Паметливите си спомнят, че от Бузлуджанския насетне всички конгреси на сто двайсет и четири годишната БСП са исторически. Априлският 48-и от оня ден бе на път да заслужи това определение.

След него соцпартията може да отмине в историята като най-масовата и разпознаваема политическа сила в лявото пространство, единствен стожер на левите идеи, обединител на всички ляво мислещи избиратели и коалиционен събирач на левите формации. Или да съхрани традициите, организационния опит във властта и в опозиция и добрите политически практики, кадровия потенциал на ръководството в центъра и по места, да запази пооредялата, но затова пък предана, маса членове и симпатизанти, като потърси нова форма на реализация на политическия фронт.

Ако вземем за опорна точка констатацията на Атанас Мерджанов, че партията е стигнала едва ли не дъното, трябва да се запитаме: дали БСП ще продължава да копае надолу или най-после ще се оттласне...

Конгресът свенливо отбягна категоричните отговори на тези основополагащи за бъдещето въпроси. Във всички слова и програмни документи на форума като червена нишка премина разбирането, че промяна е необходима. Преди всичко в посока възвръщане на доверието на проддръжниците на лявата идея. Но това едва ли става с декларации, коренно противоположни на наблюдаваните дела.

Как да повярва избирателят на сбралите се под лозỳнга „Време за справедливост" социалисти, щом като през последните години става свиделел как „червени" народни избраници (че и в периодите на коалиционно управление БСП+) подкрепят откровено неолиберално законодателсто. Което може би работи донякъде за временната стабилност на държавата, но в никакъв случай не обгрижва интереса на дребния и средния бизнес, да не говорим за онзи най-онеправдан слой на населението, който по традиция е „таргет група" на левицата.

А откровената принадлежност/обвързаност на ръководни партийни функционери към лобистки и олигархични кръгове?

Как гласоподавателят да повярва на мантрата, че БСП може да реши основните проблеми на демографията, образованието, здравеопазването, производството, щом като досега единственото, което е чул от ляво, са намерения за... добри намерения.

Как да хванат дикиш посланията, че партията е за намиране на изход от най-тежката международна криза след Втората световна, която пряко застрашава сигурността на България - тази в Украйна, след като „червеният" министър Вигенин пръв отърча да стиска ръце на представителите на хунтата в Киев. А емоционалните антивоенни демонстрации на социалистическите младежи така и не намериха отклик в категорично формулирана политическа позиция на „Позитано" 20.

Как да схване намерението на БСП да „преведе политиката на езика на хората", след като възраждащият се демократически централизъм не само не премахва, но и утвърждава принципа: каквото каже Политбюро - това става; каквото кажат местните организации - в графата „Като ми пееш, Пенке ле..."

Как да разбере идеята на БСП за кадрово обновяване и подмладяване, щом е въведена квота за млади социалисти в ръководните органи. Ами ако един 25-годишен е изключително качествен, а квотата е изчерпана. Посочваме му вратата?

Същият проблем прозира и в идеята за мандатността в „червеното" Политбюро и парламентарната група. Може да си работил като луд за връзване три мандата, да си допринесъл страшно много за партията, хората да те ценят и харесват, но... мандатът изтича и „чао". И обратно - изкласил си един мандат в бялата къща на едноименния площад като безгласна машинка за гласуване, не можеш да намериш избирателния си район и на картата, но ако си симпатяга и ръководството те сложи в листата и се просулиш - давай, депутатствай отново... Добре, че това предложение не мина, но лошо, че някой си го мисли.

Все пак присъствието в ръководството на партията и в ПГ трябва да става според качествата на определената личност, а не според прослужените години.

Един от ключовите предизборни въпроси, които увиснаха във въздуха, бе за отношението на БСП към т.нар. ренегати и предатели на предстоящия вот. Спасението тук е, че на избори за местна власт обикновено взаимодействието с „и други" е работа на местните структури, иначе ако трябваше да се разчете правилно посланието на конгреса за протегнатата нанякъде в пространството ръка, трябваше да хвърлят боб.

Такива ми ти постконгресни размишления. А иначе самият форум мина на ниво. Без скандали, без вадене на шпаги. По-скоро топлийки, както би казал Тартарен Тарасконски - леки несмъртоносни убождания. Като неумно без-мисления транспарант срещу Станишев. Който пък от своя страна вече демонстрира едно политическо надпровинциално ниво.

Или словесния дуел Миков-Добрев за виенското колело, при който - а и по време на целия конгрес - председателят показа, че независимо от някои подозрения държи партията или поне необходимия му минимум със здрава ръка. Признаци за двувластие нèма, колкото и на някои да им се искаше. По-скоро начертаване на някакво Задгранично бюро що ли... Не се случи и радикалният, революционен завой наляво - по-скоро намигване. С ляво око.

Безскандалността на 48-ия е симптом, че БСП все още не е излязла от легаргията. Че тежката загуба на последните избори не е предизвикала онова критично натрупване на енергия, което да доведе наистина до радикални реформи. Или може би социалистите твърде бързо превързаха и забравиха раните.

Време е за смелост, каза Мая Манолова. И призова съпартийците си да се хванат на работа. Сигурно първата им работа обаче е не да развяват червеното знаме. Било над МОЛ-а, било над виенското колело. А да отидат при избирателите и да разберат как там долу възприемат посланията на форума. И докато не е късно - да преосмислят идентичността на ръководството спрямо идентичността на обикновения човек.

Партията е в цайтнот. Ако виенското колело бе замръзнало с БСП на връхна точка, добре. От високо се пада болезнено, но кратко. Който може - става. Но партията е на кота нула - от тази позиция се пълзи дълго и безнадеждно.

БСП е доказала, че има смелост. Да понася тежки изборни поражения. Време е да покаже смелост да поправя грешките. За да останат червени знамена. Поне над партийните клубове.