Министър-председателят Борисов надмина себе си. Обяви правителството си за най-демократичното в историята на България. В тоталитарната държава една лъжа, повторена сто пъти, се изражда до азбучна истина. При демокрацията - дори сбъркана изначално и бавноразвиваща се, в каквато имаме удоволствието да живеем - това би трябвало да е по-трудно. Но когато в подобно начинание е впрегнат ресурсът на цялата държавна машина съвсем скоро у нас черното официално ще бъде именувано бяло. Когато премиерът реши.

Някои работи обаче не могат да останат забулени в гъстата PR мъгла, услужливо покрила днес овластените. Макар че народ, който е родил поговорката за преклонената главица, срещал е всеки окупатор като освободител, а тираните - като месии, генетично и исторически не е обременен с услужлива памет, туй-онуй се помни.

През властването на „най-демократичните" станахме свидетели на най-манипулираните, най-нечестните, най контролираните избори. Купуването на гласове, ограниченията пред гласуващите и подмяната на вота на избирателите преди ерата „Борисов" изглеждат като наивно мамене на сантасе в училищен двор. ГЕРБ успя демократично да превърне изборните машинации в печелившо бойно изкуство. В услуга на изборните победи се впрегна здраво цялото герберско войнство в центъра и по места. Но какво по-демократично има от това, един силов вътрешен министър да оглави предизборен щаб? Сигурно танковете да дойдат.

Помни се и как „най-демократичното" правителството възроди традициите на репресивния апарат от недалечното минало. Превърна показните арести и тоталното подслушване в инструмент за правене на политика. Съдебната система - в покорен изпълнител на политически поръчки. Силата на правото бе потъпкана от правото на силата. А в т.нар. дела от особен обществен интерес, които след шумното щракане на белезници бавно замират из прашните съдебни зали, се налага да наднича евронаблюдателно око.

Как човешката привилегия да мислиш, да имаш мнение и да действаш бе ампутирана от депутати и министри и безвъзмездно предоставена като персонална даденост на един човек. Единственият, който - според неговия изказ - гаси пожарите, дава парите, решава конфликтите, строи магистралите, бори корупцията, спасява бедстващите, огрява навсякъде. Дали поради внезапен пристъп на скромност Б. Б. не включва сред заслугите си и 415-те бебета в младежкия ГЕРБ?

Свободата на словото бе сведена единствено до свобода да се слави управлението, да се хулят и очернят неудобните нему. Икономическите зависимости на медиите заработиха по-здраво от която и да е цензура. Гласът на опозицията бе задушен от услужливите клакьори на властта по-майсторски от заглушаването на т.нар. вражески радиостанции преди години. В най-демократичната държава от сутрин до вечер тук и там из телевизорите премиерът реже лентички, открива неща, назидава свои и чужди или собственоустно, или чрез кабинетните ретранслатори на високата му мисъл.

Струва си да помним и как няколко пъти покатерилите се на властовия Олимп с анатема за корупцията на уста се овъргаляха в срамотни скандалчета с нечисто офинансяване, склонност към имотно разточителство, че дори негнусливо отношение към мънички (не като цена) подаръчета в стил „лява ръка - десен джоб". Как дългата резервна кадрова скамейка на демократичния премиер се оказа заета от негодни за управление, но силно нахъсани за власт „калинки" и други буболечки.

Да се сещаме, че при това „най-демократично" управление обедняването на хората (за сметка на други хора) достигна трудно поносими размери дори за свикналия на бой, глад и късо подстригване българин. Че безработицата мори и млади, и по-стари, независимо от прокламираните мерки. Че икономиката буксува, че от земеделска по-преди и индустриална по-после нация днес брутният ни вътрешен продукт се крепи на заетите в търговията и услугите. Че политиката в здравеопазването, образованието, енергетиката, сигурността прилича на камилски напъни из иглени уши. Външната такава сменя посоката по натискане на копчето на дистанционното ту от Брюксел, ту от Вашингтон.

И сред тази идилия, достойна за централноафриканска бананова република, Борисов се провъзгласи за Властелин на демокрацията по тези ширини. Малко му се видя. И с лека ръка разтвори вратите на Историята и пробута там четирима погалени от благоволението му министри. За отдавнашните любимци на целокупния народ Цветанов и Дянков - ясно. За пресните попълнения Павлова и Добрев - мрак. Намирисва на магистрален асфалт и неслучила се АЕЦ, но неведоми са премиерските помисли.

И ако историята може и да забрави премиерските фаворити, то хората - едва ли. Цветанов например ще бъде помнен с добро от лекарите в Горна Оряховица, от Човека-Глас Краси Аврамов, от цигарените „контрабандисти" от Мировяне. От слушания Ваньо Танов, от писачите на графити в Скравена, от униформени и цивилни негови подчинени. От всички притежатели на маломерни панелки, които се чудят дали щастливата съдба няма и на тях да даде още пет поне такива. И други.

„Брад Пит с очилата" ведно с родата си неизменно е в мислите и най-светлите помисли на всички пенсионери, озарени от небивалата му щедрост, на усетилите на гърба и по джоба си, че и приходната агенция може да бъде репресивна институция. И на многото ощастливени от брилянтната му финансова политика.

Преди време едно изследване ни тури сред най-нещастните народи. Така трябва. Като сме неблагодарни да оценим всичката тая благодат, която снизхожда връз нас от това „най-демократично" управление - никакво щастие. Защото, за да бъдем щастливи, май трябва да приемем за чиста монета лъжите, повтаряни сто пъти. И да се правим, че им вярваме. Поне до следващите избори.

Дано след толкова демокрация ни дойде акъл какъв информиран избор ще правим този път.