Химическата атака и последвалият удар на военноморските сили на САЩ коренно промени съотношението на силите не само в Сирия, но и в целия Близък Изток. Най-силната във военно и икономическо отношение държава в света показа, че въпреки поредицата от провали в ислямския свят от началото на века досега, все още продължава да има тежката дума при определянето на «червената линия» на поведение на местните политици и държавници.

В случая не е толкова важно дали Башар Асад наистина е заповядал и осъществил химическа атака, или, както твърди самият той, по време на атака на сирийската армия, снаряд е улучил склад за химически боеприпаси на ислямистите. Важното е, че на Доналд Тръмп беше дадена възможност да се прояви като истински върховен главнокомандващ на въръжените сили на САЩ. И той не я пропусна, като с един удар промени отношението към себе си на политиците и общественото мнение в страната от «Разпни го!» на «Осанна!». Сегашните редки малобройни демонстрации срещу него нямат нищо общо с реалния шанс да бъде свален с импичмънт.

По тази причина, неофициално, но усилено се коментира още една хипотеза: че всичко това е сценарий, разработен от двамата големи: Путин и Тръмп. Тоест, че Путин е наредил на Асад да използва срещу ислямистите остатъците от химическо оръжие, които все още притежава, за да даде възможност на Тръмп да изглежда като «ястреб» в очите на американското обществено мнение.

Аргументите за тази хипотеза са следните: едва половината от американските ракети са се взривили в района на базата на сирийските ВВС; съвсем незначителен брой са взривовете на самата писта за излитане - на другия ден след удара, от нея излетяха два самолета на ВВС на Башар Асад; числото загинали и ранени бойци от сирийската армия е сравнимо с броя на унищожените и повредени сирийски самолети; целите са старателно подбирани, така че в никой случай да няма пострадали руски военни или засегнато руско армейско и гражданско имущество; ако в Кремъл не знаеха предварително за атаката, със сигурност щяха да отменят визитата на Рекс Тилърсън. Той обаче проведе работната си закуска със Сергей Лавров и дори се видя и си поприказва цели 2 часа с Владимир Путин.

На този фон, можем да си припомним какво се случи, когато турският изтребител (със или без знанието на Ердоган) свали руския бомбардировач. Освен това, преди да пристигне в Москва, на срещата на Г-7, Рекс Тилърсън каза нещо, което го направи още по-симпатичен в очите на Путин и Лавров: зададе въпроса защо американските данъкоплаци трябва да се интересуват от ставащото в Украйна. По този повод, в Киев и Лвов журналистите злословят, че Тилърсън си отработва медала «Дружба между народите», връчен му от Путин още преди да стане дипломат №1 във Вашингтон.

Има и друга хипотеза, публикувана на сайта на руско-арменската фондация «Нораванк» от нейния директор Гагик Арутюнян.

Той смята, че Доналд Тръмп не е пълновластен господар в Белия Дом и е загубил битката със «свръхлиберализма», която започна още по време на предизборната си кампания. Тоест, не е в състояние да командва своите генерали, които са подвластни на олигархията и конкретно на лобито на военно-промишления комплекс (към което повечето се присъединяват след пенсионирането си). А това лоби има нужда от тежки въоръжени конфликти по целия свят (по възможност, по-далече от американските граници), за да реализира продукцията си. По този повод Гагик Арутюнян цитира бившия американски президент и герой от Втората световна война Дуайт Айзенхауер, който нарича военно-промишления комплекс на САЩ «най-голямото зло». И привежда като пример военните престъпления на САЩ в Афганистан, Ирак, Либия.

