В началото на годината кабинетът „Борисов" тества реактивността на опозиционната солидарност и пое риска да поиска един изначално предизвестен вот на доверие. Риск минимален, като се има предвид доминиращото мнозинство в парламента, гарантирано от монолитността на герберовата група и винаги вярната съпридружна Атака.

Премиерът не вярваше, че някой вече му има доверие. Освен свикналите да вярват на ушите, а не на очите си. Борисов вярваше, че си осигурява половин година комфортно рязане на трикольори по новооткрити магистрални участъци и предизборно елиминиране на намеците за тържество на полицейщината над правосъдието, за провали в ключови сектори на обществения живот и икономиката, за нерегламентирано имотно състояние на министри-фаворити и управленска немощ на повечето останали такива...

Конституционният съд обаче реши да развали рахатлъка на управляващото мнозинство и да допусне опозицията да използва парламентарната процедура вот на недоверие преди изтичането на шестмесечния срок, предвиден в правилника на НС. Този конституционен акт обаче разкри две неща. В лицето на ГЕРБ България има едно некомпетентно управление с убийствено нисък коефициет на полезно действие - нещо, което всеки усеща на свой гръб. В лицето на опонентите си то обаче има една импотентна опозиция, която не е в състояние да окаже ефективна (че дори и ефектна) съпротива на упражняващите се на власт...

Никой не си е правил илюзиите, че Синята коалиция ще протегне ръка в посока ляво-център и ще се съгласи със съвместни усилия с БСП и ДПС да плевят герберите. Всъщност историята на т.нар. демократични сили от 1989, когато СДС събираше многохилядни митинги, до сегашното й състояние на коалиция на един трамвай избиратели, никога не се е свързвала с думата „консолидация": разкол, отлюспване, разцепление - да, обединение - никога.

Отношението на Костов (без да се обижда Мартин Димитров - думата му много не се чува) към управляващите от първия ден на 41. НС остава двояко: хем му се иска да е част от отбора на Борисов (може и резерва), хем те не го искат. И единственото, което му остава е да си играе на опозиция. Разбира се, когато му изнася. В момента бившият премиер има основание да смята, че при евентуално падане на това правителство и задължителните консултации за съставяне на нов кабинет, може да се окаже единственият печеливш - току-виж успял да се просули в реалната власт. Макар и през задния вход...

По-странното е, че и основните мишени на Борисовото враждебно говорене, откакто е поел държавното кормило уж теглят в една посока, а гледат в различни.

И докато БСП логично и прагматично иска вота на недоверие да се насочи към най-засегнатите от управлението сектори (а изборът към днешна дата се е ширнал като Тракийската низина), ДПС странно държи той да е за цялостно творчество. Последното обаче би подарило на премиера така необходимия душевен мир таман до есенните избори. И явно усетил колебливите вибрациите между двете партии Борисов пръв им подхвърли апетитното кокалче за избори 3 в 1. Като не забрави да им напомни, колко пъти ги е бил на подобно упражнение...

Ако столетницата надделее, това ще даде шанса на Станишев да осъществи плана си вотове до дупка. Не че ще спечели нещо повече от поредната болезнена за партията отсрочка на онова, което трябваше да се случи със съдбата му на социалист №1 още след парламентарните избори. Ако ДПС наклони везните към тотален вот - за пореден път ще докаже, че Доган остава верен на себе си: едно разпалено говори на традиционното си wan man show пред зяпналото го в захлас простосмъртие на Демир баба теке, съвсем друго върши докато осигурява постоянното въртене на любимите си обръчи и разпределя порциите...

Че вотът няма да мине, е ясно и на кьоравите. Независимо от започналите процеси на просто клетъчно деление сред хората на Волен Сидеров. Въпросът е дали опозицията ще се възползва от един от последните си шансове преди изборите да покаже в парламентарния дебат стабилна политическа платформа и да представи ясна и категорична алтернатива на сегашното управление. А не както винаги да превърне пленарната зала в говорилня, насред която с лекота се подмятат интерсно звучащи и колоритни, но нищо не значещи фрази. А и в тази дисциплина, знаем, Бойко Борисов умее майсторски да отиграва топката с характерната си простовата арогантност...

Предсрочните парламентарни избори днес са единствено фразеологизъм, използван в псевдополитическото говорене. От цялата работа никой не би спечелил. Дори целокупната социология сочи, че в електоралните нагласи на търпеливия народ не са настъпили сериозни сътресения и едно бъдещо Народно събрание би повторило почти досущ формата на настоящото.

Е, може би Костов и Мартин ще гледат парламентарния контрол по телевизора, но от тях и без това файда няма. От където и да задуха южнякът на промяната, ДПС си знае точно колко автобуса ще дадат гласа си за партията. Допълнително сплотяване на редиците може да се очаква от последните художествени самодейности на Волен Сидеров. Не че хората на Доган не му отговарят с нежна взаимност и не бетонират дървените глави сред симпатизантите на Атака. И в двете формации трима отцепници и един Дал пролет няма да направят.

БСП си е БСП - плюс дузина млади социалисти и минус нормалните жертви на демографските процеси.

Единствено ГЕРБ може да се окаже косвено потърпевш от нов кастинг за народни избранници. И то не заради съществен отлив на гласоподаватели, които заслужават своето управление. Просто вероятността отново да се прави правителство на малцинството е слабо възможна. И Бойко Борисов ще трябва да търси рамо сред онези, които до вчера снизходително потупваше по гърбовете. Или назидателно пляскаше през ръцете. Не че ще му е за първи път да обръща палачинката. Но може да е за последен...

Ако някой очаква покрай вота на недоверие поредния парламентарен фарс - няма да остане разочарован. Надеждата смисления политически дебат най-подир да се случи умира последна, но след двайсет и седмият вот агонията й е мъчителна и болезнена. Надеждата, че в стените на парламента (а и зад стените на извънпарламентарните партийни централки) набъбва онази алтернатива, която ще позволи на българите след избори да заживеят по-добре, е направо налудна.

Така че - Борисов до дупка. За съжаление - най-вероятно нашата. Или докато не ни писне на всинца. И онези 200 хиляди българи, които днес са готови да си сягат куфарите, не станат към 7 милиона. И по тези земи не останат едни 240 души и шепа верноподаници. И Бойко. Да си се самоуправляват...