Има нещо особено в българския обществено - политически живот, което винаги е предизвиквало удивление в мен. Демократична и правова държава сме, избираме кои да са ни управляващите, да взимат решения вместо нас, да определят посоката на развитие на всички ключови сфери от живота ни (защото, както съм писала и преди - "Ти може и да не се интересуваш от политика, но тя се интересува от теб").

В същото време, минат - не минат и два месеца от изборите, без значение дали парламентарни, местни или европейски, и се започва с мантрата "Тия 240 хрантутници в парламента", "Ама какво е това Общински съвет?", "Защо трябва да им плащаме заплати на тия?" и всякакви други въпроси и определения, честно извън рамките на добрия тон.

Да, българите имат (имаме) пълното право да не изпитват особено доверие към политическата класа, независимо от нейната партийна окраска. Но, управляващите и участниците в политическия живот въобще, кой ги избира? Ами - ние, вие, те. Не мога обаче да се съглася, че "всички са маскари". Със сигурност във всяка една парламентарна група има качествени хора, специалисти в дадена област и захванали се с политика, защото имат искреното желание да подобрят България.

Последната тема, предизвикала чувства, размисли и страсти от всички полюси, бе за депутатските заплати. В ситуацията на криза с короновируса, която предизвика много бързо икономически спад и напълни бюрата по труда, председателката на Народното събрание Цвета Караянчева блесна с умозаключението, че би било популизъм депутатите да замразят заплатите си (отдавнашно предложение на БСП) и че сега, като се повишат, народните избраници ще имат повече за дарения. Е, нормално хората да реагират негативно и да са изпълнени с чувство на безнадеждност. Естествено, парламентарната шефка много бързо промени мнението си и дори се извини чрез профила си във фейсбук, след като премиерът Борисов нареди заплатите да бъдат замразени. На Бойко Борисов едно със сигурност не може да му се отрече - винаги напипва пулса на обществото.

Да разгледаме общата картина. Заплатите на народните представители се формират на база средната заплата в обществения сектор за последния месец от всяко тримесечие, умножена по три. Понеже тази заплата в обществения сектор се променя постоянно, затова и на тримесечие има актуализация на депутатските. Не е защото те са решили да си гласуват по - големи възнаграждения.

Не би било прецедент замразяването на заплатите на членовете на Народното събрание. В периода на световната икономическа криза народните представители бяха замразили заплатите си на нивото от 2009 г. и това продължи до 2014 г.

Ние, в България имаме една приказка "Обикаляла кризата света, обикаляла, пък като стигнала България си казала "е, най - хубаво си е у дома". Затова не е странно, че реакцията на увеличение на и без това високите на общия фон възнаграждения на депутатите предизвиква остър негативизъм.

Истинският популизъм дойде по време на дебатите в пленарна зала за замразяване на депутатските заплати. Първоначално управляващата партия ГЕРБ предложи заплатите да се замразят на нивото от края на 2019 г. БСП държеше на отдавнашното си предложение за замразяване на нивото от предишния парламент. ВМРО излезе с идеята месечните възнаграждения на народните представители и членовете на Министерския съвет по време на извънредното положение да са 50% от брутните такива. "Воля" пък поискаха месечното възнаграждение да е равно на минималната работна заплата.

Крайното решение: без заплати за депутати, министри и членовете на политическите им кабинети, ръководители на държавни агенции до края на извънредното положение. Спестените средства отиват по сметката на Министерство на здравеопазването.

И това наистина е популизъм. Никога не трябва да се радвате, че ръководни политически лица са без заплати. Никога, защото всичко ще бъде на наш гръб отново. Първо, не съм чула някой да работи без пари. Второ, никак не е хубаво, ако някой, макар и депутат с висока заплата, може да си позволи да живее без нея. Това не навежда на добри мисли.

И не на последно място - в Народното събрание има честни и почтени хора, които живеят само от заплатата си.

Народните представители са такива и имат една основна задача - да подобрят качеството и стандарта на живота на избралите ги. Смятам, че тогава не би стоял въпросът за заплащането, защото, когато и обикновеният човек получава достойно възнаграждение, няма да гледа с лошо око на останалите.

Обаче аз няма да спра да се учудвам на огромното негодувание и даже омраза към народните избраници и към всички представители на политическия живот у нас. Защо ли? Защото на избори знаем какво става, затова.

Разхождат се едни петдесетолевки, столевки, пък и отгоре, по ъгли, тихи улички, скрити места, често и никак скрити. Сигналите за купуване на гласове изпълват както районните полицейски управления, така и новинарските хроники. И в повечето случаи са ясни и купувачите, и продавачите. Резултатът е, че определени хора влизат в Народното събрание или местния Общински съвет и взимат решения за това как ще живеете вие. Какви данъци ще плащате, ще бъдат ли почистени контейнерите за смет на вашата улица, ще има ли добри условия в кварталната детска градина за детето ви... и още много.

Ние си избираме управляващите. И лоши депутатите са точно толкова, колкото и лоши са избирателите им.

Както и сто пъти да препрочетете една книга, финалът й няма да се промени, колкото и да не го харесвате.