Протестите в Турция, които не стихват вече седмица и които избухнаха като един „екологичен" бунт срещу строителен проект на управляващата партия, твърде бързо излязоха от първоначалния си замисъл и придобиха неочаквани размери. На пръв поглед за наблюдателите отвън те вероятно изглеждат крайно изненадващи при динамичното развитие и икономическия растеж, който отбелязва страната през последните 10 години при управлението на Партията и справедливостта и развитието начело с премиера Реджеп Тайип Ердоган.

В действителност обаче имат своите дълбоки причини и обяснения и се коренят в самата динамика на развитие на турското общество, на социалните сили и полюси вътре в него. Протестиращите са предимно млади хора, образовани, знаещи езици, представители на артистичните и интелектуални кръгове, хора, които от години наред са явна, но пасивна опозиция на настоящата власт поради фундаментални идейни различия с нея. Те не са непременно привърженици на основната или друга някоя опозиционна партия, но приемат много от критиките на опозицията в страната спрямо управляващите.

Безспорно премиерът Ердоган е харизматична личност, със силно дар слово, способност да комуникира с масата на разбираемо ниво, да изтъква заслугите си - свои, лични и на партията, в управлението на страната, да атакува остро противниците си, да убеждава обикновените хора в своята правота. Към това трябва да прибавим и изключителната му работоспособност - постоянните обиколки из страната и почти ежедневни речи пред множество хора - на партийни или други мероприятия, на които той непрекъснато критикува опозицията и най-вече основния си опонент Народно-републиканската партия. В този смисъл той на пръв поглед напълно се вписва в образа на човека от народа, който управлява в името на същия този народ. Или както биха го квалифицирали мнозина политолози - като премиер популист.

Но народът обаче, като съвкупност от хора, като множествена категория, включва в себе си различни групи, хора с различни социални и религиозни възгледи, с различен начин на живот. Мисля, че обяснението за протестите в Турция трябва да се потърси в насоката на опита срещу унифициране на тези възгледи и приемането на един постепенно, но систематично налаган отгоре модел. В противодействие на друг модел - този на Ататюрк, който впрочем също е наложен отгоре, с подкрепата разбира се на част от турското общество и в името на неговото бъдеще.

До идването на Партията на справедливостта и развитието на власт Турция е преживяла много обрати в своята история, тласкали я към демократичен или антидемократичен път на развитие, военни преврати, ограничаващи различни граждански права, но гарантиращи Ататюрковия модел на светска държава, поне в наложения модел.

Не претендирам да съм голям специалист по съвременна Турция, но следейки процесите мисля, че случващото се има своите корени и в тази активна намеса на военните в политическия живот на страната. Защото колкото повече забраняваш и ограничаваш нещо, толкова повече противодействието срещу това нараства.

Може би най-повтаряната дума от Ердоган на митнигите и партийните форуми е демокрация. Той и неговата партия претендират да са възстановители на много от отнетите демократични права, при това не само на турския етнос, но и на малцинствата - етнически и религиозни, които живеят в Турция. И трябва да признаем (дали ни харесва или не), че това е факт. Въпросът е обаче, че наред с възстановяването на определени права, той предприе политика към ограничаване на други права, срещу което всъщност скочиха част от младите образовани турски слоеве.

Съвсем явно и съвсем категорично Ердоган и ПСР представляват консервативната умереноислямска политика в турския политически пейзаж. Именно заради това просветските среди го иронизират като султан и виждат в него антипод на Ататюрк. А Ататюрк, върху чийто образ, изграждан десетилетия наред не може да има и петънце, е знамето и посоката за мнозина в Турция.

Самият Ердоган и всички представители на управляващия елит от ПСР непрестанно изтъкват своята привързаност към принципите на Ататюрк, тоест към светския характер на държавата и постоянно подчертават, че никой няма намерение да променя модела на управление, политическата система, да налага режим, подобен на Иран или Саудитска Арабия, че те просто възстановяват изконни човешки права.

