След военния преврат в Египет през 2013-та година, когато в страната бе свален свързания с Мюсюлманско братство президент Мохамед Морси, отношенията между Кайро и Анкара се влошиха рязко, което бе последвано от "замразяване" на публичния диалог между тях (разузнавателните служби и военните им обаче съхраниха контакт, макар и активизиращ се по конкретни поводи).

В основата на обостреното тогава напрежение между двете държави стояха различните им концептуални рамки: военният режим в Кайро е реакционна сила, насочена срещу арабските вълнения, а Анкара, обратното, се опитваше да съдейства за промяната на авторитарното статукво на държави от Северна Африка и Арабския полуостров. За осъществяването на подобна промяна бе инструментализирана симбиоза от панислямизъм и демокрация, с носители като Мюсюлманско братство и неговите клонове. Част от актива на Мюсюлманско братство, след като организацията бе обявена за терористична през 2013-та година от египетските власти, намери политическо убежище именно в Турция. По-радикалното крило на организацията все още е позиционирано там, откъдето се случва и част от международната дейност на Мюсюлманско братство с други формации и държави.

На този фон евентуалната нормализация на отношенията между Египет и Турция, индикации за каквато предостави турският външен министър Мевлют Чавушоглу, може да изглежда алогично, но всъщност не е. За потенциалното разведряване на отношенията между Кайро и Анкара движеща сила се очертават причини от прагматично естество.

Погледнато от страна на Турция, властите в Анкара искат да разбият коалицията, формирана срещу тях в Източното Средиземноморие. Тази коалиция включва както локални държави - като Гърция, Република Кипър, Египет и Израел, така и други такива, които не са от "местната почва" като Франция и ОАЕ. Според Анкара слабото звено в тази коалиция са именно Израел и в някаква степен Египет.

Турция и Израел са с влошени дипломатически отношения от 2010-та година насам, но това така и не се екстраполира в техните икономически връзки, които остават стабилни, нито спрямо нерядко съвпадащите им външно-политически интереси в региона. Тел Авив и Анкара продължават да имат споделени приоритетите и в Сирия (срещу присъствието на Иран), и в Нагорни Карабах (където двете страни подкрепиха Азербайджан в конфликта му срещу Армения).

Междувременно в Израел отчитат и нарастващата роля, която Турция има в посредническите услуги, които тя предоставя на палестинските формации в Ивицата Газа и Западния бряг (последните базови разговори между "Хамас" и "Фатах" бяха проведени в Истанбул септември месец миналата година). Любопитно е, в контекста на предизборния период в Израел, че там местният клон на Мюсюлманско братство, ислямистката формация Ра"ам, има поведение, което е в услуга на Бенямин Нетаняху.

А от концептуална гледна точка, Тел Авив и Анкара имат екстензивно разбиране за националната си сигурност, чийто периметър надскача границите на двете държави. Затова Турция е все по-въвлечена в Ирак и Сирия, а Израел - в Синайския полуостров, в палестинските територии, в Южна Сирия и в Ливан (по конкретни поводи).

Разбира се, това не означава, че Турция и Израел нямат своите дълбоки различия. При това те също са с широк диапазон: от отношението им към кюрдите до това, че двете държави се конкурират в амбициите си за регулировчици на енергийни проекти.

Както бе споменато, според Анкара другото слабо звено в антитурската коалиция е потенциално Кайро.

Турция и Египет имат споделен интерес - проектът East Med Pipeline, стартиращ от газовите находища на Израел, да не минава през територията на Република Кипър, което оскъпява и прави по-рискова инфраструктурата на въпросната газова тръба. Сухопътното й изражение - било през територията на Турция или през тази на Египет, би било по-евтин вариант (ако не обезателно по-малко рисков, заради терористичната активност на Синайския полуостров).

Властите в Кайро разбират това, че в турско-либийското споразумение от края на 2019-та година за морските граници между Анкара и Триполи предвиденият дял за Египет бе видимо по-голям, отколкото той бе във впоследствие подписаното такова между Кайро и Атина. Техните колеги в Анкара пък си дават сметка, че Египет, за разлика от ОАЕ, е готов на (вече постигнати при това) компромиси в Либия.

За Турция би било полезно също така, ако се появи здравословна дистанция между Египет, от една страна, Саудитска Арабия и ОАЕ, от друга. За целта Анкара, посредством неоосманизма на Ахмед Давутоглу и Реджеп Таийп Ердоган, дълги години се опитваше да налага сунизма като алтернатива на етническата компонентна на арабизма.

