Тези дни станахме свидетели на мащабна игра на "развален телефон" между Брюксел и цялата останала част от Европейския съюз. При това би могло да се каже, че вината за настъпилата бъркотия не е толкова у Европейската комисия, колкото у огромна общност от експерти, обикновени "разбирачи", заинтересувани страни и разбира се - хората, които нищо не разбират от въпросната материя, но винаги са готови да я обяснят.

Става дума естествено за "Документа за консултации с европейските социални партньори за предприемането на възможни действия на европейско равнище, за да се отговори на предизвикателствата, свързани със справедливи минимални работни заплати". Един познат политик с дълъг стаж в тази област, нарича такива формулировки "валчести" и неизбежно възникна истинска вълна от "собствени тълкувания" и "смели интерпретации" от страна на политици, журналисти и обикновени граждани.

Авторът на тези редове не прави изключение. Чувайки за този документ, аз си представих поне няколко възможни вида негово съдържание, докато се убедих, че не става дума за нито един от тях. (Желаещите да се запознаят с оригиналния документ, могат да го направят тук*:

Затова, колкото и да сме против отрицателните дефиниции и похвата да обясняваме нещо, посочвайки какво то не е, налага се да подходя точно по този начин. И така, документът на Европейската комисия не е, нито пък има за цел:

  • Директно хармонизиране на равнищата на МРЗ в държавите - членки на ЕС;
  • Установяването на единен механизъм за определяне на МРЗ;
  • Определянето на равнище на МРЗ, тъй като това е прерогатив на свободно договаряне между социалните партньори на национално равнище и е съответно компетентност на държавите - членки;
  • Въвеждането на задължителна МРЗ в страни с високо покритие на колективното договаряне, в които определянето на работните заплати се дотоваря предимно посредством колективи преговори.

Винаги съм се дразнил от критиките към Европейската комисия, отправяни във формата на "общия лаф", но в случая ще трябва да започна с това, че много от цитираните от Комисията основания за започването на подобен процес на консултации са неоснователни и както е модерно да се казва напоследък - непропорционални.

Така примерно, основният мотив е свързан с нарастването на относителния дял на ниско платените работници - от 16,7 % през 2006 година до 17,2 % през 2014 г. и на работещите бедни - от 8,1 % през 2005 година до 9,6 % през 2018 година.

Без изобщо да неглижираме проблема с работещите бедни, нито размерът на тези относителни дялове, нито техният ръст могат да оправдаят подобна мащабна законодателна инициатива, която естествено предизвика бурна обществена реакция.

Отделен въпрос е, че цялото начинание ангажира много сериозни административни и експертни ресурси от Комисията, на държавите - членки на ЕС и на социалните партньори, като, ако перифразираме заглавието на един популярен български филм, се сдобихме с "Дискусии по никое време".

Отделен въпрос е, че не по вина на Комисията започналата дискусия поголовно беше разпозната като спор дали да бъде задължително във всяка европейска страна да има регламентирана минимална работна заплата. Нещо повече - проблемът беше разпознат по този начин от що-годе осведомените и от що-годе добронамерените хора.

Любителите на фейк-нюз обаче пощръкляха от радост и направо яхнаха метлата, като затръбиха, че най-после в ЕС ще се появи еднаква по размер минимална месечна работна заплата.

Затова по-мнителните хора имат пълното основание да се безпокоят, че не случайно тази ужким безобидна дискусия заля медиите. Те имат пълното основание да се притесняват, че тези мащабни дебати, ужким предпазливи и безобидни, могат да изиграят точно ролята на "тестуване" на общественото мнение по темата за приемливостта на въвеждането на повсеместна задължителна, нормативно закрепена минимална месечна работна заплата.

Официално това не е целта на Комисията, но кой знае защо, всички светкавично наостриха уши точно в тази посока. Затова и по-долу ще си позволя да дискутирам този сюжет, независимо че вече неколкократно беше подчертано, че не това е идеята на Европейската комисия.

Идеята дали да има или да няма нормативно регламентирана минимална месечна работна заплата, на пръв поглед не се отнася до България. У нас минималната работна заплата отдавна е закрепена в законодателството. По нея има многогодишна практика, като България дори е ратифицирала Конвенция № 131 на Международната организация по труда (МОТ) за минималната работна заплата. Водят се безкрайни преговори за въвеждане на механизъм за договаряне на МРЗ между социалните партньори и продължава старославното й административно определяне с всичките му вече непоносими дефекти. Но човек би се запитал: за какво да бистрим този въпрос, като в България той вече е решен по един или друг начин.