Подчертаването на ислямската идентичност и видимото ислямизиране на значителна част от обществото, чийто маркер са различни ислямски атрибути, активното, засилено и мащабно строителство на джамии, огромният ресурс на Дирекцията по религиозни дейности обаче дразни прозападните и светски настроени кръгове. Още повече когато това е съпроводено с използването на властови, икономически и медийни ресурси, с твърдения за главоломно забогатяване и придобиване на огромни финансови и други материални активи.

Затова и мнозина скочиха срещу проекта на Ердоган за реконструкция на парка Гези. Търговски и културен комплекс, включващ и джамия, на мястото, където се намира паметник на Ататюрк. Това преля чашата. Като прибавим и други наскоро въведени забрани като забрана на употребата на алкохол в обществени заведения и на публични места, както и многобройните изявления на Ердоган, засягащи начина на живот на светски настроените млади хора, ситуацията ескалира твърде динамично. Не трябва да изключваме и кюрдския фактор, въпреки че в тази посока правителството на ПСР е направило много повече от всички управляващи досега.

Протестът със сигурност има своите основания, със сигурност и Ердоган и ПСР имат своите заслуги за възходящото развитие на Турция като регионална сила поне видимо. Спомням си обаче, че в един от първите репортажи, излъчени по българските медии, един от протестиращите каза, че демокрацията е и плурализъм, зачитане на мнението на другите и техния начин на живот. Всъщност именно в това изглежда е проблемът на турските управляващи.

Като познавач донякъде на религиозната и етническа картина в Турция ще си позволя да кажа, че има и „друга възможна Турция". Турция, която е управлявана от светски елит, зачитащ еднакво различните религиозни и етнически идентичности, Турция на образования и демократичен елит, представляван от различните религиозни групи в страната, а той никак не е малоброен.

Всъщност малцина у нас знаят, че Турция не е хомогенна сунитска държава. Най-голямото религиозно „малцинство" в нея са алевиите, за чиято численост се дават различни цифри, но така или иначе това е сериозно число (между 10-30 милиона души, докато според изявления на представители на властта това са не повече от 4-5 милиона души).

И сред алевийската група от населението имаше такива, които подкрепяха и може би продължават да подкрепят ПСР в замяна на обещанията им за решаване на алевийския въпрос, включващ различни измерения, на социални обещания и т.н. Но масата от алевиите, както между впрочем и много от сунитите в страната - образованият елит, светската бюрокрация и др., не приемат именно това засилващо се ислямизиране на страната. Това, твърдя да подчертая, е не мое твърдение, а твърдение на немалко близки и познати, живеещи в Турция. Трябва да призная, че твърде често съм спорила с тях на тази тема, посочвайки че те преекспонират нещата в тази посока вместо да са благодарни на заслугите на управляващите за икономическото развитие на страната. Може и да е така, но тези хора, които са светски настроени и ревностни привърженици на Ататюрк, не искат Турция да се развива в тази посока и изтъкват, че подкрепящите Ердоган и ПСР са предимно от анадолската част, ниско образовани и с многочленни фамилии. Това е вярно, но само в известна степен. Защото зад ПСР стоят и много образовани турци, представители на заможната социална прослойка с консервативна нагласа.

Преди събитията, започнали в Истанбул, Турция се представяше като източник за вдъхновение от страните арена на „Арабската пролет". В същото време обаче резултатите от анкета, проведена от турски изследователи в тези страни, както и в Израел и Палестинската автономия в последната седмица, сочат, че макар и тя да е възприемана като страна лидер в региона, има смущаващи моменти в нейната външна политика.

Изглежда не само на някои балкански страни, но и на арабските не се харесва политиката й да се представя за наследник на Османската империя. Над 53 % от участвалите в изследването, проведено сред образования елит, смятат, че Турция води една религиозно-доктринална, сунитска външна политика.

