Политическият процес у нас се намира в състояние на турболентност. По принцип в условията на демокрация политическите промени стават бавно, постепенно и обикновено почиват върху ясно разпознаваема логическа основа. Това обстоятелство се дължи основно на поведението на мнозинството от хората в държавите с демократична политическа система. Тяхното поведение е ориентирано към надграждане най-вече в частната сфера. Т.е. развитие и усъвършенстване на бизнеса, осигуряване на по-добро образование за децата, за да може новото поколение да е по-образовано и с повече компетентности в сравнение с предходното и така възможностите, които младежта би имала за реализация биха били по-добри както в количествено, така и в качествено отношение. Постепенно това надграждане придобива публични измерения и се отразява в политическото представителство. Когато говорим за т.нар. традиционни демокрации, въпросното отразяване в политическото представителство не е свързано с появата на нови политически формации. Не че такива не са се появявали. В годините след Втората световна война подобни случаи са познати в Нидерландия, Франция, както и в политически най-стабилната държава в Европа - Германия. Тези формации обаче често възникват под въздействието на ситуативни фактори, стигат до определен електорален таван и след това, ако не изчезнат, в общия случай минават в маргиналния сектор и изпадат в състояние на перманентно чакане да настъпи отново техния час.

Промените в политическото представителство в традиционните демокрации се осъществява чрез развитието на основните партийни субекти, формиращи политическите системи на тези държави. Именно този факт дава основание тези политически системи да бъдат определяни като традиционни демокрации. Моделът практически изключва крайностите и резкия подход при вземането на решения, определящи бъдещето в средносрочен или дългосрочен план на едно общество. Дори и да има някакво обществено нагнетяване, което би могло да предизвика някакви крайности на политическо ниво, основните субекти са способни да го абсорбират и така да му осигурят необходимото адекватно решение в рамките на традиционната политическа система, без да допускат деструктивизъм или разрушителен натиск срещу изграждания с десетилетия модел, доказал се като работещ и дори спокойно може да се каже - безалтернативен.

В България обаче все още не можем да се похвалим с подобен модел. Това е именно базовата причина за турболентността на политическия процес. На практика водещо при промените в политическото представителство е не надграждането в частната сфера, което придобива публични измерения, а са ситуативните фактори, които след като липсва модел, който да ги абсорбира, предизвикват дълбочинни промени в политическата система и така вместо тя да се развива плавно, осигурявайки стабилност, самата политическа система започва да генерира дестабилизация. По този начин се отваря много широко поле за популизъм във всичките му варианти, а това означава, че непрекъснато у нас ще има популистки формации и то не просто в маргиналния сектор, а в политическото представителство (Народното събрание). Дори и някои от тях да се изчерпват и изчезват, други ще се появяват на местата им, просто защото полето е отворено, а политиката празни пространства не търпи, щом има поле, то непременно ще бъде запълнено. Нещо повече, при липсата на реална алтернатива, самият популизъм се превръща в алтернатива. Превръща се по-точно в надежда за алтернатива. Популисткият език отдавна е девалвирал в България, това обаче съвсем не се отнася за популисткото поведение като цяло. Популизмът има способността да стига до хората по много начини, включително и чрез мълчание.

Всъщност тук се стига до един парадокс, който именно прави възможно сработването на популизма дори и чрез мълчание. Използването на популистки език води до постепенна, но сигурна девалвация цялостно на политическия език. Политиката се формулира и реализира чрез комуникация, но комуникацията съвсем не е само говорене към избирателите от телевизионния екран или по време на предзиборни мероприятия. Посланията могат да бъдат предадени чрез образи, в музикална форма или по други подобни начини. Още повече, че от дълги години у нас съществува практиката предизборните мероприятия да се провеждат под формата на концерти и други видове забавления за населението. Във века на интернет и социалните мрежи възможностите за разширяване на изразните средства са огромни и далеч надхвърлят рамките на традиционните политически комуникации. Тук е задължително да отбележим и една очевидно съществуваща положителна страна, що се отнася до този променен начин на достигане на популизма, тъй като тази промяна все пак поне частично ограничава полето на популистките проявления. Така например при изборите през април всички участници, които се опитваха директно да отричат съществуването на коронавируса бяха изпратени от избирателите в маргиналния сфера. Проблемът обаче е, че когато популизмът бива предоставян на широката публика чрез алтернативни изразни средства липсва конкретиката, т.е. липсва ангажирането с нереални и неизпълними обещания, което е най-характерния белег на популизма. Този популизъм, който "Има такъв народ" предлага позволява на отделния избирател сам да формира представите си за промяната. И когато тя не се случи според тези представи, избирателят не би могъл да има никакви основателни претенции, защото нищо не му е било обещано и всъщност той не е гласувал да дадени обещания, а за собствените си представи и блянове. Подобна насока в развитието на популизма в нашата страна преобръща разбирането за активност и пасивност в политическия процес.

