Помислете само: 2018-та можеше да бъде годината на израелския министър-председател Бенямин Нетаняху. Само на няколко дни от финалната лента обаче, отвъд която започваше следващото дванадесетмесечно отброяване, Биби бе "спънат", при това - от "дружески" крак. Не, това не бе кракът на Авидгор Либерман, наскоро подалият оставка министър на отбраната на Израел, а на съвсем друг човек. Но да вървим по реда на нещата.

В рамките на 2018-та година Нетаняху получи всичко, за което мечтаеше.

САЩ напуснаха Ядреното споразумение с Иран, вследствие на което Вашингтон наложи отново санкции на Техеран. Ефектът от тях пък бе двояк. Един път, тези санкции веднага доведоха до инфлация на иранския риал, което задълбочи и без това съществуващото недоволство (и протести) на местното население срещу режима на аятоласите. Втори път, въпреки изработения от ЕС механизъм за защита на европейския бизнес в Иран, то всички разпознаваеми петролни и автомобилни компании от Стария континент напуснаха страната, правейки ЕС, който Нетаняху възприема като прекалено проирански и пропалестински, да изглежда слаб.

В рамките на изминаващата година Биби Нетаняху получи и друг щедър дар от американска страна: преместването на посолството на САЩ в Йерусалим. Отвъд историческото основание и символното значение на този акт обаче, не по-малко важни бяха и преките последствия от него. Едно от тях бе допълнителното проблематизиране на концепцията "две държави за два народа", тъй като тя предвиждаше Източен Йерусалим да бъде столица на евентуална палестинска страна. С признаването на Йерусалим като столица на Израел, заедно с продължаващата политика на Тел Авив за етническо заселничество спрямо източната част на града, опцията последната да стане някога столица на палестинска държава се отдалечи, а заедно с това - и възможността за разрешаване на израелско-палестинския конфликт (т.нар. Близко-източен мирен процес). Дясното правителство на Израел, ръководено от Биби, нямаше интерес от прогрес в точно тези преговори с палестинските фракции точно сега.

Минирането на Близко-източния мирен процес е свързано и с паралелния жест от страна на американците да отлагат представянето на т.нар. "Сделка на века", т.е. концепцията за разрешаване конфликта между Израел и Палестинската автономия. Ангажимент за такъв план пое президентът Доналд Тръмп още в началото на мандата си. А имайки предвид кой разработва този план (произраелското трио, съставено от посланика на САЩ в Израел Дейвид Фридман, зетя на американския посланик Джаред Къшнър и специалния пратеник на американския президент Джейсън Грийнблат), то очакванията са, че той ще бъде изключително в полза на Тел Авив.

Като такъв този план ще е следващата значка, която Биби Нетаняху ще може да си закачи на ревера. Но това той ще направи тогава, когато би било най-подходящо: преди, да речем, предсрочните парламентарни избори, обявени съвсем скоро за април месец следващата година. Ерго американците нямаха нищо против да услужат на израелския министър-председател още веднъж: с отлагането на представянето на плана си, което иначе трябваше да се случи през настоящата година.

Но да се мисли, че Бенямин Нетаняху дължи успехите си на някого другиму, то това би означавало изобщо да не се познават персоналните качества на министър-председателя. В този смисъл Биби е като олицетворение на Израел: не оставя собствената си съдба в ръцете на другите.

Така например, той успя да спаси правителството си на два пъти през изминаващата година.

Един път, когато неговите коалиционни партньори - част от религиозното дясно и секуларно-националистическото такова - се хванаха за "гушите" покрай един закон за разширяването на обхвата на задължителната военна служба в посока на ултра-ортодоксалните евреи (съставляващи около 10% процента от населението, не малка част от тях са освободени от нея).

Втори път, когато бившият вече министър на отбраната, Авигдор Либерман, напусна правителството и заедно с партията се присъедини към опозицията, атакувайки сключеното споразумение за деескалация на напрежението между израелските военни и палестинската формация Хамас в Ивицата.

Разбира се и двата случая отслабваха правителството на Бенямин Нетаняху, правейки така, че накрая то можеше да разчита на мнозинство в Кнесета от едва един глас. Това направи израелския министър-председател прекалено раним. Но той определено не искаше да изглежда в очите на хората като човека, който ще вдигне ръце и ще разпусне дясното правителство (което, да напомним, гласува знаков закон, определящ Израел като националната държава на евреите). Даже напротив, пред хората Биби до последно симулираше опити да съхрани кабинета си, докато отговорността за неговото разпадане бе оставена на някои от лидерите на религиозните и националистически партии.

Макар да е спорно, доколко Нетаняху е искал предсрочни избори, то със сигурност премиерът не направи нищо този път, за да ги предотврати. И израелският министър председател си има дебела причина за това.

Нови избори, показват социологическите изследвания, означават нова победа за Биби и ръководената от него партия "Ликуд" (макар партията нито да спада, нито да покачва нивата си на доверие сред избирателите). Но така или иначе, "Ликуд" ще бъде първа политическа сила и то на сериозна дистанция от останалите. А един вот в подкрепа на Биби би накарал израелската прокуратура, в лицето на главния обвинител Авичай Манделблит (който е бивш секретар на кабинета на Нетаняху), да помисли много сериозно, преди евентуално да повдигне обвинения срещу премиера (към когото има събрани материали по три различни дела).

А ако се стигне до повдигане на обвинения срещу Нетаняху, има значение и друго: едно е това да се случи в края на мандата му - при отпускащ властта премиер, и преди изборите - когато тези обвинения могат да повлияят на електоралните нагласи. И съвсем друго е това да стане след спечелен вече вот от "Ликуд". Така че не се изненадвайте на информацията от тези дни, че главният прокурор на Израел обмисля да повдигне обвинения срещу Нетаняху, но след изборите (под претекста, че ако го направи преди вота, то това би било намеса в него).

Да, в рамките на 2018-та година Нетаняху получи всичко, за което мечтаеше. И тук, на финалната права, дойде решението на американския президент да изтегли военното присъствие на САЩ от Североизточна Сирия.

Това ще доведе най-малкото до реабилитацията на шиитския коридор по земя от Иран до Ливан (през Ирак и Сирия) и до по-голяма зависимост на Израел от Русия спрямо случващото се в Сирия (при това, в момент, в който покрай свалянето на разузнавателния самолет Ил-20 израелско-руските отношения са влошени).

Ако подобно решение бе взето от Барак Обама, то Биби вече щеше да е в САЩ и да държи реч срещу президента в Конгреса (тук не става дума за авторово въображение, а за нещо, което вече сме виждали да се случва). Но понеже става дума за Доналд Тръмп, на когото Нетаняху дължи не малко през 2018-та година, Биби предпочита да скърца със зъби и да мълчи.

И да брои наум. Но не до 10, а до безкрай.