В началото сякаш не беше за вярване. Точно преди година, на 24 февруари, започна пълномащабен военен конфликт в Европа за първи път след края на Втората световна война. Сигнали от руска страна, че нещата вървят в тази посока не липсваха - струпване на войски в непосредствена близост до източната граница на Украйна, съвместни военновъздушни учения с Беларус, военноморски демонстрации в Черно и Балтийско море. Първоначално водещите европейски страни (най-вече Германия и Франция) определено предпочитаха да неглижират всичко това. Вместо да се подготвя за сериозен военен конфликт на територията на Европа, голяма част от европейския политически елит по-скоро очакваше мирът да се запази, макар и трудно, но все пак да се запази.

По принцип в политическата теория има един логически модел, който опростено и най-общо ни казва, че една война може да се случи тогава, когато страната, която я започва, може да получи повече ползи от нея отколкото загуби. Моделът не сработи в случая с руското нападение. Въпреки че руските загуби (от всяка гледна точка) са много повече от ползите (каквито практически няма) войната беше започната и година по-късно тя продължава. Може много да се спекулира по отношение на това стечение на обстоятелствата - лоша стратегическа преценка, неосъзнаване, в достатъчна степен, на значението на Украйна за Европа. Възможно е в Кремъл да са се подвели, че руските енергийни ресурси са по-важни за част от водещите европейски икономики, отколкото продължаването на интеграцията на континента, процес от който Украйна е неразделна и много съществена част.

Основната причина обаче, която следва да обясни започването на войната, противно на политическата логика, е обстоятелството, че в Кремъл съществува напълно изграден авторитарен режим. Това означава, че вземането на решенията е еднолично, то не почива върху институционални механизми и политическа логика. Съответно и моделите, които съществуват, за да подпомагат прогнозирането на развитието на една или друга ситуация, в руския случай няма как да работят.

За разлика от Европа, САЩ се оказаха доста по-близо до реалността. Администрацията на Джо Байдън излъчваше ясни сигнали, че войната става все по-неизбежна, което е атестат за начина на работа на американското разузнаване. Емануел Макрон пък уволни началника на френското военно разузнаване малко след началото на войната, което пък е оценката за разузнавателната работа в една от ключовите европейски страни. Независимо от това кой какво е очаквал и за какво е бил подготвен или неподготвен, в ранните часове на 24 февруари 2022 г. реалността стана ясна за всички.

Европейската политика спрямо Русия имаше два основни вектора след 2014 г. (окупацията на Крим) - възпиране (по източния фланг на НАТО бяха създадени нови форми за взаимодействие между съюзниците) и икономика, т.е. опит РФ в по-голяма степен да бъде обвързана в икономическите процеси на континента (така например германската зависимост от руски енергийни доставки нарасна с 10% между 2014 и 2021 г.). Колкото по-изграден обаче е един авторитарен режим, толкова по-ограничен е неговия интегративен потенциал. Между двата вектора останаха някои луфтове. Това не обезсмисли напълно европейския подход, но определено отне от неговата ефективност.

Европейският подход не включваше ясен план за действие в случай на руско нападение срещу Украйна. В този именно смисъл възпирането беше повече реторика и опит за търсене на някакви баланси, отколкото готовност за предприемане на предварително обмислени и ясни действия при незачитане на украинския суверенитет. А когато става дума за проблематизиране на суверенитета, това съвсем не е нещо ново що се отнася до част от страните от бившия Съветски съюз. Русия създаде отдавна проблемите в части от Молдова и Грузия. Директното посегателство пък срещу териториалната цялост на Украйна се състоя през 2014 г., т.е. става дума за тенденция във външнополитическото поведение на Русия. При това тя не е формирана като резултат от някакви фактори, присъстващи и характеризиращи международната среда, а става дума за решения, взети вътре в РФ и мотивирани от руското авторитарно разбиране за властта, което предопределя агресията в поведението както навътре, така и навън.

