Тристранната среща в Солун беше важна крачка към единението на православните държави на Балканите. Бойко Борисов, Алексис Ципрас и Александър Вучич демонстрираха воля за общи действия по пътя към превръщането на района в нормална част от Европа, без етнорелигиозни вражди и братоубийствени конфликти, дали повод страните и народите в него като цяло да бъдат наречени "буре с барут". Въпреки че за Западните Балкани това определение все още до голяма степен е актуално, налице е определен прогрес във взаимоотношенията. И Солунската среща го фиксира публично със съвместните заявления на тримата ярки балкански политици.

Между Борисов, Ципрас и Вучич има нещо много общо във воденето на външната политика:

  1. Те твърдо ориентират страните си към ЕС, при това се стараят в никакъв случай да не обтягат отношенията си с Руската федерация. И дори печелят симпатиите на Москва, когато по един или друг въпрос се опитват да се противопоставят на Брюксел в защита на националните си интереси. Това се отдава най-добре на Ципрас, по-малко на Борисов и почти никак на Вучич.
  2. И трите държави играят ролята на великодушен и загрижен "голям брат", който много обича и единствен носи отговорност за капризната, разглезена и своенравна "малка сестра". Ясно е, че за България това е Македония, за Сърбия - Черна Гора, за Гърция - Кипър. В случая не може да не се признае, че Борисов има най-голям успех в «укротяването на опърничавата»: дори на 2 август да не се подпише дългоочакваният договор между София и Скопие, двамата със Зоран Заев ще почетат героите от Илинденско-Преображенското въстание, така както почетоха цар Самуил. Този напредък е наистина впечатляващ на фона на застоя в двустранните отношения, след падането от власт на Любчо Георгиевски в Скопие. Докато Алексис Ципрас никак не може да убеди Никос Анастасиадис да направи някои неизбежни компромиси, които да сложат край на разделението на Кипър. Кой знае, може би и не иска. А Александър Вучич едва ли ще бъде в състояние до края на мандата си да преодолее най-тежкия в историята разрив между Белград и Подгорица. Той по-скоро трябва да се съсредоточи върху реализацията на договорите за транспортните коридори, които Борисов и Ципрас подписаха с него. Защото евентуално ново усложнение с Филип Вуянович и другите черногорски управляващи може да доведе до пълна изолация на Сърбия от страна на Адриатическо море, поне до влизането й в ЕС. Което със сигурност няма да е скоро, въпреки обещанията на еврочиновниците, посещаващи Белград.
  3. И тримата лидери имат подкрепата на достатъчно голямо мнозинство от избирателите в своите държави, която им дава основание да не обръщат внимание на никакви критики от страна на опозицията и да не се въвличат в спорове "откъде изгрява слънцето". Още повече, че помирението между историческите противници от кървавия 60-годишен период 1885-1944г. няма алтернатива в днешна Европа, където вече е налице френско-германският пример.

От една страна, тенденцията към пълна евроатлантическа интеграция на целия Балкански Полуостров изглежда необратима. След като дори черногорците обърнаха гръб на Русия и гледат на Запад, е ясно, че в момента не може да става и дума за някакъв балкански блок, който да играе ролята на буфер между Москва, Брюксел и Вашингтон.

В Скопие, след идването на власт на социалдемократите в коалиция с две от албанските партии, също не може повече да се говори за руско влияние върху геополитическата ориентация на страната и съобразяване с руските енергийни гиганти като "Газпром", "Роснефт" и т. н. Въпреки значимото присъствие в икономиката на руския холдинг "Инвестгруп", който обезпечава светлината и топлината в Скопие и в знак на добра воля ремонтира електроинсталацията на 66-метровия милениумски кръст над планината Водно. Военното сътрудничество на Сърбия с НАТО е реално, докато с Русия е по-скоро показно. Например, все още не е подписан договорът за базата в Ниш на руското Министерство на извънредните ситуации.

