С идването си на власт в края на 60-те години на миналия век, Ричард Никсън (и Хенри Кисинджър, който е съветник на президента по национална сигурност по това време) започва "отваряне" към Китай. Това сериозно дипломатическо усилие, случващо се на гърба на войната във Виетнам, бива опосредствано от срещата между американския президент и Мао Дзъдун през 1972-ра в Пекин и кулминира в установяването на дипломатически отношения между двете държави в края на въпросното десетилетие. Целта на Никсън е двояка. Един път, да отслаби СССР, създавайки работещи отношения с друг комунистически бастион, какъвто е Китайската народна република (КНР) тогава. В рецепцията това движение на Никсън и Кисинджър ще остане като дублиране на британското балансиращо движение спрямо континентална Европа, в рамките на която бившата островна империя е подкрепяла по-слабия срещу по-силния, възпрепятствайки по този начин установяването на политически хегемон на Стария континент. Втори път, да мотивира Москва да потърси собствено подобряване на отношенията с Вашингтон, смекчавайки по този начин прогреса в двустранния диалог между САЩ и Китай. Оттук СССР и САЩ ще подпишат първите съвместни договори за ограничаване на стратегическото въоръжение (SALT I и Договорът за противоракетна отбрана).

Именно "отварянето към Китай" на Никсън от онзи период бива използвано, за да се аргументира вече пословичното желание на Доналд Тръмп за нормализация на отношенията на САЩ с Русия. Логиката (пробиването на лагера на идеологическия опонент) и изпълнителят (Вашингтон) са същите, сменени са само ролите: този път Москва е по-слабото звено, а Пекин - по-силното. Ако Никсън е целял уязвяването на СССР посредством създаването на американски възможности с КНР, Тръмп търси ограничаването Пекин, чрез развиването на опции с Москва. Промяната е продиктувана от това, че към онзи момент СССР е бил най-големият геополитически опонент на САЩ, а днес това е КНР. Последното предполага стесняване на геополитическите опции на Поднебесната империя, чрез изграждане на партньорски отношения с нейния - ако не най-близък, то със сигурност най-силен - съюзник, Русия.

Чисто теоретично, такъв един ход би бил легитимен спрямо стандартите на реализма в международните отношения, доколкото те предполагат "вбиването" на клин спрямо държави, които иначе са считани са конкурентни или дори неприятелски и имат висока степен на съгласуваност помежду си.

Подобно движение би било много по-различно от това на текущата американска администрация в лицето на Джо Байдън, доколкото нейната външна политика спрямо конкретно Русия и Китай е по-скоро издържана в категориите на идеалистичния либерализъм. За Байдън Москва е част от китайския проблем на САЩ, а не средство за неговото разрешаване. Доказателство за това видяхме и в последното посещение от тези дни на американския държавен секретар Антъни Блинкен в Пекин, където, наред с други теми от спорен за двете страни характер, бе повдигната и тази за ролята на Китай като снабдител на Русия с полупроводници и материали с двойна употреба, които Москва използва във войната в Украйна.

Затова често чуваме как настоящият ръководител на Белия дом и неговият екип говорят за "алианса на демокрациите", в сърцето на който стоят САЩ и техните партньори от Европа, Югоизточна и Източна Азия. Този тип етикиране придава идеологическо сцепление на външната политика на Байдън, но в същото време ограничава нейния обхват и консолидира противниците й като Русия и Китай (военният преврат в Мианмар през 2021-ва година е класически пример за това как идеологическият императив във външната политика на Вашингтон възпрепятства последната от това да се възползва от събитията в страната). Въпреки че е положително натоварена концепция, "алиансът на демокрациите" на Байдън е също толкова неефективна, колкото бе и негативно дефинираната "ос на злото" на Дж. У. Буш (и конкретно вкарването на Иран към Ирак и Северна Корея в момент, в който Техеран си сътрудничеше с Вашингтон срещу талибаните във Афганистан). От гледна точна на реализма, и двете формулировки - "алиансът на демокрациите" и "оста на злото" - ограничават, а не разширяват възможностите на дипломацията на Вашингтон.

