Седем месеца след като Реджеп Ердоган стартира операцията "Щита на Ефрат" в Северна Сирия, перспективите пред по-нататъшното участие на турските сили на сирийска земя изглеждат повече от ограничени. Самата операция имаше за цел да прочисти турско-сирийската граница от елементи на ДАЕШ, но най-вече да възпрепятства свързването на кюрдските кантони Кобани и Африн. По този начин Анкара искаше да създаде "зона за сигурност", покриваща около пет хиляди квадратни километра, с което да си гарантира силни позиции в предстоящите процеси, касаещи бъдещето на Сирия.

За целта, нееднократно и в типичния си стил, лишен от всякаква дипломатичност, Ердоган заявяваше, че страната му ще участва в превземането на Манбидж (намиращ се под контрола на кюрдските сили за народна защита) и в освобождаването на Ракка (от ДАЕШ). След падането на Алепо Ердоган имаше спешна нужда от действия, които евентуално да реабилитират влиянието на Турция в Северна Сирия.

Какво се случи на практика обаче?

Въпреки че посредством своето прокси - Свободната сирийска армия (сложна композиция от арабски племена, туркмени и ислямисти), Турция успя да наложи пряк контрол на терен по линията между Джараблус и Азаз, то дълбочината на този периметър стигна едва до сирийския град ал-Баб. По този начин Свободната сирийска армия извоюва позиции върху не повече от 2000 - 2300 квадратни километра.

Но защо именно Ал-Баб се очерта като пика на преките оперативни възможности на Турция в Северна Сирия?

След превземането на Ал-Баб турският генерален щаб имаше апетити в три посоки.

Първата бе споменатият град Манбидж, който бе освободен от ДАЕШ от Сирийските демократични сили (доминирани от кюрдските Сили за народна защита) през август месец миналата година. Въпреки че турската страна поиска кюрдите да се изтеглят от града и да преминат на изток от Ефрат, те не го направиха.

Нещо повече - за да сдържат турските амбиции към града, кюрдите доброволно отстъпиха няколко селищни места на редовната армия на Асад, подкрепяна от Русия, създавайки по този начин допълнителен буфер между себе си и турските проксита. Едва ли има смисъл да се уточнява, че особено след свалянето на руския бомбардировач СУ 24 в края на 2015-та година, Ердоган е повече от предпазлив спрямо военното противопоставяне с Путин (било директно, било индиректно спрямо Асад). По този начин пътят на Свободната сирийска армия (и прикрепените към нея турски спецчасти) на изток от Ал-Баб към Манбидж бе затворен.

Вторият фокус на турското военно полезрение бе сирийският град Ракка, своеобразната "столица" на ДАЕШ. Достъпът до града обаче минава или през позициите на кюрдските сили (разположени на изток от Ал-Баб) или през позициите на редовната армия на Асад (разположена на юг от Ал-Баб). Още повече, че операцията по освобождаването на Ракка вече е започнала посредством изолирането на града и водещите към него пътни артерии (на север - от кюрдските сили, подкрепяни логистично от САЩ, на юг - от силите на Асад, подкрепяни логистично от Русия). По този начин пътят на Свободната сирийска армия и турските спецчасти към Ракка също на практика е затворен.

Всъщност това не е първият случай, в който амбициите на Анкара не само не срещат разбирането, но и се сблъскат със съпротивата на другите фактори, намесени в битката срещу ДАЕШ. Иракският град Мосул, в който в момента тече операция в напреднал стадий по освобождаването му, осъществявана от редовната иракска армия, е другият пример за отказано сътрудничество на турската страна.

Третата опция пред Анкара и нейните проксита в Северна Сирия, веднъж вече завзели Ал-Баб, бе да се насочат към контролирания от кюрдите град Африн. Де факто обаче вече и това не е възможно, след като руснаците установиха и там свое присъствие (спори се от какво естество - дали е военна база или просто логистичен център за "наблюдение").

Следователно сирийският град Ал-Баб бележи на този етап финалната дълбочина на турското присъствие в страната. На юг от града е разположена редовната армия на Асад. На изток - сирийските кюрди, зад които стоят САЩ. На запад - сирийските кюрди, зад които стои Русия. Единственият хоризонт пред Анкара и нейните проксита е на север от Ал-Баб, т.е назад към турско-сирийската граница. Или с други думи, Ердоган се озова в капан.

Това, разбира се, не е единствената констелация от неблагоприятен характер, с който Анкара трябва да се съобрази като резултат от своята пряка намеса в Северна Сирия. Съществуват и други обстоятелства, които имат негативен резонанс за турската ангажираност в този периметър.

Така например, кюрдите от Кобани и Африн продължават да осъществяват логистична връзка помежду си посредством маршрут южно от Ал-Баб. Турските апетити и присъствие в Северна Сирия пък принудиха местните кюрди и режима на Асад да си сътрудничат срещу споделената заплаха. В допълнение, дипломацията на Анкара не успя да разбие нито американско-кюрдското сътрудничество, нито руско-кюрдското. А перспективата пред самата Сирия е такава, че страната тепърва ще бъде в много по-голяма степен под влиянието на шиитски Иран, отколкото това бе преди започването на гражданската война там.

Всичко това идва да покаже, че най-амбициозната външнополитическа и военна авантюра на Ердоган е на път да се срути окончателно и шумно. А това е особено опасно, когато следващия месец предстои ключов референдум за безконтролното разширяване на правомощията на турския президент.

Затова е полезно вниманието на турската общественост да бъде разсейвано - било в посока на "фашистите" холандци, било спрямо демократичния характер на българския изборен процес.

Не случайно, апропо, от началото на април месец турската телевизия започва да върти нов сериал - "Обещание", чийто сюжет касае героичните и успешни прояви на турските спецчасти в Северна Сирия.

Все пак, ако трябваше да се направи филм, в който турската лира е 0.28 долара, а минималната заплата в страната е равна на 12 литра йени ракъ, то той нямаше да е художествена фикция, а документален.