Погледнато от страна на Египет пък, комплектоването на Кайро с ОАЕ и Саудитска Арабия стесни опциите пред дипломацията на Кайро, както доведе и до редица компромиси със собствения интерес на страната.

По силата на своята историчност, включително като някогашен лидер и модел за арабския свят, Египет се чувства ощетен от лидерските амбиции на Саудитска Арабия в рамките на арабското пространство. Кайро няма финансовите възможности на Риад, за да задава тенденциите във формиране на облика на арабите, но и не желае да бъде подчинен на амбициите на Саудитска Арабия в този процес.

Успоредно на това финансовото донорство на Риад спрямо Кайро не може да компенсира отстъпването на суверенитет в полза саудитската столица, каквото Египет вече направи, когато през 2016-та година предостави контрола върху островите Тиран и Санафир в Червено море на арабската монархия. А ако тук повторим и споменатото гръцко-египетското споразумение за морските граници между двете страни, в което ползите за Атина са по-големи от тези за Кайро, то в Египет се формира тихо недоволство, че плодовете от партньорството му с тези държави от антитурската коалиция не са разделени коректно.

Подобно неудовлетворение Египет изпитва и от засилващото се израелско-емиратско сътрудничество. Така например миналата година Абу Даби и Тел Авив подписаха споразумение, според което нефтопроводът Ейлат-Ашкелон трябва да пренася емиратски петрол през израелска територия към пристанищата и рафинериите на Израел на крайбрежието му в Източното Средиземноморие. Ако последното се случи, то това ще означава заобикаляне на Суецкия канал и финансови загуби за Египет.

Oще повече, че Израел се превръща в конкурент на Египет като бенефициент на инвестициите и проектите на емиратската компания DP World, която в Айн Сохна, южно от Суецкия канал, строи индустриална зона към разширяващото се там египетско пристанище. ОАЕ, веднага след сключването на Авраамските споразумения, подписаха споразумение с най-голямата израелска компания в бранша за съвместно участие в придобиване на концесия на пристанището в Хайфа (най-дълбокото такова в Израел). Абу Даби и Тел Авив обсъждат и създаването на директна търговска линия между дубайското пристанище "Джебел Али" и израелското в Ейлат.

Сключването на Авраамските споразумения между Израел и ОАЕ има и друг ефект: отнемането на част от дипломатическата тежест на Египет като арабската държава, успоредно доскоро само на Йордания, която поддържа работещи отношения с Тел Авив.

Активността на Емиратите в Африканския рог пък се случва и за сметка на позициите на Кайро там. Сътрудничеството на ОАЕ с президента на Еритрея Исаяс Афеверки, така както и това на последния с министър-председателя на Етиопия Абий Ахмед, който е най-сериозният конкурент на Египет по протежението на Нил, е пример в тази посока.

Именно нарастващото напрежение по протежението на Нил между Етиопия и Судан, в което Египет не е неутрална страна, както и покрай строежа на Големия язовир "Ренесанс" в Етиопия, Кайро има нужда от малко спокойствие на северния (разбирайте Турция) и западния си (разбирайте турските прокси сили в Либия) дипломатически фронтове, така че да концентрира повече ресурс спрямо южния си такъв (разбирайте Етиопия).

Не на последно място Кайро вижда, че Анкара се опитва да реабилитира диалога си с държави като Саудитска Арабия, Израел, Франция и ЕС. Кайро е свидетел и на преустановяването на бойкота на Катар, дипломатическата инициатива за което бе подета от Саудитска Арабия. В тази динамична среда, Египет не би искал да ограничи външно-политическите си възможности vis-à-vis Турция, озовавайки се в позицията на Гърция или ОАЕ. Кайро е наясно, че в Източното Средиземноморие Анкара има подкрепа, макар и пречупена през призмата на търговията, на държави като Испания и Италия.

Въпреки че Турция и Египет имат прагматичните основания за нормализация на дипломатическите си отношения, двете страни ще останат субекти на локалната динамика, които имат конкурентни - откъм идеологическа гледна точка - конструкции. Нещо повече - концепцията на националната сигурност на Египет е несъвместима с опита на Турция в организирането и преноса на подвижни милиции.

Кайро ще продължи да гледа с концентрирана внимателност и критичност нарастващото влияние на Турция в Северна Африка и Африканския рог (от Алжир и Тунис през Либия до Сомалия), докато Анкара ще счита секуларния и военен режим в Египет като свой стриктен антипод.

Въпреки стандартните трудности от двустранен характер в отношенията им, промяна в положителен аспект в контактуването между Турция и Египет обаче би довела до една от най-важните промени в тектониката на региона.