Революционните събития в повечето арабски държави оставиха в сянка посещението на българския външен министър Николай Младенов в Ирак - страната, която до неотдавна заемаше твърдо първото място в новинарските емисии от региона. Първо място заемаха и официалните лица, с които му се е наложило да се срещне там. Някои от тях обаче кардинално промениха вътрешно и външно-политическите си приоритети и съюзници.

В момента държавата се управлява от стария - нов министър-председател, Нури Ал Малики, изразявящ интересите на шиитското мнозинство. Президент обаче е Джелал Талабани - лидер на Патриотичния съюз на Кюрдистан. От същата партия е и колегата на Младенов Хошиар Зебари, предизвикал навремето публичен скандал в България с твърдението си за незаконно изнасяне на иракски петрол от лица, близки до БСП.

Официалните срещи потвърдиха иракския интерес към българското селско стопанство, фармация, производство на тръби за енергийните коридори, на селскостопански машини и други. Това са приоритети, които не би се осмелило да отхвърли нито едно иракско ръководство, независимо от външнополитическата си ориентация. Тоест, започваме да възстановяваме икономическите си позиции в следвоенен Ирак.

Не знам колко ще са тези български специалисти, които ще последват примера на военните и ще заминат на гурбет по земите от древните цивилизации на Двуречието, но със сигурност ще се намерят и такива, след като все още не всички български медици са си тръгнали дори от наподобяващата на „врящ котел" Либия на Муамар Кадафи!?

Безспорно, посещението на българския външен министър беше наложително. Между двете държави вече съществуват тесни исторически връзки от времето на Саддам Хюсеин и Тодор Живков, които няма скоро да бъдат забравени, поне от иракските партньори. Защото хилядите иракски младежи, завършили български висши учебни заведения и част от тях оставили поколение у нас, до края на живота си ще си спомнят за България като за своя втора родина.
А някои от тях (предимно от борилата се срещу режима на Саддам Хюсеин Иракска Комунистическа Партия) вече я приемат за първа, тъй като са у нас от края на 70-те години и създадоха стабилни семейства с българки.

Икономиките на двете страни също винаги са се допълвали. Неслучайно, именно управляваният от партията БААС Ирак имаше да плаща на България най-голяма сума като външен дълг след промените през 1989-90г. И ако не беше нашата подкрепа за международната коалиция по време на първата и втората войни в Персийския залив и нескопосните изяви най-вече на политиците от двата кабинета на СДС и на служителите от МВнР, отговарящи за близкоизточната политика на България, можехме и да си получим цялата сума.

За съжаление, действията в това направление на бившите депутати Захари Захариев и Иван Палчев не срещнаха никаква подкрепа от тогавашните управляващи. Проф.д-р Захари Захариев, вложил най-много усилия за разрешаването на проблема, дори беше очернен и набеден за мафиот от управляващите и послушните им медии, не без участието на сегашния иракски външен министър - кюрда Хошиар Зебари, който изглежда използва високия си пост, за да играе някаква собствена игра в сложния иракски политически пасианс - нещо характерно за кюрдите.

Докато шиитските лидери Нури Ал Малики и Аяд Алауи се стремят да се подмажат максимално на аятоласите в Техеран и същевременно да съхранят някаква степен на лоялност към Вашингтон, кюрдът Джелал Талабани използва максимално възможностите на своя президентски пост, за да укрепи позициите на автономния Иракски Кюрдистан и на своето протеже там - министър-председателя на автономията Бархам Салех. Същият наследи на премиерския пост Нехджирван Барзани, издигнал се до втори човек в Демократическата партия на Кюрдистан и близък роднина на историческия лидер Масуд Барзани (чиито баща Мустафа Барзани по време на Втората световна война навлиза със своето кюрдско опълчение на съветска територия и се поставя на разположение на Генералния щаб на Съветската армия, за което получава лично от Сталин генералско звание).

Самият Масуд Барзани изпълнява отговорната функция на президент на автономния Иракски Кюрдистан, поради което отдавна е предал чисто партийните дела на своя родственик. Лидерите на двете иракски кюрдски традиционни партии - Патриотичният Съюз на Кюрдистан и Демократическата Партия на Кюрдистан отдавна си оспорват водачеството над иракските кюрди, включително и с въоръжени сили.

По един въпрос те обаче нямат различия - бъдещата независимост на Иракски Кюрдистан и обединение с останалите кюрдски земи. Тоест, Иракски Кюрдистан трябва да изиграе ролята на „Пиемонт на Кюрдистан" (през 19 век Пиемонтското Херцогство изиграва ролята на обединител на италианските земи).

Затова заслужава особено внимание визитата на българския външен министър Николай Младенов в кюрдската столица Ербил. Там, както и в шиитската столица - пристанището Басра, ще бъдат открити български генерални консулства и жителите на тези части на Ирак няма да бъдат принудени да пътуват до българското посолство в Багдад (което предстои да бъде възстановено), за да получат български визи. Това означава бързо оживление на отношенията в сферата на търговията и туризма.

Например пребиваващият над 30 години в град Варна бизнесмен Азад Михаил - асириец, роден в христянския град Дохук, на територията на Иракски Кюрдистан, ще може да осъществи отдавнашната си мечта да организира чартърен полет Ербил-Варна-Ербил и да доведе туристи - граждани на Ирак на „Златни Пясъци".

В геополитически план обаче нещата са доста по-сложни. Визитата на Николай Младенов в Ербил на практика означава подкрепа от страна на България за кюрдската независимост, с всичките й последствия за българската външна политика. Тази визита неминуемо ще повлияе и на отношенията на София с Анкара. Ако няма забележимо охлаждане, най-малкото всяка една стъпка на българската дипломация ще се разглежда под лупа от турските анализатори. Всъщност това вече се случва - по време на присъствието си на инаугурацията на Башкана на Гагаузката Автономия в Комрат - Молдова Михаил Формузал, усетих специалното внимание към скромната си персона от страна на турския дипломат Бора Генчоглу, който не се измори да ме разпитва за отношението на Република България към гагаузите и тяхната автономия, кюрдите и ПКК, арменците и проблема за геноцида и т. н. Обяснението, че съм напълно независим от българската държава и че нищо не зависи от мене в нея не помогна и така проведохме две интересни най-вече за него неколкочасови срещи на „Йени Ракъ".

Въпросът в случая е: наясно ли е бил Николай Младенов какво печели и какво губи България от неговото посещение в Ербил и дали е допринесъл максимална полза за страната ни? Или е бил подведен от тези, които манипулират българското правителство отвъд океана и които разиграват кюрдската карта за тоталното сдържане на Република Турция в политически и икономически план?

Надявам се, че един възпитаник на Кингс Коледж в Лондон би трябвало да усеща за какво става дума. Пълното информационно затъмнение за визитата му в българските медии обаче май говори за обратното!?