Историите издълбават улеи, достатъчно дълбоки, за да вървят хората в тях, също както водата следва определено русло по планински склон. И всеки път, когато нови герои отъпкват пътеката на историята, улеят става по-дълбок.

"Вещици в чужбина", Тери Пратчет

За съжаление отдавна констатираме колко лишена от въображение е българската политика в последните две десетилетия. Освен че потвърдиха това заключение, напъните за пореден вот на недоверие, който е лишен от страстта, която би следвало да върви с подобно упражнение, ме върнаха към някои размишления, които ме занимават от няколко години и които имат пряко отношение към историята като капан. Специфично капан за БСП.

Преди вече 2 десетилетия един професор по политически науки - Хърбърт Китчелт, установява, че историята има значение. Има значение дали си държава, формирана в рамките или отломките на Империя, с развит бюрократичен апарат и формирала се структура на представителството или не. Има значение за съпротивата срещу комунистическите режими, има отношение към способността да се организира дисидентско движение, има отражение върху типа комунизъм и накрая има значение за съдбата на бившите комунистически партии - къде биват забранени, къде се трансформират в крайно леви националисти, къде успешно се превръщат в част от новата демократична система - "опаковани" като нормални социалдемократични партии.

Вероятно вече се досетихте, че България бива поставена в графата на "патримониалния" тип комунизъм. Типът комунизъм, който не само почти безпроблемно окупира държавната власт и прониква във всеки аспект на обществения живот, но и в който се разпознава съвсем слабо развито (към несъществуващо) дисидентско движение. Разбира се истинският проблем с това е и безпроблемното трансформиране на предишната комунистическа партия в "нормална" част от новата партийна система на трансформация към демократично управление, направено възможно от контрола върху държавния ресурс, изградените клиентелистки мрежи и сфери на влияние, но и в не малък аспект върху избиратели, за които носталгията по предишния режим и желанието да се запази/защити техния начин на живот се превръща в основна електорална стратегия. Бихме могли да обсъждаме дали и доколко е прав Китчелт, както и доколко описва българският контекст в детайли, но тук важен е духът. Всеки от нас може да разпознае елементи от описания сценарий в части от българската история след 90-те и най-важното, БСП продължава да бъде част от българската партийна система и като такава олицетворява поредица от отъпкани истории, които ми се струва важно да бъдат разказани.

Като политолог винаги съм намирал способността на моделите да обясняват различни истории изключително интересна и същевременно силно депресираща. Тази е и двете.

История едно: Железният закон на олигархията

Продукт на вътрешен преврат срещу Генералния си секретар, БСП бързо се превръща в сложен баланс между различни фракции, структури, икономически и социални интереси. Нейният успех в трансформацията и оцеляването й в българската политика в този смисъл винаги се е дължал на способността й да обхваща, управлява и интегрира всеки един от тях. За периода след 1991 г. БСП никога не се е явявала на избори самостоятелно - имената на коалициите са се променяли, но не и причината за тяхното сформиране. Вътрешните крила са се сблъсквали, но почти никога до управлението на Корнелия Нинова, това не е водило до сериозни напускания и разцепления (вижте историята на СДС за сравнение), особено такива, които да имат истински електорален ефект. В този смисъл и като парадокс може да се твърди, че за периода на прехода БСП е може би най-демократичната партия. Под това нямам предвид най-поддържащата демократичните принципи (все пак изказването "демокрацията ни отне много", бе направено от председателя на БСП - Корнелия Нинова), а най-включващата в процеса на вземане на решения различните интереси, налични в партията. Това разбира се може да се проследи както в организационната структура на партията - най-голяма членска маса (210 000 през 2003 година, срещу 35 000 за СДС и 20 000 за НДСВ), най-много местни организации и най-комплексна структура - ясно структурирана йерархия, много съюзи и фракции, ясно разпределени отговорности и нива на вземане на решенията, така и в отношенията ѝ с външни организации и вътрешни олигархични кръгове.

