В Портала за обществени консултации, известен повече като Strategy.bg се появи и внесеният за обществено обсъждане План за насърчаване на колективното договаряне 2026 - 2030 година. 

Организацията за която работя вече повече от 11 години - Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ), в качеството и на представителна на национално равнище работодателска организация естествено внесе своето становище. Нещо повече, АИКБ участва в целия процес на преговори около плана в създадената работна група, която според Министъра на труда и социалната политика - г-н Гуцанов е провела 20 заседания в процеса на подготовка на проекта на Плана.

Естествено, бидейки един от участниците в тези двадесет заседания, аз съм участвал в подготовката на становището на АИКБ. Текстът му е добросъвестно прикрепен към публикацията на План за насърчаване на колективното договаряне 2026 - 2030 година в Портала за обществени консултации и може да се намери повече от лесно.

Аз обаче искам тук да дам своето лично мнение, което не се различава принципно от становището на АИКБ, но съдържа и някои допълнителни елементи и нюанси, които не е излишно да бъдат казани, пък макар и само в лично качество.

На заседанието на НСТС, на което беше разгледан Законопроектът за изменение и допълнение на Кодекса на труда, който освен всичко друго предвижда и внасянето на План за насърчаване на колективното договаряне, АИКБ не подкрепи Законопроекта. Причината за това несъгласие не е толкова в съдържанието на Плана, колкото в проблеми от много по-висок порядък. Проблемите, които пречат на развитието на колективното договаряне и на това страните в това договаряне да събират плодовете му са най-вече в атмосферата, която цари в социалния диалог у нас. Те не са нито в законодателството, нито в компетентността на страните в колективното договаряне.

Между другото, България има огромна традиция в областта на колективното договаряне. Първия колективен трудов договор е подписан у нас още през 1905 година от "Съюза на типографските работници от частните печатници и техните господари". Под "господари" се разбират естествено работодателите, а господарството е по отношение на собствеността върху печатниците. Това събитие изпреварва с две години създаването на Главната инспекция по труда (ГИТ), създадена с княжески указ през 1907 година.

След създаването на Международната организация по труда (ILO) непосредствено след края на Първата световна война, България се включва дейно в работата й и за кратко време са ратифицирани над 20 конвенции на Организацията. Колективното договаряне също бележи възход, като това се дължи в най-висока степен на силните настроения сред част от работодателите, подкрепящи линията за следване на духа на дейността на Международната организация по труда и на реформаторските профсъюзи, свързани най-вече с Българската работническа социалдемократическа партия (обединена) - така наречените "широки социалисти".

За говорител на работодателската страна, на първо място можем да откроим Александър Греков, главен редактор на вестник "Слово" и лидер на организацията "Народен сговор", която комунистическата историография побърза да обяви за "фашистка" по чисто спекулативни причини. Самият Александър Греков е убит от комунистически терористи през май 1922 година, една година преди Деветоюнския преврат, точно заради дейността си в областта на "класовото сътрудничество".

Социалното сътрудничество, както най-често е наричано тогава партньорството между работници и работодатели се развива много добре до 1934 година, когато Политическият кръг "Звено" и Военният съюз извършват преврат, който прекъсва нормалността в политическите процеси в България и налага казионни форми на социално партньорство, които в никакъв случай не са пример за подражание. Тази казионщина обаче помага много сериозно на комунистическия режим след 09 септември 1944 година напълно да контролира индустриалните отношения, като тоталитарната държава освен, че е изпълнителна власт играе едновременно и ролята на "омнипотентен" работодател.

След 10 ноември 1989 година, индустриалните отношения в България много бързо бяха възстановени в нормалния си вид на тристранно сътрудничество, при това - много добре институционализирано. За съжаление и по Слънцето има петна, а когато става дума за "слънцето на социалния диалог у нас", картината с петната от известно време насам, прилича повече на лунната картография.

Тук няма да се занимаваме с историята и периодизацията на индустриалните отношения у нас, след рухването на тоталитарния режим, а ще се съсредоточим върху днешното състояние на така наречения "социален диалог" и на колективното договаряне, като негова основна проява.

Всеки, който има някаква компетентност в сферата на индустриалните отношения знае, че колективното договаряне и социалният диалог се опират на взаимното уважение на страните и на доверието между тях.

У нас в България, в момента можем да приемем, че все още съществува поне някакво формално взаимно уважение между страните, демонстрирано в разговорите и преговорите между тях, но състоянието на доверието между страните е меко казано компрометирано. Всъщност, доверието е разрушено и за това страните имат различен принос.

Най-тежкият удар по доверието в индустриалните отношения беше нанесено с въвеждането на изрична формула за размера на минималната работна заплата в Кодекса на труда. Извършена непосредствено в навечерието на предстоящи парламентарни избори, буквално в "дванадесет без пет", тази промяна беше прокарана с подозрително единодушие, като против се оказа само половината от една от парламентарните групи.

Представителите на законодателната власт не се замислиха и за миг, че тук не става въпрос за реверанс към избирателите в навечерието на изборите, а за груба грешка, която има както своите големи правни дефекти, така и е натоварена с тежки политически недостатъци.

Представителите на синдикатите отбелязаха това събитие като своя победа, без изобщо да се замислят, че по този начин торпилират всякакво доверие между страните. Нещо повече, представителите на синдикатите направиха каквото беше необходимо, за да не се стигне до договореност за механизъм за договаряне на минималната работна заплата, независимо, че беше свършена голяма по обем работа и че в един момент беше постигнато безпрецедентно сближаване на позициите. От синдикатите предпочетоха да "играят на сигурно" и ние вече за трети път имаме размер на минималната работна заплата, изчислен по формула.

