В края на миналата седмица българското Външно министерство обяви, че подкрепя кандидатурата на Косово за членство в ЕС. Тази новина мина някак между другото и практически не предизвика реакции и коментари. А беше време, когато темата за разширяването на ЕС в посока Западните Балкани не само бе водеща, но даже символизираше амбицията на София да бъде регионален лидер.

Тази наша позиция може да бъде разглеждана в няколко аспекта.

Първо, на фона на сигналите, които идват от Брюксел като отношение към младата балканска държава. Преди седмица Европейският парламент и чешкото председателство на Съвета на ЕС предложиха премахване на визите за косовски граждани (предложението трябва да бъде ратифицирано от страните членски). Самата кандидатура на Прищина пък се приема доста благосклонно и общо взето без възражения в европейските столици, като сякаш единствената пречка се явяват изострените (особено в момента) отношения с Белград.

Ако се върнем 20-25 години назад, ще си спомним какви кански усилия струваше на българските политици и дипломати осигуряването на безвизов режим с държавите от ЕС. То не бяха двустранни споразумения за реадмисия, не беше серия от мащабни акции срещу организираната престъпност, не беше тотална подмяна на българските документи за самоличност... А сега изглежда, че за Косово такива строги изисквания няма. При положение, че страната е определяна като изключително проблемна от гледна точка на организирана престъпност - и то от самите европейски институции. Които обаче са на мнение, че "обвързването на либерализирането на визовия режим за Косово с борбата срещу организираната престъпност е контрапродуктивно, тъй като изолацията насърчава престъпните дейности" (или поне така са смятали през 2021 година).

По-опростено казано, "мафиотизацията" на косовското общество е на такива нива, каквито в България не е имало дори и в "най-мутренските" години. Но или Европейският съюз вече доста е занижил критериите, или реверансите към Прищина могат да се тълкуват като политическо решение, предвид конфронтацията с Белград. Може би войната в Украйна и приятелските отношения на Сърбия с Русия се превръщат в "царски път до 10" за Косово към ЕС...

И тук се връщаме на българската подкрепа. Давайки "зелена светлина" на Косово, България практически блокира Сърбия за ЕС. Поради простата причина, че напрежението между двете страни не се вижда как в обозримо бъдеще би могло да бъде преодоляно. А един ден, ако Косово влезе в ЕС, ще налага вето на Сърбия, докато не постигне максимума. Нещо, на което пък дори и най-прозападните политици в Белград не биха се съгласили. Или, ако все пак се съгласят, това би бил техният политически край (а може и физически - справка Зоран Джинджич).

И обратно - ако Сърбия влезе в ЕС (кандидатурата ѝ датира още от края на 2009 година и до момента са отворени 22 от общо 35 преговорни глави), става сложно за Косово. А и процедурата на Прищина не е ясно колко години ще отнеме. Но при всички сценарии за България се отваря възможност да бъде арбитър и да фаворизира (дори и ситуационно) някоя от двете кандидатки. Което вече би било в духа на едно лидерство по отношение на интеграционния процес за Западните Балкани.

Стигаме до въпроса какъв е националният ни интерес и на кого да "ударим едно рамо" - на Прищина или на Белград? Разбира се, има и опция да ги държим заедно в "чакалнята", докато не си решат споровете и после да ги приемем едновременно, но това звучи доста пожелателно.

На пръв поглед - по-добре Косово (или да няма нищо). Сърбия като руско прокси не е желателно да става част от ЕС, а и самата тя към момента не напира особено силно. Докато Косово се радва на благоволението на европейските (и евроатлантическите) ни партньори. Така че - ура, да живее евроинтеграцията, слава на евроатлантическите ценности, с нас Вашингтон е в мир и в бой, Комисия велика води нашия победен строй!

Да, но в международните отношения е добре да се гледа по-дългосрочно. "Топлата връзка" между Белград и Москва е безспорен факт, но "европейската перспектива" на Сърбия изобщо не е за подценяване. Исторически погледнато, западната ни съседка колкото е била близка с Русия (и за кратко със СССР), толкова е била и галеник на Западна Европа. Независимо дали става дума за кралство Сърбия, за кралска или за Титова Югославия, позиционирането ѝ на международната арена е било завидно (по време на Студената война дори е лидер на "Движението на необвързаните"). В различни периоди комшиите са се радвали на фаворизиране от страна на Австро-Унгария и Франция, а след края на Втората световна война те можеха свободно да се движат и да работят в редица "западни" държави (основно във ФРГ). Все неща, които за нас са били мираж...

Чисто икономически, връзките ни със Сърбия са сякаш по-важни от тези с Косово - имаме обща граница, а и Прищина има да извърви много по-дълъг път в сравнение с Белград. И като икономически реформи, и като борба с организираната престъпност.

Любопитен факт е, че и в двете страни живеят етнически български малцинства, които са приблизително еднакво големи.

Европейският път на Косово обаче е проблемен най-вече поради факта, че половината свят (включително пет държави от ЕС) не го е признал като държава. Което връща въпроса трябваше ли въобще България да признава едностранно обявената от Прищина независимост през 2008 година.

В случая на Косово не става дума за обособяване на типичната национална държава. В Северна Македония например, претенцията за национална идентичност се основава на разграничаването от българската. А косовската идентичност, доколкото има такава, не стъпва върху разграничаване от албанската. Тоест, може да се мисли в перспектива за анщлус с Албания. Да, настоящата Конституция на Косово забранява обединението с други страни, но националистически кръгове в Прищина не крият намеренията си да отменят тази забрана. Е, тогава защо е нужно да се признава независимостта на държавно образувание, планирано като временно?

Косово обаче може да се окаже прецедент, който да окуражи други сепаратистки тежнения. От които България да пострада, нежели да се облагодетелства...

Позицията на МВнР от 17 декември е само стъпка в един дълъг път - и за Косово, и за Сърбия, и за всяка друга страна кандидат за ЕС. България има инструментите да регулира тези процеси според националния си интерес. И е силно желателно да го прави, когато се налага.

А евроинтеграцията на Западните Балкани е нещо много по-значимо от брошка на ревера на българското европредседателство...