Край. Случи се. Брекзит се състоя. В момента, в който четете тези редове, Великобритания официално е извън Европейския съюз. Това, което за едни бе неизбежно и само въпрос на време, а други не вярваха, че изобщо ще се стигне дотук, вече е факт.

Началото на сагата е през януари 2013 г., когато британският премиер Дейвид Камерън обяви, че народът трябва "да каже своята дума" в отношенията между Лондон и Брюксел. Три години по-късно, Камерън насрочи референдум относно членството на Обединеното кралство в ЕС. На 23 юни 2016 г., с минимално предимство (52 на 48 процента) гласовете "за излизане" надделяха над тези "за оставане". Последва серия от преговори, бламиране на проекта на Тереза Мей за излизане със споразумение (планът "Чекърс"), издигане на гласове за втори референдум, за "по-твърд" Брекзит, за Брекзит без сделка и за каквото още можеше някой да се сети, отхвърляне от долната камара на британския парламент на всички възможни предложения, двукратно отлагане на датата за фактически Брекзит, категорична изборна победа на Борис Джонсън с основен слоган на предизборната кампания Let"s get Brexit done ("Да приключим Брекзит") и най-накрая се стигна до вчера, 31 януари 2020г., 23.00ч. по Гринуич. А, да - покрай всичко това неколкократно се надаваше глас от Шотландия за отцепване от Обединеното кралство в случай, че Брекзит все пак се състои.

Какво всъщност се случи?

Пълните измерения на последствията от Брекзит е рано да бъдат осмислени, тъй като преговорният процес между Лондон и Брюксел по въпросите от търговско и митническо естество едва сега започват (планът е да се постигне споразумение до края на настоящата година). На първо четене обаче могат да се посочат някои основни ефекти.

Великобритания губи много. Всяко решение, взето с мнозинство 52 срещу 48 процента, води до тежко разделение на нацията. Милиони британци са разочаровани от този развой и това няма как да не рефлектира върху обществото за години напред.

Великобритания е на път да загуби единството си. Нагласите за независимост в Шотландия никога не са били по-силни, а заканите на Никола Стърджън за референдум за отделяне от Кралството (и връщане в ЕС) следва да се приемат възможно най-сериозно. Потенциално напрежение в подобна посока може да се очаква и от Уелс, и от Северна Ирландия (последното напомня и за проблема с ирландската граница като вече външна за ЕС).

Европейският съюз обаче губи много повече. Губи 15% от икономиката си (по данни на Международния валутен фонд за БВП на ЕС и Великобритания през 2018 г.). Губи два самолетоносача. Губи една от двете си ядрени сили. Губи една от двете си постоянни членки в Съвета за сигурност на ООН. Губи естествената си връзка с Общността на нациите, наричана в миналото Британска общност, включваща 53 държави с общо население от 1,8 милиарда души. Губи престиж на международната сцена.

Защо се стигна дотук?

Когато през 2013 г. Дейвид Камерън лансира идеята за референдум по темата, обществените нагласи бяха в по-голяма степен за оставане (40%), отколкото за излизане от ЕС (24%). В периода между обявяването и осъществяването на референдума обаче се случиха няколко международни кризи, в които Евросъюзът реагира или пасивно, или неадекватно (руската агресия в Крим и Донбас, гръцката дългова криза, продължаващата война в Сирия и военния десант в Европа, маскиран като "бежанска вълна"). Логично е част от британските гласоподаватели да са преосмислили отношението си към ЕС.

Оказва се също така, че Брекзит си има и своите чисто рационални, прагматични подбуди. Един статистически доклад на Матю Уорд за търговията между Великобритания и ЕС, представен в края на миналата година в британския парламент, сочи много интересни данни и тенденции. Търговският баланс на Обединеното кралство в ЕС през последните две десетилетия е непрестанно отрицателен, като от минус 9,6 милиарда евро през 2000 г. достига до минус 64 милиарда евро. В същото време търговският баланс на Великобритания със страни извън ЕС се подобрява от минус 11,1 милиарда евро през 2000 г. на плюс 33,1 млрд. евро през 2018 г. Тоест, налагането на мита от двете страни на Ламанша ще се отрази много по-зле на държавите от ЕС, отколкото на Великобритания, която и без това в последните години е преориентирала част от износа си към други пазари - 19% от износа на Великобритания е към САЩ, с които има положителен търговски баланс през 2018г.; най-голям дял в отрицателното салдо спрямо ЕС се пада на Германия (минус 21,9 милиарда евро), което обяснява защо Берлин беше най-ревнив към излизането на Лондон.