В теорията на индустриалните отношения има много спорове за това дали действително има ясно обособени европейски модели на индустриални отношения.

За сметка на това има несъмнено съгласие, че в различните случаи на индустриални отношения в Европа, държавата спазва принципа на "еквидистанцията" (равноотдалечеността), като даже трябва да се говори не за "равноотдалеченост", а за "равноприближеност" на страните. Смята се, че държавата трябва да "въвлича" работодателските организации и профсъюзите в социалния диалог дори и когато останалите две страни нямат особено желание за това.

У нас няма подобна проактивна роля на държавата, в частност на изпълнителната власт. Нещо повече, изпълнителната власт допуска да възникват съмнения, че тя влиза в тайни, непрозрачни споразумения с една от страните, по-точно със синдикатите. За това действително говорят всички преговори и маневри около механизма за договаряне на минималната работна заплата.

Изпълнителната власт е готова винаги да се извини с това, че работодателските организации и профсъюзите не са постигнали съгласие. Само че, това не е в тона с тезиса за проактивността на държавата в европейските индустриални отношения.

Вместо да поеме своя дял от отговорността в преговорите за механизма на договарянето на минималната работна заплата, държавата предпочете да остане в позицията на (не дотам) неутрален наблюдател и да остави останалите партньори да се изтощават взаимно в тежки преговори и техническа работа по изготвянето на механизъм за договаряне на минималната работна заплата.

В този смисъл, изпълнителната власт носи също отговорност за провала на преговорите, при това - ключова отговорност. Вместо да направи едно малко, но решително усилие и да материализира резултатите от работата на експертите на работодателските организации и на синдикатите, държавата, по-специално - изпълнителната власт предпочете да ги остави "да се варят в собствен сос".

За синдикатите подобен подход се оказа приемлив, защото те инкасираха трето по ред изчисляване на минималната работна заплата по формулата вписана в Кодекса на труда и има всички изгледи да се стигне и до четвърто такова изчисляване.

На никой сякаш не му минава през ума, че такъв подход и такова поведение, може да поддържа формалната страна на индустриалните отношения и социалния диалог, но дълбоко ги подкопава и ерозира, унищожавайки тяхната основа - доверието. Благодарение на защитаването на егоистични интереси на страните в индустриалните отношения, ние сме на път да регистрираме исторически минимум в нивото на доверието между страните.

На този фон, въпросът за приемането или неприемането на Плана за насърчаване на колективното договаряне 2026 - 2030 година, придобива от една страна второстепенен характер, а от друга - формален характер.

Може да се съжалява, че за съставянето на Плана бяха похарчени толкова време и сили. Чисто формално, Планът за насърчаване на колективното договаряне за периода 2026 - 2030 г. е стратегически документ, разработен в съответствие с приоритетите в Програмата за управление на Република България за периода 2025 - 2029 г., приета с Решение № 91/2025 г. на Министерския съвет.

Най-важното е, че той е разработен при съобразяване с чл. 4, § 2 от Директива (ЕС) 2022/2041 на Европейския парламент и на Съвета относно адекватните минимални работни заплати в Европейския съюз; Препоръката на Съвета от 12 юни 2023 година относно укрепването на социалния диалог в Европейския съюз и Становището на Икономическия и социален съвет на тема "Подходи за изготвяне на план за действие за насърчаване на колективното трудово договаряне в България".

От чисто бюрократична и счетоводна гледна точка, съществуването на този План се изисква в рамките на "транспонирането" на споменатата по-горе Директива за адекватните минимални работни заплати, а отсъствието на такъв ще донесе на страната ни финансови санкции от Европейската комисия.

В този смисъл, към случая може да се подходи с известната лекарска формула, че щом лекарството няма да убие пациента, то може да му се даде. Трябва обаче дебело да се подчертае, че въпреки че документът съвсем не е некачествен, в него е вложен много труд и е резултат от много на брой компромиси, в този случай лекарството няма да убие пациента, но няма и да го излекува.

Единствената полза от приемането на Плана за насърчаване на колективното договаряне 2026 - 2030, би било избягването на финансови санкции от страна на Европейската комисия.

Това разбира се също е отговорен подход, поне що се отнася до отношението на социалните партньори към финансите на страната, но това ще е основният позитивен резултат.

Съдържанието на плана в преобладаващата си част е свързано с второстепенни въпроси, които биха били от полза за социалния диалог и най-вече за колективното договаряне, но не биха решили кардиналния въпрос с много ниското ниво на покритие с колективни трудови договори.

Не бива да забравяме, че истинският смисъл на Директивата за адекватните работни заплати е именно в повишаване на ролята на колективното договаряне, а не във въвеждането на разни формули и критерии, които в крайна сметка бяха анулирани от Европейския съд.

За да се увеличи покритието на колективните трудови договори е необходимо преди всичко да има доверие и взаимен интерес. Ние твърдим, че държавата и особено профсъюзите не съдействат за възстановяването на някогашното доверие, но което дължим примерно съгласието по първата версия на пенсионната реформа в самия край на 20-ия век. Не виждаме и заинтересуваност в търсенето на общ модус, който да въодушеви страните в колективното договаряне.

Виждаме безспорни усилия да се спазят формалните изискванията на процедурата в контекста на европейското законодателство и тук нещата свършват.

Така че, предложеният План за насърчаване на колективното договаряне 2026 - 2030 година, няма да реши проблемите на настъпилия застой в сферата на колективното договаряне в Република България.

Той ще спомогне за "изчистването" на някои второстепенни и периферни въпроси, като евентуалното му осъществяване няма да нанесе щети на социалния диалог, но и няма да помогне за никакъв решителен позитивен обрат на нещата.

Както казахме по-горе, лекарството може да се даде на болния, защото поне няма да го убие.