През април неизвестен мъж атакува с паве стъклата на входа на „Позитано" 20. Днес изглежда това се превръща в любим спорт и на някои партийни членове.

Първият камък по БСП най-неочаквано хвърли отявленият вътрешнопартиен опозиционер Георги Кадиев.

Заради радикалната му и непремълчавана позиция по редица въпроси - често пъти в разрез с официалната партийна линия - той бе едно от най-спряганите и предпочитани имена за кандидат-кмет на червените за София на предстоящите избори.

Пленумът на БСП обаче го отряза с решението си до надпреварата да не се допускат кандидати, загубили два вота. Решение, за което е трудно да се каже - справедливо или не, но определено е насочено директно срещу Кадиев. Той призна, че се чувства лично засегнат. И отговори по много нестандартен начин: подкрепи агитацията на различен от българския език на избори. Чети - на турски. Тежък камък, ако се има предвид какви електорални щети понесе БСП от флирта с ДПС в Тройната коалиция и целувката на Станишев и Местан на Орлов мост.

Ако бъде добре отигран от партията обаче, ударът няма да нанесе сериозни щети. Освен, че пак ще потвърди съмнението, в което никой не се съмнява: в ръководството на столетницата и парламентарната й група - колкото хора, толкова мнения.

За самия Кадиев, за съжаление, това е политическо самоубийство. Дори да не бъде отстранен от партията - на която безусловно даде твърде много - с неговата кариера е свършено. А не е от хората, които ще тръгнат да цветарстват из други политически централи. Прекалено много БСП човек е.

Вторият камък бе по-скоро смехотворен: бившият депутат Страхил Ангелов мелодраматично обяви, че напуска БСП. Противно на наперената поза, оказа се, че с него от кораба, който още дори не потъва, са избягали не 40 разбойници, а само двамина.

Предвид безличното народно представителство на Ангелов и скандалният му опит да го играе международен посредник при сирийския президент Асад в най-неподходящ момент, партията нищо не губи от неговото самоотлъчване. Дори наопаки. Обясненията, които ренегатът дава за напускането си - малки камъчета, хвърлени по определени фигури на ниво национално, градско (София), че дори и младежко ръководство (ще забравим за председателя на ПЕС, това е мантра), навяват на мисълта, че този определено ще търси изявя нейде другаде. Където много се нуждаят от „дисидент" срещу „лошите на „Позитано" 20".

Както е тръгнало, до началото на същинската предизборна кампания около „Позитано" 20 ще хвърчат подобни камъни, камъчета, че и песъчинки. В БСП Страхили доволно. Но страховете на партията не бива да са насочени в тази посока.

„Позитано" 20 излъчва определено несигурни сигнали за бъдещите си намерения за София - някогашна „синя крепост", предадена от нявгашните „сини" без бой и очевидно задълго на учителката от ГЕРБ. Отрязването на Георги Кадиев определено не е от полза за БСП. Той бе разпознаваем, харесван не само от хардлайнерите членове и симпатизанти, но и от хора, които гравитират като убеждения по-скоро към лявото, от разочаровани от предишни свои избори. Но станалото - станало.

БСП сега залага на три кандидатури. Прагматична - проф. Михаил Мирчев. Екзотична - Евгения Живкова. Кандидатура на Матросов на амбразурата - Калоян Паргов.

Първата е най-логична - експерт, прекрасен професионалист, анализатор, който прониква в детайлите, човек с опит и биография, в медийните си изяви не спестява критики към лявото, безпощаден е в оценките си към дясното, „присъдите" му за ДПС биха импонирали на широк кръг хора.

И тук отваряме скобата - досега неговите послания стигаха единствено до четящите, мислещите, интересуващите се хора. За средностатистическата електорална единица - за която вестникарска дописка от повече от десет реда е уморително четиво, освен ако не е свързана с поредната футболна любов на поредната чалга певица или някоя лична драма на псевдо звезда - философските му размисли са тера инкогнита.

Професорът е добра кандидатура с определени шансове за успех. При положение, че се вложат максимум усилия в една мощна кампания „от врата на врата", в която идеите и намеренията му в онзи наистина разбираем вид, в който умее да ги поднася, стигнат до адресата.

Не съм убеден, че за дизайнерката Евгения Живкова биха гласували и онези, които традиционно дават своя вот за БСП. Най-малкото родовата обремененост при нея - за разлика от проф. Мирчев, където тя и ако да се споменава, това не се прави натрапчиво, не предизвиква негативизъм - бе наложена като отрицателна черта през целия период на т.нар. преход. Но това са емоционални съждения. По-важното е, че независимо от двата мандата в парламента, участието й в някои евроорганизации, управленският й опит се ограничава (не че е малко) до собствената й фирма. А и по време на депутатстването не се открои с нищо на фона на останалите си колеги.

Калоян Паргов е човек, който, ако продължи със същите темпове в политическата си кариера, след „ен" години може да се устреми и към по-висока бариера от кметския пост. Но към момента е абсолютно непознат извън теснопартийните среди в столицата. А за да се надява на успех, ще му е необходимо нещо повече от съпартийната любов.

Да си дойдем на думата за Страхилите. В БСП има достатъчно хора, които ще се опитват тепърва да страхуват левицата. Извън партията - още повече. Целта е една - да се постигнат лични цели и амбиции. Дори с цената на загубване на изборите. Но в момента - независимо от изброените по-горе сигналчета, БСП се намира в доста добра кондиция. Отливът на членска и симпатизантска маса е по-скоро добро пожелание на зложелателите, отколкото статистически факт.

Партията стои добре като опозиция, макар че й липсва завършващият удар - пълноценно оползотворяване на своята опозиционност. Все още не са артикулирани отчетливо (най-вече безкомпромисно) основните проблеми, с които БСП би се справила при евентуална изборна победа. Все още вътрешнопартийният принципен и откровен диалог със зачитане на всички мнения не е на нужното ниво.

Но софийските кандидатури - поне трите изброени - излъчват определено ярки послания. Проф. Мирчев е напуснал партията през 90-те, но за разлика от някои напуснали никога не е работил срещу БСП и няма пречка той да е нашия кандидат.

Живкова с нейното родословно дърво е част от историята на партията, но в БСП не се срамуват от своето минало и такива хора могат да представляват.

Калоян Паргов е млад и перспективен кадър на партията, но явно готовността той да бъде пожертван в една (на пръв поглед) обречена битка, е доказателство, че социалистите искат промяна и могат да дадат най-доброто от себе си.

Говорим само за София, но именно тя е лакмусът, който ще покаже къде наистина - а не според социологията - се намира БСП в момента. Изборна победа в момента е просто една красива мечта, но дори увеличаването на електоралната тежест вече ще е определен успех.

От партията и нейното ръководство зависи до колко убедително ще представи не само своите кандидати, но и техните платформи и програми. Не само в столицата, но и в страната. Ако се има предвид какво застава на стартовата писта срещу фаворита на ГЕРБ - поне в София - шансовете за престижното второ място за столетницата съвсем не са малки.

Но това все пак е въпрос на много къртовски труд. И ако БСП успее да запази своето единство, ако консолидацията не е само добро намерение, ако аргументите бъдат съпроводени и с действия - Страхилите няма да успеят да уплашат никого.

А хвърленият камък може да рикошира...