Еманюел Макрон е политическият наследник на един друг президент на Френската република: Валери Жискар Д'Естен. Също като него той поема изключително млад президентския пост, след като е бил министър на икономиката и е завършил най-престижните висши френски училища. Подобно на него той залага на програма за масова либерализация на френското общество и икономика, с препратки към шведския социален модел.
Подобно на Д'Естен, Макрон се опитва да изгради една голяма центристка партия, "нито лява, нито дясна", обединяваща средната класа: довчерашният оригинален "Съюз за френска демокрация" /СФД/, днес e "Напред, Република". И също като него иска да стигне надалеч в европейската интеграция.

Вероятно този "млад Жискар" споделя със "стария Жискар" и друг общ пункт: амбицията един ден да стане първият президент на една наистина федерална Европа, коментира френският "Фигаро". Все още е рано да се каже дали това е така, но тъй като се предполага че Макрон ще изкара максимум два мандата, той би напуснал Елисейския дворец едва на 49 години, затова не е изключено да мисли за този вероятен следващ етап. В такъв случай волята му за възраждане на европейската интеграция би се завърнала също, в допълнение към федералистките му убеждения, и той би могъл да се опита да създаде поста президент на Европа, който след това би се стремял сам да заеме.

Обаче неговият проект за съживяване на европейската интеграция предполага, че в името на Франция, той ще се осмели да разсече истинския гордиев възел, за който рядко се говори, но е съвсем реален и който не беше споменат в нито едно от последните му изявления в различни европейски вестници. А именно: сега Макрон трябва да избере ясно кой от двата проекта да финализира - този за технократско-икономическа Европа или този за федерална Европа, тъй като двата са фундаментално несъвместими. Едната Европа налага политическа програма, което изключва демокрацията. А другата налага демокрацията, което пък изключва всякаква предварително дефинирана политическа програма.

Да бъде изпълнен проектът за технократска Европа би означавало да се отиде още по далече в приемането на правила, които правят някои икономически политики задължителни, а други невъможни.

Такава е например логиката на мандата на Европейската централна банка, заложена в договора от Маастрихт, който я задължава да се бори с инфлацията; или тази на фискалния пакт на ЕС от 2012 г., който след като е преминат определен праг на публичния дълг, прави задължителни политиките на икономии. Като цяло, това би било достатъчно за постигане на "икономически конституционализъм", теорията за който е разработена от Кидланд и Прескът прeз 1977 г.: да се остави управлението на страните-членки на ЕС на автопилот, за да може винаги да бъде прилагана една и съща икономическа политика, независимо какви са изборните резултати /в Гърция или на други места/. Тази задължителна политика е единствената реално възможна или както казва в една своя формулировка Маргарет Тачър: "Няма алтернатива".

Изборът на тази посока непременно ще унищожи един друг, по-стар идеал - този за политическа Европа на Стефан Цвайг и този за "Обединени европейски щати" , предречени от Виктор Юго или накратко идеалът за федерална Европа. Идеята за истинско федерално европейско правителство на практика е несъвместима с факта как определени политики биват превръщани в задължителни, независимо от демократично избраното парламентарно мнозинство. Можем да изградим Oбединени европейски щати - велика демокрация, чийто парламент избира суверенно икономическите политики, провеждани от истинско федерално европейско правителство. Или можем да засилим Европа на Маастрихт - велика технокрация, чиито икономически политики са на автопилот заради неясни договори. Но не можем да имаме и двете.

В действителност, Еманюел Макрон трябва да предложи на своите партньори като цяло, и най-вече на тези в Берлин, да поставят началото на федерална политическа Европа, което означава да се прекратят договорите, налагащи всяка икономическа политика като задължителна или да се откажат от идеала за федерална Европа.

Или казано накратко: нашият нов президент, който може би мечтае един ден да стане президент на Европа, технократската Европа на Кидланд и Прескът ли предпочита или пък Обединените европейски щати на Цвайг и Юго?

Превод Петя Михайлова