Всички тези числа могат да обяснят мотивацията на част от британския елит да положи усилия за откъсване на Лондон от орбитата на Брюксел, но не могат да дадат отговор защо британските гласоподаватели така убедително подкрепиха Борис Джонсън, очаквайки от него "най-сетне да се приключи с този Брекзит" (най-малкото, защото изборите бяха няколко дни преди публикуването на доклада). И тук отново се връщаме на емоциите . Все по-големи части от британското общество все по-ясно виждат, че Европейският съюз се е засилил към пропастта - и с икономическите малоумия от типа на "Зелената сделка", и с брюкселско-болшевишкия кретенизъм, впоследствие премахнал дори националните флагчета от евродепутатските места. Първото, в името на някакви екологично-климатични идеологически мотиви, най-вероятно ще докара Европа до режим на тока (какво поразително съвпадение с това, което Източна Европа преживя по време на социализма!), а отгоре на всичко от Лондон се очакваше и да финансира значителна част от тази тъпотия (ако приемем, че съфинансирането на "Зелената сделка" е пропорционално на БВП, то на Великобритания това би й струвало около 150 милиарда евро). Второто, в комбинация с безпардонното запушване на устата на Найджъл Фараж по време на прощалната реч, освен, че дразни все повече европейски граждани, показва и озъбеното, уродливо лице на Политбюро на ЦК на ЕС(СР). То не бяха нападки срещу политическите групи, несподелящи федералисткия проект (част от които несправедливо обвинявани, че искат да разрушат ЕС), не бяха репресии срещу "непокорни" държави като Полша и Унгария... Наистина, как да искаш да останеш в наднационален съюз, който хем ти нарежда как може и как не може да си харчиш парите, хем посяга и върху националното ти знаме?

Брекзит е просто проява на инстинкта на самосъхранение на британската нация (макар самата нация далеч да не е единна в тази проява). Великобритания отказа да бъде закарана на бесилката, че даже и да плати въжето, с което брюкселските неокомунисти искаха да я обесят.

А ние какво правим?

За разлика от Великобритания, България не може да си позволи току-така да излезе от ЕС (просто все още ни е твърде неизгодно). Досега въпреки някои дразнещи действия на Брюксел, като цяло ползите от еврочленството ни бяха огромни. Но Брекзит, "Зелената сделка", преди това "Мобилност 1" и разни други сигнали е крайно време да ни накарат да осъзнаем, че ситуацията се променя. Европейският съюз изглеждаше по един начин, когато поискахме да станем част от него през 90-те години на миналия век, по съвсем друг, когато през 2007 г. влязохме, и по трети начин днес, 13 години по-късно. И разликите хич не са в полза на настоящето. Затова нашата национална цел следва да бъде реформиране на ЕС (т.е., връщането му в "правия път"). Другото води към соца, от който преди три десетилетия се измъкнахме (макар и в модифициран "западен" вариант).

Всъщност, това е истинското предизвикателство към ЕС - не още колко държави ще последват примера на Великобритания, а какво ще правят тези, които останат. За съжаление, една влиятелна държава, която би била безценен съюзник в реформирането, вече напусна кораба.

Великобритания вероятно ще успее да превъзмогне негативите от Брекзит. ЕС също можеше, ако имаше адекватно лидерство и трезва преценка на реалностите. Но с меркели, макрони, ферховстади, тимерманси и фондерлайени - толкова.

Едно обаче е ясно - в сегашното си състояние ЕС е обречен на икономическа, социална и в крайна сметка политическа смърт. И Брекзит бе оглушителен предупредителен сигнал. Дано тези, които трябва, да са го чули.