Но ако изиграването на картата с Русия (срещу Китай) от САЩ минава теста на реализма на теоретично и концептуално ниво, то той се проваля на практическото такова на същия този реализъм. Това е така, понеже именно за реализма е от съществено значение констатирането на обстоятелствата в обективен, а не в пожелателен порядък (реализмът знае, че единственото нещо, което може да постигне, е не правилен свят, а правилно възприятие за света). Оттук произтичат следните възражения, базирани на реализма в международните отношения, срещу едно евентуално американско "отваряне към Русия", чиято цел е уязвяването на Китай:

  • Липсата на носител: Доналд Тръмп не е Ричард Никсън. Тоест първият няма капацитета да реализира успешно подобен ход, понеже той би изисквал сериозни познавателни ресурси, чиято липса не може да бъде компенсирана нито с късмет, нито с талант (ако приемем, че Тръмп изобщо има такъв). Това е драмата на постбисмаркова Германия, добре позната в научната рецепция - реализмът е там, но нивото на реалистите е плачевно. Особено поставени в сравнителен план, което се видя най-директно при срещата им в Хелзинки през 2018-та година, Владимир Путин е по-подготвен от Доналд Тръмп и руският президент успяваше да се възползва от това в рамките на четиригодишния мандат на републиканеца;
  • Липсата на желание на реципиента: оста, около която се върти външната политика на Владимир Путин, е антиамериканизмът. Русия не може да бъде средство срещу Китай, понеже за руския президент Китай всъщност е средство срещу САЩ;
  • Липсата на възможност на реципиента: особено след започването на войната в Украйна, зависимостта на Русия от Китай прогресира в такава степен, че Москва не може нито да определя посоката на партньорството си с Пекин, нито неговия интензитет. Русия контролира огромно географско пространство, но скъсването на отношенията й със Запада (и конкретно с Европа, като източник на пари и престиж!) я направи още по-силно зависима от Изтока. А това я превърна в държава, която е силно лимитирана откъм възможности за стратегическо маневриране;
  • Липсата на подходящи условия: когато Никсън прави своя ход, той "стъпва" на съществуващите идеологически и териториални спорове между СССР и КНР. В онзи период СССР е дислоцирал толкова от ядрените си войски спрямо НАТО, колкото е разположил и срещу Китай. Днес, по-скоро обратното, Москва и Пекин изграждат помежду си симбиоза: политическа (ос на централизирани политически системи с пропагандно-монолитна публична среда) и икономическа (руски въглеводороди срещу китайски финансови средства и полупроводници);
  • Липсата на правилна философия: Владимир Путин практикува "machtpolitik" (политика, базирана на силата). По самите канони на реализма, една сила се подчинява само на по-голяма сила. В този смисъл, правенето на дипломатически отстъпки пред Москва биха били разтълкувани от Владимир Путин като проява на слабост и като покана за сервиране на още по-голяма сила. Ако един реалист трябва да избира между Невил Чембърлейн и Уинстън Чърчил, е трудно да си представим, че би предпочел да влезе в обувките на първия.

Ако можем да обобщим, изиграването на "руската карта" срещу Китай от страна на Доналд Тръмп, ако той спечели президентските избори в САЩ тази година, среща редица възражения именно спрямо от позициите на реализма, тъй като този ход не би имал субекта, който да притежава необходимите качества за реализацията му, обектът на движението няма да има било желанието, било свободата (или и двете) да приеме въпросното движение, не са налице благоприятните условия, които да опосредстват съвпадението на интересите между субекта и обекта, както ще е налице и разминаването между философия на дипломатическия акт и търсените от него цели.

Въпреки че "отварянето към Китай" на Никсън и Кисинджър през 70-те години на миналия век да съществува като успешен пример на външно-политически акт на реализма в международните отношения, то не трябва да забравяме, че тогавашното дуо заплаща сериозна цена за него - преносът на легитимност от Република Китай (Тайван) към КНР, което поставя американската външната политика в много неудобна и "сива" ситуация спрямо казуса в тайванския проток и до днес.

А това на свой ред ни подтиква към нови въпроси. Всъщност мисли ли Доналд Тръмп политиката в категориите на реализма? Aко да, какви отстъпи би направил той спрямо Русия, така както Никсън и Кисинджър извършват такива към Китай през 70-те години на миналия век, ако бизнесменът спечели втори мандат начело на Белия дом?