Казват, че българското общество било разделено, че всички общества, които живеят на прага между Модерността и Постмодерността се намирали и функционирали в условията на тежки разделения. И наистина нещата сякаш изглеждат точно така или изглеждат поне донякъде така, защото между същността на разделението и неговите възприятия може да съществуват сериозни разминавания. Не е изключено също така, поне в някои случаи, да е налице и объркване между същността на разделението и неговите проявления. Объркванията като цяло могат да се дължат на различни групи по интереси, да речем, в политиката, икономиката, че дори и в академичния сектор. За да защитят или постигнат интересите си, те интерпретират обществените разделения в определен контекст, а всяко едно действие от такъв характер може да повлияе върху обществените схващания.

Обикновено обществените схващания се влияят основно от това, което се намира на повърхността, разпознава се лесно, без "въоръжено око", така да се каже. Точно такова е положението, в което се намира темата за начина на гласуване у нас. Дали да се даде възможност на гражданите да избират между хартия и машина? Дали машината да бъде машина в пълния смисъл на думата или да й се отреди роля единствено на принтер? Оказа се, че начинът на гласуване е най-горещата тема в 48-то Народно събрание. Той струва на членовете на правната комисия една цяла безсънна нощ, породи изключително остри спорове между депутатите и не е невъзможно да е сложил край и на най-малките надежди за формиране на изпълнителна власт в рамките на настоящия мандат на парламента.

По начина, по който се разви този спор, де факто няма как той да получи консенсусно решение. А това беше важно, защото става дума за тема, която е базисна не само за изборния процес в страната, но и за политическия такъв като цяло. Доверието в начина на гласуване е ключово за функционирането на публичните институции, за качеството на процеса за вземане на решения и за легитимността на политическата система.

Ето всичко това трябваше да бъде взето предвид от народните представители, преди те да превърнат бюлетините и машините в заложник на интересите на собствените си групи и да се стигне до такова капсулиране, че въобще да не е възможна комуникация с опонентите - тези които имат различно разбиране относно вариантите за гласуване. А когато възможностите за комуникация изчезнат, идва ред на скандалите, разломите и истерията.

Народните представители в 48-то НС просто предпочетоха да направят интерпретации върху един въпрос, който съдържа потенциал за сериозно обществено разделение и така да създадат сред хората противоречиви схващания относно начина на гласуване. Така те също поеха по повърхността на темата, показвайки поведение, много повече характерно за отношенията в обществото, а не типа отношение, характерен за институционалната среда и стандартите за взаимодействие, които тя предполага.

Ако депутатите бяха решили да институционализират темата, то тогава всичко по нея щеше да е съвсем различно и дебатът щеше да протича и да изглежда по съвършено различен начин. Институционализирането на темата би означавало изборното законодателство да бъде поставено на цялостен преглед и да се постигне консенсус по отношение на най-сериозните недостатъци в него и вариантите за тяхното отстраняване. Така например може да се помисли дали е възможно да се постигне поне някакво сближаване в цената на мандатите в гласове? Или пък дали осъществяването на пълно или частично прерайониране, при запазване на пропорционалната система, не би направило представителството по-ефективно. Това са основополагащи теми и няма как въпрос като създаване на район Чужбина, например, да бъде разрешен без тях. Един такъв евентуален район трябва да получи определен брой мандати, което няма как да стане, ако не настъпят промени в районите вътре в страната.

Разбира се, цялостният подход изисква институционално мислещи депутати, подготвени експерти, търпение и време. С едно заседание на правната комисия, било то и 15-часово, не може да стане. Начинът на гласуване (с бюлетини или машини) е последната фаза от цялостния подход. Когато строите къща не започвате от покрива, нали?! Необходимо е да има постигнат консенсус в предходната фаза, за да е налице основа за консенсус на следващата.

Ето тук точно е причината, поради която въпросът за начина на гласуване се превърна в скандал и така де факто беше блокирана всякаква потенциална възможност за намирането на консенсус за смислена изборна реформа. Именно необходимостта от цялостен подход, когато става дума за реформиране на изборното законодателство, налага с този проблем да се занимава парламент с хоризонт пред себе си. Темата трябваше да бъде повдигната едва след конституирането на кабинет. Бързането и правенето на промени на парче ясно сочи, че основните политически формации са се ориентирали към нови бързи предсрочни избори. Говоренето, че ще бъдат положени усилия за създаване на редовно правителство някак си остава висящо във въздуха.

Провеждането на реформа в изборното законодателство обаче няма нищо общо с подготовката за явяване на избори. Замяната на едното с другото или по-точно разбирането на промените като част от предизборната кампания проблематизира самия политически процес. Оттук следват ниската избирателна активност, невъзможността за сформиране на стабилни парламентарни мнозинства и попадането в народното събрание на формации с много неясен профил, например "Има такъв народ" в 47-то НС.

Погледнато отстрани се създава впечатлението, че политическите формации у нас по-скоро целят да създават препятствия една на друга, отколкото да изградят трайна и устойчива среда за истинска конкуренция и надграждане. Когато правиш едно и също, то и резултатът, който ще получаваш ще бъде един и същи. С отношението, което народните представители показват към Изборния кодекс, е много вероятно ситуацията в настоящия парламент да се възпроизведе в следващия. Стигне ли се до това, то би означавало, че самото поведение на политическите формации води към задълбочаване на политическата криза. Това е в пълно противоречие с институционалната логика, която предполага точно обратното.

Един, също така, сериозен недостатък, що се отнася до ситуацията около Изборния кодекс, е, че политическите формации използват темата, за да говорят основно на твърдите си електорални ядра. Няма стремеж към повишаване на избирателната активност и оттам на електоралната подкрепа за партиите. Това е доста странна стратегия (ако въобще е стратегия) от страна на парламентарно представените политически сили. Ето защо може да се направи предположението, че вероятно има такива политически формации, които очакват, че самото връщане на хартиената бюлетина ще им донесе някакъв електорален бонус. И точно тук не е изключено да се окаже, че някои ще останат неприятно изненадани. Разбира се, преди това да се провери в реалността, то остава само хипотеза. По-подробно по темата ще може да се говори и пише едва след евентуалните нови предсрочни избори, когато е ясно каква е избирателната активност и кой е спечелил от нейното повишаване (ако се окаже, че има такова).

Има партии обаче (например БСП), които са с последователно намаляваща електорална подкрепа и причината за това въобще не е в начина на гласуване. Проблемът на социалистите не само е на друго място, но е и далеч по-дълбок. Той със сигурност няма да се реши от хартия, машини или принтери. Още повече, че по-рано във времето БСП подкрепи премахването на хартиеното гласуване в секциите с 300 и повече избиратели, а сега настоява точно за обратното.

Както и да се развие настоящият спор между политическите формации, недостатъците в българското изборно законодателство няма да изчезнат сега. Това може да започне да се случва едва когато има тайна и последователна политическа воля в тази посока. В момента политическата ни система е доста инертна и поради това субектите, участващи в нея, се ограничават само с текущи въпроси. Нещо повече от това, в момента, е малко вероятно и трудно мислимо.