И тук се намесва историята. БСП изключително бързо (почти без предупреждение) влезе в улея на онова, което Робърт Михелс през 1911, забележете, нарече "железният закон на олигархията". Правилото, че няма значение колко демократична е една организация в началото, тя неизменно ще развие олигархични тенденции - тоест една малка група от хора, ще централизира властта в себе си. Процес до голяма степен стартиран от две тенденции - намаляването на електоралната тежест и загубата на политическо влияние след 2009 година. Макар началото да се проточи, краят се стовари с изненадваща бързина. Докато членовете се усетят, председателят на БСП се избираше от всички членове. Мярка, която бе въведена в България от СДС и която изглежда изключително демократична. Всъщност е добре описан механизъм за отнемане на власт. Поради високата легитимност на "избирания пряко" председател, това обикновено върви с централизация на вземането на решения, увеличение на влиянието при избиране на ръководството и/или членовете на ръководния екип. И ефектите не закъсняха - изключвания, напускания, посредственост и липса на въображение. От 2017-та година насам БСП загуби 700 000 гласа. Тенденция, която би могла да бъде обяснена, ако някое от напусналите крила, всъщност беше успяло да се появи като алтернатива. Не, тази загуба се дължи изцяло на факта, че БСП не успява да генерира никакво смислено съдържание, отвъд носталгията по комунистическия режим, тежка русофилия, представена като патриотизъм (казах ви аз, че нямат въображение) и нещо, което те наричат "съпротива срещу джендър идеологията". Опитът да се съберат подписи за референдум срещу въпросната "идеология" не просто противоречи на общата представа за левицата като нещо прогресивно, то е съпротива срещу нещо, което А) няма почти никакъв импакт върху българската действителност и Б) няма начин, през който да разшири подкрепата за партията, а напротив - прави я допълнителен заложник на носталгията и реакционизма. В този смисъл то е упражнение по изобретяването на "враг", достатъчно страшен, че да е заплаха, и достатъчно "слаб", че да може да бъде победен. А, това, както пише и Умберто Еко, е основно занимание на фашизма. Оставям това настрана, засега и ще ви върна към тази тема след малко.

Поредното доказателство, за подобна тежка безидейност беше предоставено на брифинга на БСП относно внасянето на следващия вот на недоверие. Темата за сигурността е достатъчно болезнена и достатъчно актуална, за да може да се превърне в генератор на подкрепа. Обезсилената българска армия, същата горда българска армия, която не е губила значима битка, е образ, който може да възпали всеки българин (добре де, почти). Приземената българска авиация (нали помните, тая която извършва първия боен полет изобщо в света) е знаме, което може да бъде забито начело на всеки истински патриотизъм. Вместо вдъхновяващ гняв, искрено възмущение и смела нова визия за изход от тази ситуация ние видяхме, оправдаващи се счетоводители. Чуха се някакви неща за пари, за закъсняване на доставки, за това, че финансираме някаква голяма държава. Мънкане за това, че горките БСП не били подкрепени от "Възраждане" и оправдаване, защо се внася този вот по време на местни избори. Оставям настрана факта, че от 2014 г. насам, гордият патриотизъм на БСП и техният президент приземиха българската авиация, не успяха да разпознаят конфликтите в Украйна като заплаха (директна или индиректна) за българската национална сигурност и поставиха енергийната ни сигурност в пряка зависимост от външна сила.

По-важното е, че дори и да искат, те не могат да произведат смислен разказ за българската национална сигурност. Не че това е изолиран случай... повечето вотове на недоверие през последното десетилетие се пускат по рутинното и скучно броене на едни гласове.

История 2: Социализмът се предава по полов път

Спомняте си това сравнение между СПИН и социализма, изречено от един представител на ръководството на БСП. Нека да разширим сравнението му до хората, които подкрепяха и гласуваха за тази партия. По-горе стана дума, за носталгията, която бе произвеждана поради нуждата да се обслужат страховете, интересите и привилегиите на тези хора. Поради тази нужда в началото на годините на прехода, БСП всъщност е по-дясна партия от СДС, по данните на един проект наречен Manifesto Project Dataset, резултатът, на който се дължи предимно на отношението към предишния режим, както и на тематичните области, свързани с обществените отношения, солидарност и традиционни ценности. Така вместо прогресивна роля и отвореност към младите и модерните, партията остана затворена в старите и реакционни нагласи на собствения си електорат. Ожесточаването на тази дилема, доведе и до описаните по-горе резултати. Не е случайно, че проблемите за партията започнаха, когато Сергей Станишев направи опит да я вкара в модерния социалдемократичен свят. Лидерски вакуум, поредица от изборни загуби и вътрешно-партийни сблъсъци доведоха до избора на Корнелия Нинова и нейният избор да затвори партията в ретроградността и вече описаните теми. Драмата идва от това, че дори в това пространство, конкуренцията е по-добра от оригинала. Няма изненада, че брифингът на БСП бе обсебен от възмущение от "Възраждане", няма изненада в конфликта със собствения им президент, няма изненада в изборните резултати... има само предизвестен край.