Гражданите на довчерашните арабски авторитарни режими не изразяват несъгласие по отношение на политиката на Турция спрямо Сирия, но такова в много голяма степен изразяват в Израел и Палестинската автономия, които смятат, че в този конфликт Турция е трябвало да следва неутрална позиция. Гледище, което между впрочем съвпада и с позицията на опозиционната НРП в страната. Като изключим разбира се критиките на Ердоган и ПСР към наистина авторитарния режим на Асад в Сирия, обяснението можем да го потърсим и върху религиозно-доктринална и идеологическа плоскост. Това може би също внесе допълнителна ескалация в ситуацията и „екологичната" съпротива срещу един строителен проект, обсъждан отдавна, излезе от своите релси.

Неслучайно опозиционният лидер Кемал Кълъчдароглу, цитирайки думите на Ердоган: „Когато всичко върви толкова добре, когато светът ни сочи за пример, тия какво искат?", отправи остри критики към Ердоган за авторитаризъм, каквито впрочем отправя вече години наред. Днес пък заяви пред съпартийците си по повод случващото се, че светът е видял истината и младите са спечелили, а Ердоган е победен.

Кой е победен и кой не няма да коментираме. Но несъмнено протестите показаха едно. Че Турция вече няма да е същата. Няма да прогнозирам каква ще бъде съдбата на процеса за интеграция с ЕС, макар че преди два дни ясни сигнали в тази посока дойдоха от и без това противника на тази интеграция канцлера Ангела Меркел.

В предизборната платформа на Християндемократическата партия за изборите на 22 септември тя категорично се обявява срещу членството на Турция в ЕС. В същото време, както Ройтерс съобщи, в текста на програмата вече не фигурира и терминът „привилегировано партньорство", какъвто беше предложен от нея и бившия френски президент Никола Саркози. Вместо това той е заменен с израза „силно сътрудничество".

В текста се посочва, че ХДП е против членството на Турция, тъй като тя не изпълнява критериите за членство в ЕС и ще бъде в голяма тежест за съюза заради своя мащаб и икономически модел. В същото време Меркел отправи критики към действията на полицията срещу протестиращите и посочи, че това не се съвместява с поведение на страна в преговорен процес за членство в ЕС, което разбира се беше посрещнато остро негативно от управляващите в Турция.

Несъмнено случилото се ще затрудни и без това трудния преговорен процес, макар че той вече не е от такова особено значение за голяма част от гражданите в страната. Статистиките от последно време сочат тенденция на постоянен спад на подкрепата за членство в ЕС, което има своите обяснения.

Въпреки че не може да се отрече, че ПСР направи стъпки за разширяването на демократичните права (специален държавен канал с излъчвания на кюрдски език, въвеждане на избираемо обучение на кюрдски в училищата, приемането на Закона за връщане на имоти на религиозни организации), ЕС постоянно изтъква като мотив гражданските и човешките права, по които несъмнено има още какво да се иска (но и това не е само турски феномен).

Ситуацията вероятно ще доведе до още по-дълбоко поляризиране на и без това поляризираното общество. Както изглежда, светски настроеният образован елит и младите вече няма да са пасивни наблюдатели на действията на властта и ще предприемат твърде интересни „стоящи" форми на протест, макар и иронизирани в някои медии с фразата „Вие стойте, нека Турция да върви напред".

Почти няма шанс по демократичен път опозицията в Турция да дойде на власт, защото е твърде разединена и слаба. Основната опозиционна партия - Народно-републиканската, едва ли ще може да се противопостави на управляващите на фона на половината или близо половината от гласовете на избирателите, които печели ПСР вече три поредни мандата, а една част от потенциала на бившите десни партии се вля в ПСР, а друга просто „крета".

Ситуация впрочем не само там. Самата НРП също има някои характеристики, което пречи в ЕС да я приемат като напълно проевропейска партия с демократични принципи и да я подкрепят безрезервно. А и не всички в Турция са недоволни от управляващия модел и това го показват и митингите в подкрепа на Ердоган, макар и организирани. Значителният демографски прираст също работи в полза на управляващите.

Протестите в един момент мисля, че ще стихнат, но напрежението ще остане и ще продължава да тлее, вероятно до ново избухване с непредвидими последици. Този път обаче без възможната намеса на армията и може би за добро.