В България Румен Радев се утвърждава на политическата сцена с лекота, граничеща с неизбежност. В Унгария Петер Мадяр превръща възхода си в категорична победа. На пръв поглед всичко показва непокътната демократична жизненост: прилична избирателна активност, недвусмислени резултати и смяна на властта или консолидация, потвърдена от изборните резултати. Зад тази яснота обаче се крие нещо, което противоречи на ентусиазма. Това пише Еди Какелбергс, журналист в La Première (RTBF), за белгийското издание Trends-Tendances.
Защото тези смазващи победи имат едно обезпокоителното свойство: да опростяват прекалено това, което би трябвало да остане сложно. Те рисуват плосък политически пейзаж, където опозицията съществува, но се бори да упражнява влияние, и където общественият дебат изглежда доминиран от няколко ключови фигури.
В България успехът на Радев произтича от дългогодишна политическа умора, подхранвана от хронична нестабилност и недоверие към традиционните елити. Стабилността, дори относителна, се превръща в достатъчна гаранция там. В Унгария Мадяр улавя очакването за преструктуриране, а не за революция. Тези динамики произвеждат силни, почти плебисцитни мандати, които предефинират самата природа на властта. Защото едно смазващо мнозинство налага ритъм, наратив, а понякога и визия за политика, където несъгласието става маргинално.
Демокрацията, разбира се, не изчезва. Тя се преконфигурира. Тя се превръща по-малко в пространство за конфронтация, отколкото в механизъм за утвърждаване. Именно тук европейската перспектива става по-колеблива. Фундаменталната логика на Европейския съюз се основава на баланса, преговорите и бавното изработване на компромиса. Той работи още по-добре, когато държавите-членки споделят тази култура на нюанси и балансирана динамика на властта. Когато обаче е изправен пред лидери, подкрепяни от огромно мнозинство, този механизъм леко се разколебава. Не защото тези страни биха излезли от европейската рамка, а защото влизат в нея с различен подход към легитимността: по-директен, по-настоятелен и по-малко податлив към размиване.
Изборите в България и Унгария показват промяна. Един различен начин на практикуване на демокрацията, по-вертикален и по-концентриран.
Проблемът, следователно, не е откритата конфронтация, а нарастващата разлика в практиките. Европа, където някои правителства остават в капана на крехки коалиции, докато други се движат напред със солидна и хомогенна електорална база. Европа, където преговорите стават асиметрични, не правно, а политически. В дългосрочен план това несъответствие може да доведе до форма на десинхронизация: държавите-членки се развиват с еднакво институционално темпо, но не с еднакво демократично темпо.
Трябва ли да разглеждаме това като опасност? Отговорът не е очевиден. В крайна сметка тези победи отразяват и истинско търсене от страна на избирателите. Те изразяват желание за яснота, ефективност и дори за представителство. В контекста на международната несигурност този стремеж не е ирационален. Но той повдига въпроси относно естеството на плурализма, който Европа възнамерява да защитава. Защото демокрация, която функционира твърде добре - твърде ясно, твърде масово - в крайна сметка поставя един неудобен въпрос: какво остава от несигурността, която на теория представлява нейното ядро?
Изборите в България и Унгария не сигнализират за разрив, нито дори за драматична промяна. Те по-скоро показват промяна в посоката. Различен начин на практикуване на демокрацията, по-вертикален, по-концентриран, може би по-ефективен в краткосрочен план. Но дългосрочните последици от този подход остават несигурни. И това, несъмнено, е най-тревожното. Не какво казват тези победи днес, а какво предполагат: Европа, където съмнението отстъпва и където, парадоксално, именно тази сигурност може да се превърне в проблем.
USD
CHF
GBP
