Президентът на Руската федерация Владимир Путин неведнъж е сравняван с Адолф Хитлер, даже е наричан по негово подобие - "Путлер". Това особено зачести от началото на руската инвазия в Украйна насам. Но отвъд емоционалните реакции, нека да видим доколко тези сравнения са уместни.

Една сериозна прилика е, че и двамата се изявяват като "хулигани" в международните отношения - нарушават междудържавни споразумения и общо взето, не може да им се има доверие, че ще спазят това, което са заявили. Хитлер едностранно ремилитаризира Рейснката област, нахлува в Австрия, с което предрешава плебисцита там, а след Мюнхенската конференция, когато "международната общност" му подарява Судетите срещу обещанието, че ще спре териториалната експанзия на Германия, не се спира дотам и окупира Бохемия (остатъчна Чехия, докато в същото време Словакия обявява независимост), а впоследствие напада Полша (с което предизвиква Втората световна война). Путин нахлува с войска в Украйна през 2014-а година, въпреки че Русия е гарант за териториалната ѝ цялост (меморандумът от Будапеща 1994-а година, по който Украйна предава ядрения си арсенал), преди това влиза в Грузия, а сегашната инвазия в Украйна се случва броени дни след изявлението на Кремъл, че "само луди хора биха си помислили, че ще нападнем Украйна".

Обект на съпоставка е и психическото състояние на двамата лидери. Хитлер е описван от съюзническата пропаганда като психично неуравновесен, дори направо луд човек. И ако към края на управлението му за това вече има достатъчно основания, то едва ли толкова лесно може да се каже същото за целия период на нацистка Германия (1933-1945).

Що се отнася до Путин, тези аналогии са силно съмнителни и по-скоро показват повърхностно тълкуване на ситуацията. Макар инвазията в Украйна да е в разрез със здравия разум, мотивите могат да се търсят по-скоро в подадена към него погрешна информация за състоянието на руската и особено украинската армии, а също и във факта, че досегашната пасивност и/или неадекватност на Запада са го окуражили да прекрачи граница, която не си беше позволявал.*

По-скоро можем да намерим прилика, че и Хитлер, и Путин, умело се възползват от нерешителността на "международната общност", за да възвърнат загубени геополитически позиции на своте страни. При първия това трае до края на 1941-а година, при втория - вероятно вече сме свидетели как аналогичният процес приключва.

Разбира се, не бива да пропускаме и претенциите им за "месианство" - Хитлер се опитва да създаде "нов ред" в "Нова Европа", Путин е олицетворение на водача, който ще осъществи вековната претенция на Русия за покровителство над "руския свят" в доминация над "упадъчния" Запад.

Между двамата обаче има и съществени разлики.

Германия при Хитлер е водеща индустриална и технологична сила. Една от първите държави в света (приблизително по едно и също време с Франция и СССР), въвела платения годишен отпуск за работниците. Приложила иновативни за времето си политики - и в икономиката, и по отношение на опазването на околната среда. Изобщо, преди фактите за чудовищните престъпления на нацизма (особено Холокоста) да станат обществено достояние, нацистка Германия има много приятели и симпатизанти по света.

Русия при Путин е един огромен източник на енергийни ресурси, което позволява на икономиката да си стъпи на краката, а на населението - да подобри жизнения си стандарт (подобно на Германия след Ваймарската република), но в глобалния свят тя си остава по-скоро държава-рентиер, която се облагодетелства от природни дадености, нежели създател на иновации (технологични и социални).

Разлики намираме и по отношение на самите индивиди. Хитлер (поне това, което знаем за него от историческите извори) е силно експресивен, емоционален тип и изключително въздействащ оратор. Путин, напротив, е видимо спокоен, сдържан, като въздействието му върху аудиторията се дължи на "невербална комуникация" - създаването на усещане за сила и сигурност. В това отношение, руският президент много повече прилича на една друга историческа фигура - тази на Йосиф Сталин.

В някаква степен, Путин за Русия след Елцин е това, което е Сталин за СССР след Ленин - силна централизация на властта и култ към личността на "вожда". Просто "гражданската война" след Октомврийската революция е заменена с олигархични битки през 90-те години, които Путин прекратява, налагайки на практика пълен контрол върху олигарсите. Подобни процеси обаче се наблюдават и в нацистка Германия, сравнена с Ваймарска...

Съветска Русия по времето на Ленин е в международна изолация, която Сталин успява да преодолее, а след края на Втората световна война СССР вече е една от двете суперсили. По времето на Елцин почти никой не приема Русия на сериозно, докато Путин сериозно оспорва концепцията за "еднополюсния свят" след края на Студената война и победата на Запада (който, в крайна сметка се превръща в многополюсен).

Симбиозата между държавна власт и тайни служби в Путинова Русия напомня за ерата на сталинизма. Докато в нацистка Германия Гестапо е инструмент на Националсоциалистическата германска работническа партия (НСДАП), то НКВД, начело с Берия, на практика управлява заедно със Сталин. А тъй като самият Путин има минало в КГБ, той няма нужда от "свой" Берия.

Що се отнася до самия режим в Русия на Путин, той се различава както от хитлеровия, така и от сталинския. Съществува многопартийна система и формално разделение на властите, преди заглушаването им имаше и критични към властта медии, дори изборите не е необходимо да се фалшифицират фрапантно. Съхраняването на властта е гарантирано по съвсем други канали - лоялност на държавния апарат, контрол върху олигарсите (за които работят значителна част от избирателите), традиционната в Русия нагласа да се подкрепя този, който вече е на власт, плюс разправа с ключови опозиционери (убийство на Борис Немцов, осъждане на Алексей Навални).

В крайна сметка всеки уважаващ себе си държавник се стреми да изгражда собствен стил, с който да бъде запомнен в историята. Но изредените сравнения не могат да се избегнат. И повечето от тях едва ли удовлетворяват Владимир Владимирович...

*Червената линия, която Русия премина на 24 февруари т.г., не е агресията в Украйна сама по себе си, а насочването на огъня директно към Киев (плюс въздушният обстрел на Лвов). Досега руската гледна точка оправдаваше военните агресии със "защита на рускоезични малцинства" (Крим, Донбас, Абхазия, Южна Осетия, преди това Приднестровието). Сега вече не става дума само да се "помогне" на сепаратистите от ДНР и ЛНР, нападната е сърцевината на украинската държава, където рускоезичните са пренебрежимо малцинство.