"Ако разбера, че синът ми е гей, ще го удуша с тия две ръце". Реплика, която неведнъж съм чувала в различни вариации от мои приятели. Родители в 21 век. В главата ми след подобна изцепка веднага започват да се въртят въпроси от типа: "Какво ти пука кой с кого си ляга? Нали не посягат на теб? И откога нечия сексуалност има нужда от твоето одобрение, без значение дали е на сина ти или не?" В крайна сметка решавам да не се меся. Не съм родител и нямам намерение да се бъркам във възпитателните мерки на приятели и познати. Но някак си всеки път ми остава една горчивина, че в България още не сме дорасли да бъдем свободомислещи, да приключим с темите табу и да бъдем по-толерантни. А ми се струва, че вече е време. И дори сме закъснели.

Гей парадът или София прайд всяка година се превръща в ябълката на раздора. Тази година, в крак с модата, дори тръгнаха фалшиви новини и призиви шествието да се проведе в ромското гето в Пазарджик в подкрепа на Ахмед Муса. Оставям го без коментар, защото не мога да си обясня как се мултиплицират подобни "новини". Всъщност съвсем ясно ми е, че такава информация 100% носи повече "кликове", прочитания и трупа трафик и това за медиите днес е повече от достатъчно.

Иначе, традиционно всяка година заклети пуритани са дълбоко възмутени защо е нужно да се показваш публично с половинката си от същия пол и да демонстрираш сексуалността си публично. Мотивите обикновено са от палитрата - не може да развращават децата, различната сексуалност не е нормална. Стигало се е и до брутални публични прояви като саморазправа с юмруци, ритници и линч. Кървищата в центъра на една европейска столица, изглежда са доста по-приемливи от това да си различен. Остава да закопаем в земята всички "обратни" до кръста и да ги замеряме с камъни като в Близкия изток. Извинявам се за грубите изрази, но подобно отношение ми се струва крайно нецивилизовано и изостанало. Типично за едни други епохи и географски ширини.

От другата страна подкрепящите София прайд са категорични, че трябва да има демонстрация и е крайно време обществото ни да си отвори очите за ЛГБТ хората. Всяка година се настоява за криминализиране на престъпленията по хомофобски подбуди и за повече толерантност. Организаторите искат от държавата да вземе активно участие в борбата с хомофобията и престъпленията от омраза, както и да осигури адекватни здравни, образователни и социални политики, подкрепящи тези членове на обществото. Като че ли не е изненада, че България е на едно от последните места в Европа по толерантност и на едно от първите по дискриминация към ЛГБТ хората.

Важно е да се подчертае дебело, че различната от традиционната сексуалност не е заболяване. И не, не се лекува. Лекуват се предразсъдъците. Проблемът е, че не са много хората, които си задават въпроса какво е да си различен. Да си заключен в едно тяло, което не харесваш и което не отговаря на усещанията и вътрешните ти потребности? Какво е да имаш белези и на двата пола или просто да изпитваш привличане от хора от същия пол? Повечето хетеросексуални хора нямат представа колко тежко е за един тийнейджър например да признае дори пред себе си, че харесва мъже. Защото "нормалните" хора не са се замисляли, но са готови да хвърлят камъни. И защото тази тема още е табу в обществото.

Страх и срам. Две усещания, които бушуват с пълна сила при хомосексуалните, интерсекс хората и транссексуалните. Сигурно защотоса чували неведнъж същите закани, с които започнах в началото. Много често родителите действително отказват подкрепа на собствените си деца - и морална, и финансова. Как да ги подкрепят като ще станат за срам, съседите ще ги обсъждат, целият град ще разбере и ще се подиграва? Когато семейството ти откаже разбиране и подкрепа, какво повече да очакваш от обществото? Стига се и до случаи, в които хомосексуални хора сключват брак и дори имат деца. Цял живот се крият и градят отношенията си в измама и лъжа. И цял живот остават дълбоко неразбрани и нещастни. От страх и срам.

Много хомосексуални и транссексуални хора не само са обект на подигравки, но и са жертва на всякакъв вид насилие, включително сексуално. За тях никой не говори. В докладите на Българския хелзинкски комитет и тези на неправителствените организации, които работят за правата на ЛГБТ хората, се казва, че България и до днес остава една от държавите, които не признават под никаква форма фактическото съжителство между лица от еднакъв пол. Гражданският брак в страната остава единствената призната форма на съюз между две лица, изрично упоменат в закона като "доброволен съюз между мъж и жена."

Непризнаването на двойките от еднакъв пол от българското законодателство автоматично ги поставя в неравностойно положение, като ги лишава от гражданските, социалните и икономическите права, предоставени на съпрузите от различен пол - например право на свиждане и информация за болен партньор, право на обща имуществена собственост и наследяване, родителски права спрямо децата, право на осиновяване.

Скоро попаднах на един френски филм, в който момченце чува, че наричат баща му "педераст" и логично пита: "Тате, какво е педераст?". А бащата съвсем спокойно и хладнокръвно му обяснява: "Педераст е грозна дума. Тя означава гей - мъж, който харесва други мъже. Но в това няма нищо лошо и срамно. Защото и това е любов". Цитирам по памет и не си задавам въпроса кога ще ги стигнем французите по отношение и начин на възпитание, защото знам, че няма да го доживея. И защото знам, че в България тази любов разделя.