Няма съмнение обаче, че въпреки тези хипотези, САЩ демонстрират, че са в състояние да ударят безнаказано по всяка една страна в света, която нарушава международния ред и се превръща в заплаха за световната сигурност. И така доказва на другите два световни военни и геополитически полюса: Русия и Китай, че няма намерение да изпуска първото място като икономика и военна сила. Между другото, ударът срещу сирийската авиобаза се случи точно по време на срещата на Доналд Тръмп със Си Цзин Пин. Много експерти изтълкуваха това съвпадение като знак, че става дума за предупреждение не толкова срещу Русия, колкото срещу Китай. Възможно е тези дни към Пекин да бъде отправен още един ясен сигнал - да бъде ударена и КНДР.
Няма съмнение, че заплахите на «Изгряващата звезда» (както обича да го наричат Ким Чен Ун) за удар по територията на САЩ са силно преувеличени. И дори той да успее да нанесе ответен удар по Южна Корея и Япония, това ще му бъде за последен път. Тук имаме банален чеховски сюжет: ако от първото действие на пиесата на стената има закачена пушка, в петото тя най-накрая трябва да гръмне. Тоест, след като толкова десетилетия режимът в Пхенян плаши да удари по Токио, Сеул и базите на САЩ в Окинава, това логично ще се случи.

Освен това, както подчертава и Гагик Арутюнян, САЩ са жестоки не само към противниците, но и към съюзниците си. Доказателство е бежанската драма в Европа, реализирана не без американско участие. Конкретно на кръговете около Джордж Сорос. Засега само унгарският министър-председател Виктор Орбан нарича нещата със собствените им имена и сигурно ще успее да изгони соросоидите от страната си. На същите позиции стоят и част от лидерите на «Вишеградската Четворка», към която се ориентират и Бойко Борисов, и Никола Груевски.

Въпросът е, доколко сенчестата власт (или «вътрешното правителство») в САЩ ще успее да прекрои картата на големия Близък Изток? Със сигурност, до голяма степен това ще стане във формат, харесван именно от американците. В случая, най-удобни за «таран» на американската политика в региона са кюрдите и белуджите - двата най-големи мюсюлмански народа, без държавност. Особено кюрдите, чиито лидери са светски ориентирани и умело се ползват от подкрепата, както на Вашингтон, така и на Москва, в зависимост от ситуацията. По-точно е да се каже, в определени периоди и в определени държави, поделили Кюрдистан, различните кюрдски лидери се ползват от протекцията на едната или другата велики сили. Достатъчно е да знаем, че бащата на президента на Иракски Кюрдистан, ползващият се с американското благоволение Масуд Барзани - Мустафа е бил съветски генерал и даже протеже на Сталин.

В момента пред САЩ се очертава едно тежко предизвикателство в Големия Близък Изток - авторитарния режим на Реджеп Тайип Ердоган, който вече проявява и някои признаци на тоталитаризъм. Претендентът за нов турски султан спешно се помири с Владимир Путин, като дори вкара в затвора двамата пилоти, свалили руския изтребител. Така си осигури тила откъм Русия и е готов да се противопостави дори на обединения Запад. Даже в Турция да избухне ограничена гражданска война, той най-вероятно ще я спечели, без да се притеснява, че ще окървави ръцете си. Разбира се, едва ли ще остане господар на цялата сегашна турска територия - няма да може да задържи Турски Кюрдистан. В действителност, на него не му и трябва - кюрдите са «таралеж в гащите» на Ердоган и колкото по-бързо се отърве от тях, толкова по-добре за него. Те ще продължат да се ползват от дискретната подкрепа на Москва и Вашингтон и ще потвърдят тенденцията за изолация на Турция от страна на великите сили. А вътрешното напрежение в нея ще продължи да избива във външна агресия. Това е причината, поради която САЩ са заинтересовани от нейното отслабване и бъдещ разпад - освен липсата на регионален опонент, те получават възможност за огромни продажби на оръжие (също както и руснаците).

А за да утвърди имиджа си на силен президент, Тръмп ще продължи да нанася тук-таме удари (дискретно координирани с Путин) и да защитава интересите на оръжейното лоби в САЩ.