Законът за противодействие на тероризма (ЗПТ) ще е поредната безсмислена червена точка върху почетната дъска в забавачката за законотворци, наречена Народно събрание. И не защото измислени правозастъпници отсега надигат вой за ограничени човешки права, слагат на кантар повече свобода или повече сигурност. Проектът с нищо не променя критичната ситуация в сферата на националната безопасност, с нищо не намалява нивото от заплаха от тероризъм, с нищо не гарантира ефикасната борба с него, с нищо не подпомага разследването и справянето с последиците от подобни деяния. Нито държавата, нито компетентните й служби получават действен инструмент за превенция, предотвратяване, реакция при заплаха или след извършване на терористичен акт. Каквито са очакванията към подобен документ.

А на фона на широката рекламна кампания на ЗПТ, държавният глава Плевнелиев (който по него има второстепенна роля на обявяващ извънредно положение, а оглавяваният КСНС изобщо отсъства) излезе с бомбастично заявление, което да покаже на света, че България е №1 в борбата с международния тероризъм. След среща с израелския си колега той обеща, че атентаторите от Сарафово „до дни ще бъдат изправени пред съда”. Всъщност преди месец и главният прокурор спомена, че разследването е приключило и до 15 юли обвинителният акт ще бъде внесен в спецсъда. Неща доста различни. Ако междувременно върховният главнокомандващ собственоръчно не е сложил белезниците на извършителите и не е готов да ги изправи на подсъдимата скамейка.

Съвсем унизително прозвучаха думите на Плевнелиев, че – въпреки мерките за сигурност - в минутите след трагедията, те с премиера били на мястото. „Ние го направихме от сърце и бяхме там от сърце, за да помогнем на нашите най-добри приятели в един труден и тежък момент, който изстрадахме заедно”. Всъщност на един върховен главнокомандващ и един министър-председател в такава ситуация най-малко подхожда ролята на съчувстващи оплаквачки. Особено пред президент на държава, където терористичната заплаха е всекидневна, а ролята на държавните мъже е да ù противодействат, а не да състрадават.

„Тези терористи ни сплотиха, за да тръгнем по техните следи и колкото и да са креативни, колкото и да са маскирани… Ние знаем кои са извършителите и ще ги изправим пред съда”. Вероятно думите на Плевнелиев можеха да предизвикат нужния ефект, ако преди дни не бе станало известно, че атентаторът от истанбулското летище (ще стане дума по-късно) е бил изправян пред български съд и как е приключило всичко. PR-ът на Дондуков 2 не мина. Ролята бе написана слабо, актьорът – посредствен.

Затова пък в правния мир се появява закон за противодействие на нещо, което не го знаем какво е. За правоприлагащите органи тероризмът си остава като призраците – всички говорят за тях, никой не ги е виждал. Законописателите би трябвало да си дадат труда да прегледат някой и друг закон и да видят как се правят нещата. Например, в глава втора, раздел І, член 9(1) от НК ясно е описано що е престъпление: „Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо”. Никъде в проекта за ЗПТ няма точна дефиниция що е тероризъм. В най-общи линии – непълно, обтекаемо и схематично, темата е засегната едва в „Допълнителните разпоредби”.

Така респективно специализираните и тепърва предвидените за специализация държавни структури доста произволно могат да вменят на всеки терористични нагласи или намерения. И да стоварят върху него цялата репресивна сила. Или да го освободят от такива подозрения.

Най-пресният и за съжаление изключително тревожен е случаят с организатора на атентата на летище „Ататюрк” – Ахмед Чатаев. Чеченският терорист, независимо от предоставената от руските служби информация за терористичната му дейност, е представен пред българския съд едва ли не като политически емигрант, борец за права и свободи, поради което е отказана екстрадицията му.

Но ако само това му е кусурът на ЗПТ – да му се радваме и да го хвалим. Той дава и извънредни правомощия на органи - нереформирани, неподготвени, нормативно, институционално, кадрово, материално неосигурени. В ръководните органи при криза има прекалено много политика, твърде малко професионализъм. Задействана според буквата на този закон машина или ще буксува, или ще се носи неконтролируемо по нанадолнището. А когато говорим за тероризъм, тези слабости означават само едно: кръв и жертви.

Една от основните институции за превенция на тероризма и ранно предупреждение би трябвало да е ДАНС. Но тя е далеч от високите стандарти за модерна, адекватна на асиметричните заплахи, професионално подготвена структура. Контраразузнаването продължава да е сляпо и глухо сред бежанската криза, която отдавна вече не е криза, а бит и ежедневие в България. Агенцията не разполага с информация за профила на огромния брой емигранти, които се намират на наша територия, няма квалифициран агентурен апарат, който да се впише в потенциално рисковата среда, не може да контролира потока влизащи, пребиваващи и напускащи страната. Атентатът в Сарафово бе един от примерите за абсолютната безпомощност на тази служба за изпреварваща реакция. Пример и за безнадеждна слабост при разследването на вече извършен акт.