След като войната вече беше факт, европейските страни в движение трябваше да предприемат действия и мерки с компенсаторна стойност спрямо избрания подход преди това. Санкциите, отказът от използване на руски суровини (макар и непълен) и постепенното предоставяне на въоръжения за отбрана частично стабилизираха обстановката в Украйна. В началото на април 2022 г. руснаците се изтеглиха от подстъпите към Киев, а през есента се развиха и доста сполучливите кампании за освобождаване на почти цялата Харковска област и град Херсон. От тези моменти нататък ситуацията на фронта е по-скоро позиционна. Най-горещата точка - Бахмут - в момента няма значима стратегическа стойност и определено войната няма да се реши на това място. Бахмут обаче може да има важно значение за украинската страна на един следващ етап от развитието на военните действия.

Със самото започване на пълномащабната инвазия де факто Владимир Путин значително ограничи опциите пред Руската федерация. Преди началото на войната европейските лидери бяха склонни на определени отстъпки и по-смекчено отношение към Кремъл. Целта беше именно да не се стига до това, на което сме свидетели вече цяла година. За част от европейските политици пълномащабната война на Стария континент се беше превърнала в нещо немислимо. Точно по тази причина за някои беше необходимо време да осъзнаят и възприемат реалността в дните след 24 февруари 2022 г. От тези нагласи кремълската пропаганда определено се възползваше по сполучлив начин. Около седмица преди нападението Мария Захарова (говорител на руското МВнР) заяви, че само луди хора и такива без морал биха могли да си мислят, че Русия ще нападне Украйна. У нас, на местна почва, възпроизвеждане на кремълски опорки също не липсваше. След като инвазията вече беше факт те се видоизмениха, но запазиха присъствието си в публичното пространство. На това ще бъдем свидетели до края на войната (когато и да е той), а и след нейния край дори.

Колкото до по-смекченото отношение на Европа към Кремъл, класически пример за това беше реакцията след окупирането на Крим през 2014 г. и предизвикването на сепаратистко напрежение в Донбас. ЕС и САЩ прибегнаха до санкции, но доста скромни и с ограничено действие. Междувременно Крим беше силно милитаризиран и де факто се превърна в преден пост за настъпление към вътрешността на Украйна. Така, докато международната общност все още е проявявала някаква търпимост към Русия, тя е използвала това време, за да се подготви тактически за пълномащабно настъпление, т.е. точно за това, което западните съюзници опитваха да избегнат, бидейки склонни дори да платят определена цена. След 2014 г. съюзниците продължиха да опитват да поддържат някакви отношения на доверие с Русия. Нека припомним, че на големите натовски учения, които бяха проведени в Европа през 2015 и 2016 г., бяха поканени руски наблюдатели. Това беше ясен знак от страна на Запада, че той желае да задържи Русия като пълноценна част от системата на международните отношения, въпреки нейното посегателство срещу международното право и суспендирането на работата на Съвета НАТО - Русия, който представляваше институционален формат за обмен на информация и взаимодействие между Алианса и руската страна.

Сега това, което е останало на Кремъл, е размахването на ядрената карта. То обаче е по-скоро част от пропагандата. Руската страна не знае точно какъв отговор ще получи, ако посегне към ядрените въоръжения, но вероятно се досеща, че той няма да е част от по-смекчения подход. А освен това едва ли тя самата има стратегия, ако използва ядрено оръжие, какво ще прави след това в района, където го е използвала и въобще доколко и дали подобно решение би й донесло ползи при провеждането на военните действия.

При всички случаи след края на войната системата на международните отношения ще има нужда от надграждане чрез усъвършенстване на концепциите за международна сигурност и изработване на по-добри стратегии за възпиране. Реформирането или дори преучредяването на ООН също може да се окаже на дневен ред. Важно е да подчертаем, че на този етап по-скоро можем да очакваме не появата на цялостно нов световен ред, а доразвиване и доизграждане на настоящия. Именно затова Украйна трябва да се отбранява, спазвайки международното право, т.е. спазвайки фундамента на настоящата система на международните отношения. От военна гледана точка това е неудобство за украинската страна. Противникът те напада без оглед на каквито и да е правила, ти трябва да се защитиш, съблюдавайки определени норми и следвайки ги дори по отношение на източника на агресия. Това обаче е част от цената, която бива плащана, за да е възможно след тази война да живеем в по-сигурен свят. Ето защо подпомагането на Украйна сега (най-вече военнотехническото) е подпомагане в полза на международното право и укрепването на международната сигурност.