Дни след ракетното нападение над охраняваната от българския контингент база в Кандахар по едно радио началникът на Съвместното оперативно командване генерал-майор Самандов мотивира присъствието на наши бойци със стих:
Един завет/ Оставили са нам дедите,/ Велик завет,/ Написан с кървав меч,/ Деца на родний край,/ Пазете си земите,/ Бранете ги,/ От близо и далеч.
Писано от Иван П. Йончев през далечната 1915. Сред пожарите на Първата световна.

По непонятна армейска логика генералът свърза каменистите склонове на провинция Кандахар в Афганистан със земите на родния край. И остави на мислещия слушател да се терзае над километричните измерения на авторовото „близо и далеч".

И над един въпрос, който неизменно възниква още от участието на българските контингенти във войната в Ирак: какво правят „децата на родний край" на хиляди километри от дома си, за каква кауза и за чии интереси рискуват и губят живота си.

За редица анализатори на проблемите на сигурността и антитероризма войната на САЩ в Афганистан е безсмислено начинание.

Започнало на 7 октомври 2001 - първоначално като отговор на атентатите от 11 септември - до сега то не е дало осезаем резултат. Терористичните актове по цял свят продължават. „Ал Кайда" демонстрира непоклатимо самочувствие. Осама Бин Ладен остава неоткриваем. В самия Афганистан ескалацията на напрежението нараства, местните талибани проявяват все по-голяма активност. Населението не възприема войските на САЩ и съюзници като носители на мир и демокрация, а по-скоро като окупационни сили, които нахлуват в чуждата култура и традиции на тази необичайна страна.

Америка за пореден път не успя да разчете историята и пое риска да я преповтори. Преди повече от сто години английският военачалник сър Робъртс, вероятно от личен опит, мъдро отсича:
„Не бива да се страхуваме от Афганистан и най-добре е да го оставим сам да решава съдбата си. Може да ни се струва не толкова привлекателно, но усещам, че съм прав, когато твърдя: колкото по-малко те ни виждат, толкова по-малко ще ни ненавиждат."

Преди трийсет години незачитането на историческите уроци, старческото слабоумие на генсека Брежнев и неговия генералитет, мечтаещ за световна революция, хвърли СССР в катастрофална десетгодишна авантюра на същите тези каменисти зъбери.

Авантюра, върнала в Съюза хиляди юноши с „груз 200" (оловни ковчези), наводнила страната с наркотици и отчаяни безпътни млади ветерани, подкопала устоите на властта и ускорила разпада на свръхдържавата. Авантюра - между другото - родила талибаните и зловещия им режим. И Осама.

Известният руски публицист и изследовател на войната от 1979 Артем Боровик разказва за четири стадия, през които преминал ентусиазмът на съветския контингент.
Първи (до три месеца след пристигането, в зависимост от прозорливостта или догматизма): „Войната върви нормално, трябва да хвърлим още 20-30 хиляди войска и всичко ще е О.К."
Втори (5 месеца): „След като сме се хванали с тази умряла работа, трябва да привършваме. С трийсет хиляди няма да се мине, за да затворим границите, трябва като минимум още една армия."
Трети (още половин година): „Не, братлета, тук нещо дълбоко е сбъркано. Ама че се накиснахме!"
Четвърти: „Момчета, трябва да се омитаме от тук. И колкото по-бързо, толкова по-добре."
И, заключава Боровик, „армията последва последния съвет, отиде си от Афганистан както щангист, който не е изтласкал тежестта, слиза от подиума".

Вероятно е въпрос на време военните и политическите фактори зад океана (а и в ЕС, които проявяват интерес към региона) да проумеят, че оставянето на подобни уроци без внимание води до трагични последствия с дълготраен ефект. Но ако нямат желание да се учат от чуждия опит, може да вземат поука от собствения си. Ирак.

Президентът Обама удържа предизборното си обещание и през август САЩ си отиват от близкоизточния театър на бойните действия. Зад гърба си оставят хиляди убити и осакатени цивилни и военни. Нито следа от стабилност и демокрация. Руини, активизиран радикален ислям, нестабилна власт, безпомощни пред предизвикателствата на вихрещия се терор структури на сигурността.

Перспективата „Афганистан" е подобна. Демокрацията и свободата, докарани върху бронята на „хамърите" и отстоявани с щурмови винтовки, няма да хванат корен сред опиумния мак. И вероятно стопанинът на Белия дом вече го разбира и поставя срок - американците започват изтеглянето си в средата на 2011.

Какви могат да са българските поуки? България не спечели нищо от участието си във войната в Ирак. Седем жертви. Нито следа от лелеяните изгодни позиции в следвоенното възстановяване. Чувствителни - за и без това обеднялата ни войска разходи.

Какво очакваме от Афганистан? Отдавна сме доказали, че сме надежден и „предсказуем" партньор в Северноатлантическия пакт. Че българските бойци се справят добре по време на мисии зад граница в състава на многонационални контингенти. Никакви политически или икономически дивиденти не биха могли да изскочат от афганистанските планини. Аргументът, че помагаме в борбата с тероризма, е смехотворен. Армейските операции срещу терористични групи са ползотворни като картечница срещу комар.

Натрапва се изводът, че колкото по-бързо „децата на родний край" се приберат в родината, толкова по-добре. Всеки ден в Афганистан са 24 часа риск. Безсмислен, неоправдан по никакъв начин. Това не е наша война. Ако отново поискаме да си поиграем на войници - да си потърсим друга. В Аденския залив например. Там поне ще защитаваме интересите и на българи.