Нови Искър пак прикова вниманието на медиите и на обществото и отново не за добро. В понеделник сутринта градчето осъмна, обкръжено от полиция, журналисти и любопитни съседи, навирили нос да видят какво се случва зад червено-бялата лента. "Новината" - едно младо момче избило най-близките си хора - майка си, баща си, по-малкия си брат и баба си. 25-годишният Георги Георгиев ги съсякъл с брадва. Пред полицията твърдял, че семейството му било на погребение в Пловдив. Държал се неадекватно, но изглежда бил достатъчно адекватен, за да разбере, че е убивал и да се опита да прикрие следите и да избърше кръвта. От тук нататък следват арести, разпити, експертизи, въпроси и анализи - вменяем ли е бил, пил ли е преди убийствата, дали е бил наркозависим, какъв е мотивът за престъплението. И на финала пред Георги стоят два пътя - да прекара голяма част от живота си в затвор за четворно убийство или да бъде лекуван в психиатрия.

Дали и какви проблеми е имал Георги вече няма значение, защото след понеделник те са много повече. Кървавата семейна трагедия е поредната, която можеше да бъде предотвратена, ако институциите си бяха на мястото. Сега очакваме да чуем една позната мантра, която неизменно следва след всяко престъпление, в което е замесен психичноболен българин (преглеждан, регистриран и/или лекуван, без значение). А мантрата е следната - няма единен регистър на психичноболните, никой не знае колко са, дали и как се лекуват.

В България няма нито една институция, която да следи кой, кога, колко пъти и от какво се е лекувал, каква е диагнозата, бил ли е приеман в болнично заведение и дали и кога е бил изписван. Никой не следи дали има подобрение на състоянието и дали след "проблясъка" пациентът все още си пие лекарствата. С две думи - никой не се интересува от тях, освен близките им. А те, най-често, са най-потърпевши и страдат най-много.

Абсолютно доказателство са думите на майката на Георги, споделяни през последните години във Фейсбук. "Мисълта ми е в моите деца, защото всеки ден страдам за тях. Животът ми е низ от страдание вече 26 г. Минавам по пътя на ада ден след ден, но няма сила, която да ме спре. Ще се боря, докато мога", пише през 2017 г. вече покойната Ирена. "Днес пратих сина си Георги в болница. Просто не мога да опиша страданието си. Много е зле. Борих се с болестта до момента", разказва жената на 18 април 2018 г. "Днес ме съкратиха от програмата "Независим живот". Без предупреждение, когато и двете ми деца лежаха в болница в София. На някой му харесва моето място, но не знае, че всичко е само на книга. Никой не се интересува от болните в тази държава. Сега ще вървя по пътя на ада всеки ден. Благодаря на държавата за разбирането към болните си деца в Нови Искър". Последните редове са написани в началото на месец май 2018 г. Да, почти цяла България прочете тези думи, но това вече няма значение, защото жената не е сред живите. Малкият й син, с много заболявания, също е сред жертвите, а големият - в ареста.

Семейството е събирало средства за лечение на Георги, обявило е и банкова сметка, а в кампанията миналата година се е включила и Българската национална телевизия, която популяризирала благотворителната инициатива. Момчето се нуждаело от 6 хил. лв., за да се лекува от туберкулоза. Заболяването му било в последен стадий. Освен от туберкулоза Георги е страдал още от психично заболяване, травматична епилепсия, алергичен артрит, себореен дерматит и ред други заболявания. По-малкият му брат също имал нужда от помощ. Майката Ирена била личен асистент и на двамата си сина. Баща им - пенсиониран военен, който опитвал да заработва на трудов договор към поделението в Костинброд. Още миналата година Георги е трябвало да постъпи за лечение в Държавната психиатрична болница в село Карвуна, но по някакви причини това не се е случило.

Как се живее с толкова заболявания? Без достатъчно средства? Без помощ, без надежда?

Георги можеше да бъде сред "добрите новини", които все липсват на читателите и зрителите. Ако някой му беше обърнал внимание навреме. Българската национална телевизия е обърнала внимание на семейството, но българската държава е обърнала гръб. А можеше сега да разкажем за това как едно 25-годишно момче е успяло да събере така нужните средства за лечение и вече се чувства по-добре. За Георги обаче сега ще говорим като за насилник. Като за убиец. Защото липсващата държава го е превърнала в такъв. Защото някой му е казал, че отива в психиатрия и това го е вбесило. Защото е решил, че някой го гледа накриво. Защото майка му не е издържала и е вдигнала скандал, че не може повече да живее по този начин. Защото баща му е бил отчаян, че не може да свърже двата края... Може да е всяко едно от тези неща. Но това вече няма абсолютно никакво значение, защото Георги не е станал пациент, вместо това е станал убиец и клиент на правосъдието.

Вероятно ще бъде клиент и на някоя психиатрична клиника, например в Ловеч, където се настаняват за принудително лечение престъпници с психични отклонения.

Там бе откаран за прегледи и полежа известно време Марио Любенов-Заека, който отвлече и уби 17-годишната Мирослава от Перник през 2011 г. В Ловеч бе настанен и Петко Петков от Лясковец, който, барикадирал се в дома си, уби полицай. Там лежат още много други пациенти, които не са получили навременно лечение, но са получили временна известност - за ден-два или няколко месеца са се прочули с престъпленията си. Утре за тях ще си спомнят само близките им и санитарите.

А ние, ние евентуално само ще си ги припомним... при следващото убийство.