Работата е там, че проблемът е от друго естество. Като се абстрахираме от откровено неверните тълкувания, че някой е тръгнал да въвежда обща минимална работна заплата с единен размер за целия Европейски съюз, което е очевиден абсурд, трябва да отбележим, че участието на българите в новата дискусия на тема "минимална работна заплата" е повече от необходима.

Малко по-долу ние ще покажем, че точно в страните, където няма регламентирана минимална работна заплата, и средно претеглената средна месечна работна заплата е по-висока, и безработицата е по-ниска. Според нас причината за това не е липсата на минимална работна заплата, а начинът, по който тя се определя. Защото в европейските страни, където няма регламентирана на държавно равнище минимална работна заплата, тя не липсва, а се договаря - най-често на ниво отрасъл, бранш или икономическа дейност.

Медиите споменаха този факт съвсем мимоходом, но на него трябва да се отдаде много сериозно значение. Ключов е фактът, че там, където няма официално регламентирана минимална работна заплата, тя се договаря (както и други важни параметри в индустриалните отношения), на практика изборът на минимална работна заплата е много по-прецизен и много по-адекватен на икономическата реалност.

Това става не с политически мотиви, нито по нечие чиновническо вдъхновение, а на база на преговори, които отчитат както интересите на двете страни (работодатели и работници), така и спецификата на съответните отрасли, браншове и икономически дейности.

Сама по себе си процедурата на колективното договаряне, на договарянето с "пазарене" (на английски език "колективно договаряне" е "collective bargaining") е оптимизационна процедура. В този смисъл договореният размер на дадена минимална работна заплата в някакъв отрасъл, бранш или икономическа дейност е много по-обоснован научно, отколкото каквито и да са дълбокомислени съображения, направени на бюро и вмъкнати без никакво съгласуване със социалните партньори в средносрочната бюджетна прогноза.

Проблемът е, че с действията си Европейската комисия може неволно да застраши съществуването на една много добра практика и да предизвика замяната й с друга - далече не толкова добра. Иначе казано - да събори къща, за да построи колиба.

В такава ситуация, ние би трябвало винаги и при всякакви обстоятелства да защитаваме точно практиката на договаряне на минималната работна заплата, която съвсем не е присъща само на Швеция, Дания и Финландия, както се опитват да ни убедят някои недоосведомени, заинтересувани или просто недобросъвестни хора. От гледна точка на целия исторически опит в сферата на индустриалните отношения, това е правилният и работещ подход, който е донесъл изключително благоприятни резултати за страните, където е прилаган.

От друга страна, ние много добре знаем всички неблагоприятни ефекти от административното определяне на минималната работна заплата. Затова сме длъжни да предупредим, че евентуалното наличие на нормативно регламентирана минимална работна заплата в целия Европейски съюз (за каквото си мечтаят не чак толкова малко хора) не е панацея, а би било едно залитане към допускане на пряка административна намеса в определянето й. Това би било огромна крачка назад с много негативен ефект.

Тук е мястото да се изброят страните, където няма нормативно закрепена минимална месечна работна заплата. Това са: Австрия, Кипър, Германия, Дания, Финландия, Ирландия, Италия, Малта, Швеция и Обединеното кралство.

Някой би възразил, че Германия е въвела минимална работна заплата през 2015 година. Това твърдение е подвеждащо. В Германия има регламентирана минимална часова ставка, а не минимална месечна работна заплата. Всъщност, Германия е образецът и един от моделите за подражание при договарянето (а не на налагането "отгоре") на минимални заплати на ниво отрасли, икономически дейности и дори на определени работни позиции. Така наречените "тарифни преговори" в Германия са "свещеният Граал" на колективното договаряне в Европа.

Въвеждането на минимална часова ставка в Германия се дължи на конкретен икономически проблем - навлизането на пазара на труда и особено в месопреработването на много голям брой чуждестранни работници (преимуществено хърватски), които пристигат в Германия, без да са синдикализирани поне на първо време и са готови да работят за значително по-ниско възнаграждение в сравнение с предвидените тарифни ставки.

Много важно е да се подчертае, че през първите две години от въвеждането на минималната почасова ставка, всички договорености от тарифните преговори остават в сила, дори и ако се окажат по-ниски от нормативното минимално почасово възнаграждение. Договореното в рамките на колективните тарифни преговори е с категорично преимущество пред държавната регулация.

В страните, където няма административно определяна месечна минимална работна заплата, по точни данни от 2016 - 2017 година (които сега не са по-различни), средно претеглената средна месечна работна заплата (СРЗ) е с 66 процента по-висока, отколкото в страните, където има регламентирана минимална месечна работна заплата. Средната работна заплата е реален икономически показател, която говори за състоянието на пазара на труда, а не абстракция и политически инструмент като нормативно определяната минимална работна заплата.