От друга страна, помирението и обединението (до каквато степен е възможно) поне на част от православните държави на Балканите е именно реализация на руската византийска идея. Не е тайна, че на времето именно раздорите между тях попречиха на Русия (СССР) да се утвърди трайно на Балканите и да бъде патрон на региона. Сега най-малкото на Кремъл няма да се налага да избира между Белград и София. Или между Атина и София.

Въпросът е доколко Русия има ресурса да повишава нивото на връзките си с Белград, Атина и София?
Със София ще стане ясно на три дати: на честването на 25-годишнината от подписването на българо-руския договор за дружба и сътрудничество, на 140-годишния юбилей от Шипченската епопея и на същия юбилей на подписването на Сан-Стефанския договор, когато в България се очаква да пристигне и президентът Путин. И Румен Радев, и Бойко Борисов трябва да имат предвид, че всички наши православни съседи (с изключение може би на Румъния) ще следят напрегнато и ревниво какво ще каже Путин у нас, с кого още ще се срещне и къде и на кои паметници ще поднесе венци. Ясно защо: териториите, по право принадлежащи на България, са окупирани от Сърбия и Гърция, а Македония е просто част от тях. Путин е наясно, че поне по историческите въпроси, всяка подкрепа на българската позиция, ще предизвика усложнения със съседите. И обратно.

Затова за Русия е по-добре православните славяни и гърците да развиват отношенията си, опрени на доктрините на православието и "Третия Рим" (доколко това е възможно, е отделен въпрос). Само така ще може паралелно да възстановява и усилва влиянието си в региона. Що се отнася до Румъния, там положението за Русия изглежда безнадеждно. Руско-румънският анализатор Валентин Сегуру оприличава реакцията на политиците и журналистите в Букурещ на всяка една изява на руски политик по отношение както на Румъния, така и на съседните страни, на предсмъртния вик на полуделия американски министър на отбраната Форестал преди да се хвърли от прозореца на лудницата: "Русите идат! Аз виждам руски войници!"

В другите православни държави на Балканите нещата не стоят така: руските войници винаги са носили свободата на щиковете си. Дори да са налагали строй, който да не се е харесвал на част от населението, са освобождавали от поробител, поставял под заплаха оцеляването на тези народи. Трябва да се знае, че не само православните балкански народи го оценяват!
Дори ръководителят на нелегалната фракция на полския профсъюз "Солидарност" през 80-те години на ХХ век и после политемигрант в САЩ Корнел Моравецки (баща на сегашния вицепремиер и министър на финансите Матеуш Моравецки) оценява хитлеровия режим като по-тежък и жесток от сталинския. Тъй като, за разлика от Хитлер, Сталин е нямал за цел да унищожи полската нация, а само да я подчини (наистина чрез унищожаване на военния елит в Катин).

Освен това, никой от балканските православни не се съмнява, че без руската армия, Османската империя е била напълно в състояние да ислямизира целия полуостров. И да избие тези, които се съпротивяват. Затова, за Русия е по-изгодно Борисов, Ципрас и Вучич да се разбират. А покрай тях и Заев, Анастасиадис, Вуянович. Тук може да се предположи, че при срещата си с Филип Вуянович, Румен Радев е играл и посредническа роля по негова молба (или на Путин).

От реализацията на договорите от Солун, ще зависи дали ще намалеят основанията да ни наричат "буре с барут". И естествено, че ти няма да отпаднат напълно - Косово все още е налице.

Ще завършим с хипотезата на известния руски конфликтолог проф.д.и.н..д.п.н. Андрей Баранов за поливариантността на балканската история (по проф.д.ф.н. Петър-Емил Митев). Той смята, че през XVIII и XIX век западните агенти в руския императорски двор съвсем умишлено са насочвали руските военни усилия на юг към Кавказ, вместо на югозапад към Балканите. Така е била пропусната възможността за интеграция на балканските православни в Руската империя. Последната по този начин е била силно отслабена и фатално отдалечена от Европа.