизма на американците, но и от гъвкавостта на иранците. Ако Техеран не прояви такава - ако не покаже гъвкавостта на живота си, той много лесно може да се окаже изкупителната жертва на Тръмп. При това - и по правилните, и по грешните причини.
USD
CHF
EUR
GBP