Взаимодействието й с останалите органи – Гранична полиция, секторите „Миграция”, полицията е на ниско ниво. Не е ясно каква точно роля играят агентите в жилетки с надпис ДАНС при спорадичните хайки около Лъвов мост – статисти за фон или просто масовка.

Такава роля бе отредена и на Специализирания отряд за борба с тероризма на софийското летище след атентатите на „Ататюрк”. Ако приемем, че страната е била поставена в режим на АТО – антитерористична операция, защо елитните командоси трябваше да бъдат ангажирани като обикновени проверяващи пътникопотока. Тяхната роля би трябвало да бъде съвсем друга. Но след случая в Лясковец вече си задаваме въпроса – а могат ли да я изпълнят. И вместо да се приема закон-антитерор дали не би било по-уместно да се преразгледа отношението на държавата към подготовката, кадровото, финансовото и ресурсното обезпечаване на СОБТ. Защо отдавна „баретите” не са полицейски елит – ударна сила срещу многоликата особено опасна престъпност, а се задъхват от недоимък, липса на подготвени и мотивирани кадри. За сметка на НСО – любимците на всяка власт: със свръхщат, свръхфинансиране, неограничен технически ресурс, но загрижени само за покоя на елита.

Да споменем и елитния отряд столични командоси „Кобра”. При опит да бъде задържан въоръженият и оказал съпротива рецидивист Христо Георгиев неразумно бе допусната престрелка в оживен столичен квартал. А ако Ицо Полицая не бе криминален престъпник, чиято единствена цел бе да избегне ареста, а терорист, който се стреми да предизвика колкото се може повече човешки жертви? Готов ли е спецотрядът да осъществи АТО – без да даде възможност на терориста да посегне към оръжието - „един изстрел – един труп”? Има ли увереността, че командосите впоследствие няма да бъдат разпънати на кръст за добре свършената работа.

За подготовката на редовите служители на МВР за противодействие на тероризма няма да говорим. Ще споменем единствено, че и в момента те са изправени на ръба, изпълняват служебните си задължения на границите на човешките възможности, лишени от подкрепата и на ръководството, и на държавата. Много ли може да се очаква от полицай, който е принуден сам да закупува елементи от униформата си (Валентин Попов, СФСМВР)? А ако поровим из „пожълтелите” електронни архиви, ще открием, че от доста години темата за осигуреността на полицията периодично се повдига. И очевидно скоро няма да отмине.

За престоя си в голямата къща на ул. „Дякон Игнатий” 3 военният министър Ненчев за първи път прояви адекватност и призна, че армията не е подготвена за участие в АТО, каквито задължения й вменява закона. Но с неистов ентусиазъм заяви, че ей сега веднага започва да се обучава. Всъщност единствените структури, които имат някакъв шанс да надградят знания и умения са Силите за специални операции на БА и Военна полиция. Навсякъде по света при терористичен акт – видяхме го в Париж, Брюксел, Истанбул, в Бангладеж – войската има по-скоро респектиращи, отколкото въздействащи функции: осигурява блокиране на определени райони, демонстрация на сила чрез тежко въоръжение и техника. Полицейските задачи обикновено се оставят в ръцете на специализираните органи.

За служба „Военна информция” - като за покойник - поради липса на добро, по-добре нищо. Защото след като споменатият вече министър предаде за всеобщ прочит досиетата на армейското разузнаване, мотивацията там е към точката на замръзване. А възможностите – на още по-трагично ниво.

ЗПТ е обречен да не работи. Няма да навлизаме в правозащитния тон и да посочваме, че на места противоречи с Конституцията, че суспендира действието на други закони и на практика се явява извънредно законодателство, че в него присъстват откровени абсурди. Добре, че поне забраната за достъп до Интернет отпадна, че пак ставахме за смях пред чужденците.

Още след трагедията в Сарафово разбрахме, че тероризмът „чука и на нашата врата”, нещо повече – че отдавна стои пред нея и ние не сме усетили това, просто защото той не е пожелал.

Трябваше да се вземат адекватни, а не PR мерки за укрепване на структурите, които да му противодействат. След като стана ясно, че Едноръкият Ахмед се е разхождал из България като „скъп гост”, вземането на мерки е с дата – вчера: тероризмът чука на нашата широко отворена врата… от вътрешната страна.

И с този ЗПТ няма да го спрем.