Още един път припомняме, че броят на заетите в страните, които нямат регламентирана задължителна МРЗ е 118827014 души, докато броят на заетите в страните, където има регламентирана задължителна месечна работна заплата е 125452906 души. Разликата е едва 5, 576 на сто.

Иначе казано, твърдението, че в повечето държави в ЕС има регламентирана минимална месечна работна заплата, е откровено подвеждащо. Всъщност броят на работещите в ЕС при двата режима - с и без регламентирана минимална месечна работна заплата е практически изравнен.

Едновременно с това в страните, където няма административно определяна месечна минимална работна заплата, безработицата е с 40 на сто по-ниска. Твърдението, че безработицата в страните без регламентирана минимална месечна работна заплата е значително по-ниска, отколкото безработицата в страните, които имат регламентирана минимална месечна работна заплата, се онагледява от така наречената "крива на Ханке". Тя е построена за първи път от проф. Стив Ханке, известен у нас като "бащата на валутния борд".

"Кривата на Ханке", която би трябвало по-точно да се нарича "Кривите на Ханке", защото става дума за две отделни линии, с които правим едно важно сравнение, се свежда до нанасянето по абсцисата на времето в години, а по ординатата - на средната стойност на безработицата в проценти. Получават се две красиви линии, от които се вижда, че в страните където няма минимална месечна работна заплата, безработицата е видимо по-малка.

Снимка 462106

Източник: news.bg

Освен това, трябва да приемем и важното заключение, че не само безработицата в страните без задължителна минимална месечна работна заплата (МРЗ) е по-ниска, но и средната месечна работна заплата (СРЗ) в тези страни е доста по-висока, отколкото в страните със задължителна МРЗ. Тук разбира се е от значение как точно ще тълкуваме тази корелация. Тълкуването, към което се придържам и към което се присъединяват твърди много изследователи, работодатели и дори синдикалисти, е малко по-различно от това на проф. Ханке и то е:

В страните, където има много добре функциониращи системи за колективно договаряне на ниво икономическа дейност и съответно на ниво отрасъл, бранш или сектор (в зависимост от това кой термин предпочитаме), това се отразява по най-благоприятен начин на развитието на икономиката, а от там и на нивото на безработицата и на средната работна заплата. Липсата на регламентирана МРЗ също е следствие на съществуването на много добре работеща система за колективно договаряне на ниво икономическа дейност и на отраслово ниво.

Още един път трябва да се повтори - липсата на МРЗ е резултат от добре функциониращото договаряне в Германия, Швеция, Дания, Финландия, та дори и Италия, а не обратното - отличните им икономически резултати да са резултат от липсата на МРЗ.

Специално за България възниква и едни парадокс. Европейската комисия обяви като цел задачата брутната минимална работна заплата да достигне навсякъде в страните от ЕС 60 на сто от брутната медианна заплата. Ако Обединена Европа се хвърли с всички сили да постига такава "хармонизация" и унификация, в България може би ще се наложи да намалим минималната работна заплата, защото според данните на Евростат и на Европейската комисия у нас делът на брутната минимална работна заплата от медианната е не 60 %, а 62 %. С шеметния ръст на минималната работна заплата у нас, разглежданият показател авансово е прескочил амбициите на Европейската комисия.

От тази гледна точка би трябвало категорично да се настоява пред наднационалните, представителни пред Европейската комисия и пред Европейския парламент организации на социалните партньори и особено пред съответните работодателски организации - CEEP, BusinessEurope и SMEUnited, остро да се противопоставят срещу всякакви идеи за въвеждане на повсеместна нормативно закрепена минимална месечна работна заплата за всички страни от Европейския съюз. Дори и когато те просто се подхвърлят ей така - по погрешка и при дебати с друг контекст.

Ние сме свидетели на успеха на свободното колективно договаряне на минималната заплата на нива отрасъл и икономическа дейност и едновременно с това сме свидетели на многобройните злокачествени дефекти на нормативно закрепената минимална месечна работна заплата, които всяка година идентифицираме, описваме и довеждаме до знанието на правителството и Народното събрание.

Затова трябва упорито да се настоява добрите практики в политиката по доходите да бъдат защитавани и запазени. Ние трябва да работим за това, тези практики да бъдат приложени в България, а не да бъдат унищожени в целия Европейски съюз. На тези, на които идеята за повсеместно въвеждане на задължителна, нормативно закрепена минимална работна заплата не им излиза от главите, можем само да напомним, че пътят към ада е постлан с добри намерения.

*Brussels, 14.1.2020, C(2020) 83 final, CONSULTATION DOCUMENT, First phase consultation of Social Partners under Article 154 TFEU on a possible action, addressing the challenges related to fair minimum wages

На английски език: тук

За любителите на френския език - тук

За четящите на немски - тук.