Единият е генерал-лейтенант от резерва. Другият приключва военната си кариера само с чин капитан.

Единственият боен подвиг, с който може да се похвали първият, е охрана на селскостопанска продукция по време на „Възродителния процес" в България.

Вторият служи в еврейското елитно диверсионно-разузнавателно поделение „Сайерет Маткал", участва в свръхсекретни акции на територия на враждебни държави, включително и в операция „Изотоп" - освобождаването на похитения самолет на авиокомпания „Сабена" на 9 май 1972 - първият терористичен акт на палестинците от „Черния септември" срещу израелски граждани (там е ранен за втори път). По-късно като доброволец участва във войната Йом Кипур.

Първият е обречен да се вслушва в гласа на по-големите и влиятелните, вторият - орисан думата му да се чува по целия свят. Единствената прилика между двамата е, че са министър-председатели на своите държави.

С шеги и закачки за шах и сауна Бойко Борисов се опита да излезе от неловката ситуация, в която попадна при визитата си в Израел. Защото колегата му Бениамин Нетаняху отправи ясно послание: страната му разполага с категорични данни, че зад атентата на летище Сарафово стои Хизбулла, която работи в тясно сътрудничество с Иран.

Борисов мина с добре звучаща, но нищо не означаваща декларация, че България би застанала срещу всеки терорист и всяка държава, която произвежда такива, стига да има достатъчно доказателства. И уточни в познатия стил, че службите продължават работата си за установяване на извършителите на терористичния акт, като нямаше как да пропусне и нелицеприятната истина: засега няма достатъчно информация, за да се каже кои са те. Подобен фразеологизъм може би минава пред българските медии, Тел Авив на думи не вярва - от нас се очакват резултати. И то бързи.

На 5 септември отбелязахме 40 години от кървавата баня по време на Олимпийските игри в Мюнхен. Анализатори приемат тази дата за рождена за световния тероризъм. Много е изписано за пробива в системата за сигурност на Игрите, за безхаберното отношение на службите към постъпилите предупреждения, за безпомощната акция за освобождаването на заложниците, за ответната реакция на Израел и операция „Божий гняв".

Съвсем доскоро обаче с пелена на секретност бе покрито мнението на Тел Авив за вината за мюнхенската трагедия и германската позиция. Тук аналогиите с положението на България в момента са неизбежни.

„Да се избягват взаимни обвинения и да не се допуска никаква самокритика" - това е основната стратегия на външното министерство на ФРГ, приета на следващия ден след панихидата за жертвите.

Израелската позиция обаче е малко по-различна. От разсекретени документи на държавния архив ясно личи безпощадната критика на тогавашния ръководител на Мосад Цви Замир към работата на баварската полиция, която той определя като некомпетентна и бездействаща.

Още вечерта на 6 септември в разговор с премиера Голда Меил той ще каже: „Те не предприеха ни най-малки усилия за спасяването дори на един човешки живот. Не поеха ни най-малкия риск, за да спасят хората. Нито нашите, нито своите." Вместо това немците, по думите му, „полагали всички усилия за продължаване на Олимпиадата".

Запитан от премиера защо в Мюнхен не са предприети мерки за сигурност и охрана на израелските спортисти, Замир цитира високопоставен полицейски началник от Бон: „Защо? Тук цари олимпийският дух и нищо не може да се случи!"

След краха с освобождаването на заложниците кабинетът обсъжда възможността Израел да поиска прекратяване на Игрите, но се дискутира и как това ще се отрази на германо-израелските отношения.

Пробивът в сигурността обаче не е само по вина на немската страна, за него отговорност носят и израелските служби. Министърът на отбраната Моше Даян твърди, че малко преди трагедията е получавал сведения за готвени от арабите операции в Европа, като спецслужбите дори са разполагали с имената на терористите и информация за местонахождението им. Конкретни факти, че това ще се случи именно в Мюнхен, обаче нямало.

Може би след 40 години ще разберем каква я свършиха израелските спецслужби за предотвратяване на атентата у нас. Но - както показва историята - в политиката на Тел Авив обикновено първо идва възмездието, а после разкаянието.

Почти два месеца след атентата на летище Сарафово - независимо от подкрепата на партньорските спецслужби - българската страна не е помръднала и на йота в разкриването на поръчителите, извършителите и помагачите на терористичния акт.

Премиер и вътрешен министър се измъкват от неловката ситуация на тотално безсилие на правоохранителните и разузнавателните органи на държавата с безсмислени от практична гледна точка твърдения, че се работи усилено. Но за усилена работа, която не дава резултат, българският народ има хубава приказка: от пусто в празно.

В същото време изреченото с дипломатичен, но достатъчно твърд тон послание на Нетаняху: знаем кой е, е откровено предизвикателство срещу българската близкоизточна дюнер политика.

Всъщност израелският премиер посочи с пръст Хизбулла буквално часове след атентата. И явно Тел Авив няма лесно да се откаже от удобната за неговата (и не само) стратегическа политика по отношение на Иран позиция. За българския дипломат № 1 Младенов, а и за Борисов деликатно смекченият укор за пробив в сигурността, довел до израелски жертви на европейска територия, е глас зад кадър - те се фокусират върху уверенията за положително развиващи се българо-израелски отношения.

Дали обаче в името на тези отношения и за запазване на адекватното присъствие на България на международната сцена не трябва да се откажем от позицията на въжеиграчи между цивилизования свят и държавите, за които средствата за унищожаването на Запада като империя на злото са без значение.

Истината е безпощадна: българските специални служби допуснаха извършването на терористичен акт на своя територия, без да имат капацитета и ресурсите да го прогнозират, какво остава да го предотвратят. Двата месеца работа по случая демонстрира тяхната безпомощност и при разкриването на това изключително брутално, с широк международен отзвук престъпно деяние.

Може би е време най-после някой да поеме политическата отговорност в страната, която на думи отдавна се е справила с престъпността. И е готова да изнася опит зад граница.