Много мъгла из информационните кьошета разсея ведрата усмивка на главния секретар на МВР - главен комисар Костов, но така не я проясни след края на 22-часовата драма на улица „Орехова гора” в София. А въпросите, които случката остави отворени, имат за цел единствено да изяснят – в каква кондиция се намира МВР, когато от него се очаква да е на първа линия в противодействието както на конвенционалната престъпност, така и на потенциална терористична опасност.

Усмивката на главсека е основателна. Донякъде. Всичко приключи без жертви, без пострадали. Това е причина за гордост от добре свършена работа. А толкова добре ли бе свършена?

На първо място – защо цялото ръководство на Столичната дирекция, предвождано лично от профи №1 в министерството, се изсипа на едно на пръв поглед не особено сложно в оперативно отношение произшествие. Единствената по-неуместна ситуация от последно време е присъствието на целокупния МВР-„генералитет”, воглаве с министър Бъчварова, по време на гастрола на Волен Сидеров в НАТФИЗ. Е, и един главен секретар в черно си спомняме, който тичаше на всяко местопрестъпление от сутрин до здрач, че и по мръкнало, докато дотича до „Дондуков” 1.

След това – защо бяха задействани елитният екип „Кобра” на СДВР плюс СОБТ и като допълнение – внушителна масовка от униформени редови полицаи. След като още в самото начало се знаеше, че не става дума за въоръжени до зъби членове на Ислямска държава. Няма да повдигаме темата, че дори при такава елементарна на първо четене криза със заложник изтичането на информация за инцидента в медиите, докато опасността не е отминала, е непростимо. Но в определени ситуации МВР обича медиите, а медиите безусловно си падат по „екшън с барети”.

Защо на супер професионалистите от „Кобра” и антитерористичния отряд, на безспорните капацитети от Института по психология им трябваше толкова много време, за да овладеят ситуацията. И – за забравилите – криминалните психолози успяха да убедят банковия грабител от Сливен да се предаде, макар че и в стрес, знаеше, че е стрелял по човек, не знаеше, дали простреляният ще оживее, бе взел заложници и осъзнаваше какво го очаква. А тук – не успяха.

Но пък на „Орехова гора” всичко изглеждаше доста красиво. Като за пред камери и фотоапарати.

Защо обаче при наличието на такива внушителни сили на полицейските спецчасти в крайна сметка се стигна до стрелба „на месо” от страна на Коджейков. За щастие – без фатални последствия. Но и безответна от страна на служителите на реда.

Дали зад този хуманизъм не се крие спомена от една фатална операция в Лясковец. Където загина достойният български командос Емил Шарков, а трима негови колеги получиха наранявания. Дали изстрелите на Петко не убиха самочувствието на българския полицай. И дистанцирането на ръководителите на МВР (на централно и местно ниво) от отговорността за непростимите пропуски при организацията и провеждането на поредната „ювелирна акция” (първата – 14 февруари 1994, кв. „Белите брези” - когато от „приятелски огън” загинаха баретите Марин Чанев и Георги Георгиев-Индианеца, още е тежка рана за онези, които помнят). А след това и воят на куп истерични защитници на човешките права, изкараха служителите на реда едва ли не виновни. И това се случва всеки път, когато призваните да пазят и прилагат закона, се опитват да го правят.

Дали на тези незаспиващи демони се дължат и зачестилите посегателства над униформени от престъпници, които се чувстват неуязвими и абонирани за телевизионните студия, където да се жалват, че при задържането са им стегнали белезниците малко повече.

А може би пръст има и това ръководство, което в най-неудачния момент реши на всяка цена да реформира системата, така че камък върху камък да не остане от нея. И че в това ведомство отколе важи правилото: победата има много бащи, поражението е сираче.

„Бащите” на тази операция вече се потупаха по гърдите. Това, че всичко приличаше на продължение на учението от миналата седмица, но този път в реално време и с реална заплаха, е друга тема. Премиерът отново акцентира на спешността на приемане на антитерористичен закон. Момчетата в униформи и маски показаха, че могат да се справят. Бавно, методично, безболезнено. С един неуравновесен възрастен мъж. Бивш техен колега.

Но утре може да им се наложи да се изправят срещу тежко въоръжени терористи, а заложници да не са болната съпруга на един човек, загубил за момент разсъдък. Който – вярвайте – не е искал да нарани нито нея, нито дъщеря си, нито дошлите да го вразумяват полицаи (той насочил пистолет срещу първия патрул, отзовал се на сигнала, но не стрелял!) – по свои не се стреля.

И когато дойде моментът на истината и засвирят куршуми, елитните ни полицаи – а и по-малко елитните им колеги – трябва да имат увереността, че зад действията им стоят ръководството на МВР, българската държава, българското правосъдие, българското общество.

Това сигурно е първият опорен стълб в борбата с дребни провинциални бандити с лопати, с организирани престъпници, с терористи. И така демоните ще престанат да кръжат при всяка полицейска операция.