Избирателят, който би следвало да получава като предложения визиите на кандидатите за власт през следващите 4 г., да ги оценява и да ги приема или отхвърля чрез своя глас, е поставен в ситуация да създава визии, да гласува за тях и да очаква тяхната реализация. Именно в реализацията е слабостта на този модел - не е ясно нито как тя би могла да се случи, нито кой би носил отговорност за неслучването. Така че дори това силно видоизменено проявление на популизма запазва някои от характерните му белези, като този, свързан с проблема с отговорността. Освен това в рамките на предизборната кампания за предсрочните избори на 11 юли се сблъскват два качествено различни подхода спрямо гласоподавателите. Така избирателят трябва да избере първо единия от подходите и едва след това да направи избор между предлаганите политики в случай, че е решил да се ориентира към една или друга от утвърдените политически формации или т.нар. статукво. Ако решението на избирателя е той да гласува за собствените си представи и блянове, то това го поставя най-близо до ИТН. На пръв поглед този избор изглежда най-рационален, но това е само на пръв поглед и на повърхността. А причината да е така е проблемът с отговорността, за което вече стана дума.

Всъщност ако стандартният популизъм поне може да напипва проблемните теми в едно общество, без да може да предложи приложими решения за тях, то настоящото проявление на популизма у нас няма тази генерираща функция. Точно поради това е трудно да се предвиди и прогнозира какво би било влиянието на това проявление върху политическата система в средносрочен и дългосрочен план. Разбира се, възможно е дори да не се стигне до трайно влияние на проявлението. За момента все пак можем да отбележим, че ясно изразено въздействие имаше по време на предизборната кампания през пролетта и че се повтаря и сега преди изборите на 11 юли. При това влиянието не се изразява единствено върху начина на провеждане на предизборната кампания, т.е. малко аргументи и много емоции, а и върху отношенията между политическите формации, които бяха представени в 45-то НС и тези, които ще бъдат част от 46-то. Именно така следва да се обясни пълната парализа и пълното отсъствие на възможности за съставяне на правителство в рамките на 45-то НС. Щом липсва ясно изразен проблем с обществена значимост, напр. миграция, ниски доходи, етническа престъпност и др. под., който е уловен от популистка формация и вкаран в политическото представителство, няма и как да се формира база за преговори между традиционните партийни субекти и тези, които търсят своето място пред обществото и в политическата система. В стандартния случай това работи като популистите напипват проблема, а традиционните формации изработват и прилагат работещи решения за него. Така и едните, и другите могат да отчетат принос пред избирателите си, осигурявайки си основа за следващо искане на тяхното доверие.

Обикновено изборният процес включва два основни етапа. Първият от тях е свързан с набирането на електорален потенциал. Всяка политическа формация се стреми към спечелването на колкото се може повече парламентарни мандати. Вторият етап обаче се изразява в полагането на усилия за излъчване на кабинет. Стандартната политическа логика сочи, че стремеж към участие в кабинета следва да имат всички парламентарни формации, защото само така те могат да включат своите приоритети в програмата за управление на страната и поне частично да удовлетворят избирателите си. Категоричното заявяване и непрекъснато повтаряне, че влизането в коалиция или оказването на парламентарна подкрепа на една или друга политическа сила е напълно невъзможно, би било логически аргументирано единствено при 100% сигурност, че никаква част от приоритетите на формацията с потенциал за оказване на подкрепа не може да намери място в правителствена програма за управление на страната. Отсъствието на политическа логика в поведението на някои от основните формации в 45-то НС, които ще бъдат такива и в 46-то, на практика силно ограничава възможността за преминаване от първия към втория етап в изборния процес, т.е. към създаването на правителство след провеждането на парламентарните избори. Най-голяма вероятност да се постигне това преминаване би имало, ако т.нар. партии на протеста постигнат мнозинство от 121 мандата в 46-то НС. За да се случи това обаче те трябва да подобрят общия си резултат с почти 30 мандата, вероятността за което съвсем не е голяма. Така най-сериозната пречка за формирането на кабинет в мандата на 45-то НС по всяка вероятност ще се запази и в този на 46-то.

Ако в годините назад сме имали случаи на трудно сформирани правителства и въпросът е бил биха ли могли те да работят пълноценно и да са устойчиви в рамките на един пълен мандат, сега с новите популистки проявления въпросът е ще може ли въобще да има редовен кабинет. Българското общество се изправя пред този въпрос за втори път в период само от няколко месеца. В случая се намираме пред силно вероятни нови предсрочни избори наесен. Изходът от тази криза ще настъпи тогава, когато мнозинството от избирателите започнат да гласуват не просто съобразно пристрастия и емоции, но и със съзнанието, че един изборен процес е завършен едва тогава, когато е създадено правителство и то е встъпило в длъжност. Подобно отношение към изборите би вкарало в политика така необходимия в момента рационализъм и би дало възможност на основните политически формации да бъдат по-гъвкави както в отношения помежду си, така и пред своите избиратели.

За да могат институциите да функционират пълноценно, за да може публичната администрация да предоставя качествени услуги на гражданите, за да има разумни и дългосрочни програми за подкрепа на хората и бизнеса, страната се нуждае от редовен кабинет с ясна парламентарна подкрепа. Да се надяваме, че ако не през юли, то това ще се случи най-късно след още едни предсрочни парламентарни избори.