Цяла седмица българските политици показват на страната и света, че освен с некадърност, некомпетентност и корупционна неустойчивост са надарени и с още едно нелицеприятно качество. Те са откровени, безчувствени и безмилостни лешояди. Демонстрират, че предизборните лозунги могат да бъдат писани с кръв. Най-добре - чужда...

Нелепата и никому ненужна смърт на две деца в село Катуница се превърна в коз на предизборното надцакване. И - сигурно защото това им се видя малко - някои поискаха кръвта по паважа да бъде осветена ярко от пламъците на етническото възмездие, да бъде оповестена от виковете на расовата омраза, да бъде озвучена от звъна на изпочупени стъкла на клубове на политически опоненти, от тъпите удари на тояги, бухалки, колове.

За да може - на уродливия фон на уличните безредици, на тълпите, забравили защо са излезли и за какво протестират, прескочили с лекота мъката на близките на загиналите, опиянени от собствената си безнаказаност - да се катерят като маймуни на парламентарната трибуна. И с речник, характерен за пристанищни проститутки, да доказват на отвратения електорат кой е по-българин, кой е най-големият поборник за права и свободи, кой е майката и бащата на българската мъртвородена демокрация. И най-главното - колко лоши са опонентите му...

Дори президент и премиер - единни в разделението си все пак - посетиха размирното село. Не за да направят нещо конкретно, а за да демонстрират. Я съпричастност, я ангажираност, я нещо друго. За да се появят пред камерите и да не кажат нищо смислено. Защото дори тези двама иначе добри словослагачи разбраха - тук няма нужда от думи. Всичко казано може утре да се обърне срещу тях. Но пък неприсъствието - също. Цирк.

На заден план останаха въпросите защо трябваше да се стигне до прецедента „Катуница", кой допусна едни хора да се мислят за недосегаеми, кой и откога подготви почвата за подобен сценарий и дали случайно всичко това се отигра в предизборна ситуация. И кому бе необходимо да налива бензин в огъня и да се възползва от една лична трагедия за собствени нужди, рискувайки да подпали цяла една държава. Беглите опити да се направи анализ на проблема - дали той е чисто междуличностен или етнически, или социален - заглъхнаха сред всеобщия вой на българското политическо говорене.

Какво ще остане, след като бурята в чаша вода утихне? Вечната мъка на близките на двете момчета.

Циганите - които ще продължават да живеят в гетата и да бъдат разменната монета на всички предварително изтъргувани избори. Циганските царе и царчета (и не само те) - отново окрилени от държавническото безхаберие към техните безобразия.
Вечните лумпенизирани агитки, които са готови да трошат и палят, да скандират и оплюват, без нискочелата им интелигентност да се затормозява кого ще правят на сапун и кой ще е под ножа.
И политиците - за които целта винаги е оправдавала средствата и които не се свенят да се оцапат с чужда кръв в битката за властта.
И България, която винаги се е гордяла, че е остров на стабилността сред размирното буре барут на този полуостров. Но която през последните дни със сподавен ужас разбра, че това може да се промени само за една нощ под ловката диригентска палка на безскрупулни политически комарджии.
И Холандия и Финландия - където с нескрито удоволствие следят новините от нашата страна по световните медии и пляскат палаво с ръчички: „Ние бяхме прави - тези не са дозрели за Шенген!"