Настъпва упадъкът на американската мощ и никой няма план какво следва

Геополитическата мощ на Америка се разпада и това не би трябвало да е особена изненада. В крайна сметка хегемоните се въздигат и падат. И все пак в американската политика и сред политическите коментатори сякаш никой не иска да говори за последиците от този процес, особено за американския народ. Когато става дума за упадък, те или смятат, че той няма да настъпи, или че няма да има значение. С други думи, вярват или че Америка не може да западне, или че американците ще се справят отлично дори ако това се случи. Това пише в свой коментар Ник Данфорт - заместник главен редактор на Foreign Policy.

"Мнозина от неоконсервативното и традиционното консервативно крило на Републиканската партия смятат, че чрез ново използване на все още значителната си военна и политическа мощ САЩ могат да запазят позицията си на водеща световна сила в обозримо бъдеще. Републиканците, които се застъпват за ограничаване на американската намеса в чужбина, от своя страна вярват, че ако Америка се откаже от господстващата си роля и съхрани силите си, глобалният хаос може да бъде овладян и американският народ ще спечели от това. А макар ключови фигури от обкръжението на президента Доналд Тръмп да са прекалено загрижени за упадъка на Америка от расова или цивилизационна гледна точка, те предлагат свои опасни и контрапродуктивни идеи за обръщане на тази тенденция.

В Демократическата партия мнозина от по-традиционното либерално интернационалистко крило също смятат, макар и с по-голяма умереност от неоконсервативните си съмишленици, че Вашингтон все още може да поведе усилията за възстановяване на световен ред, който като цяло да служи на американските интереси. Прогресивното крило на партията пък е убедено, че една по-сдържана външна политика ще донесе мир на света и благоденствие на обикновените избиратели, като единствените, които ще понесат негативните последици, ще бъдат милиардерите.

Но какво ще стане, ако всички са прави - но по отношение на погрешните неща? Най-лошият възможен сценарий би бил привържениците на сдържаната външна политика да се окажат прави, че поддържането на глобалното превъзходство на Америка вече е невъзможно, а неоконсерваторите и либералните интернационалисти да се окажат прави за всички негативни последици от това. Ами ако обикновените американци действително са извличали ползи от уникалния международен статут на САЩ и горчиво ще съжаляват за загубата му?

Хегемонията на САЩ не е мъртва. Но се променя... и не към по-добро

Вторият мандат на Тръмп задълбочава стратегическата изолация на САЩ и насърчава алтернативни сили

Както президентството на Тръмп се превърна в катализатор за упадъка на Америка, така и откритото му презрение към традиционния външнополитически консенсус в САЩ даде тласък на дебата за това какво се е объркало и какво предстои.

Убедените защитници на традиционната външна политика на Вашингтон изразяват съжаление, че избирателите вече сякаш не подкрепят глобалното лидерство на Америка. От другата страна много прогресивни и консерватори, подкрепящи по-сдържана външна политика, твърдят, че макар и по неискрен начин, Тръмп е изразил напълно основателния обществен гняв заради провала на Вашингтон в стремежа му да поддържа глобална хегемония.

Съществува обаче и друга, по-тревожна версия за това какво всъщност са спечелили американците от безпрецедентната геополитическа мощ на своята страна и защо са стигнали до извода, че тези ползи вече не се реализират.

По време на Студената война, а още повече непосредствено след нея, външната политика на САЩ до голяма степен осигуряваше на избирателите ползите от хегемонията - както материални, така и психологически - без да ги натоварва с цената на мащабни войни в чужбина.

С добрите и лошите си страни американската мощ помогна за изключителното разрастване на световната търговия и индустриализацията, от които Америка и американците забогатяха. Вашингтон защитаваше демократичната стабилност в Европа чрез НАТО, а в Близкия изток налагаше авторитарна стабилност чрез приятелски настроени диктатори. САЩ използваха икономическата си мощ, за да подпомагат индустриализацията на съюзниците си при условия, определени от Америка, и да принуждават непокорните правителства да отварят пазарите си. Същевременно използваха военна сила, за да гарантират свободата на морските пътища и да попречат на други държави да се индустриализират по собствените си правила.

Междувременно динамичната и независима американска образователна система, съчетана с огромните военни разходи и надпреварата във въоръжаването с апокалиптични измерения, помогна за постигането на безпрецедентни научни пробиви.

Делом благодарение на всичко това реалният брутен вътрешен продукт на САЩ е нараснал повече от десет пъти от 1945 г. насам. Тези ползи не бяха разпределени равномерно сред населението на страната. Но следвоенният период на просперитет и широкообхватен икономически растеж помогна и за поддържането на обществената подкрепа за разширяването на държавните програми и изграждането на силна система за социална защита.

Междувременно превъзходството на Вашингтон във военно отношение често му позволяваше да налага волята си чрез натиск и войни, водени чрез посредници, вместо чрез пряк военен сблъсък. Цената на американската мощ плащаха други народи, често с кръвта си. Войни като тези във Виетнам и Ирак отнеха много американски животи, но жертвите сред виетнамците и иракчаните бяха несравнимо по-големи.

Днес обаче тази хегемония отслабва - както и ползите от нея. Финансовите дивиденти от позицията на Америка все повече отиват при малък и заможен елит, докато престижът се натрупва в средите на общност, с която много американци вече не се идентифицират. В резултат избирателите започват да смятат, че плащат цената на американската мощ, без да получават ползите от нея.

Американците продължават да изпитват неудобство да признават ползите от имперското господство, а следователно и цената на неговата загуба. Много неоконсерватори и либерални интернационалисти предпочитат да говорят за свободата и просперитета, които американската мощ носи на света. Тръмп и мнозина от противниците на интернационализма в дясното политическо пространство приемат тази безкористна реторика буквално и внушават, че американците са наивници, които безплатно финансират благоденствието на останалия свят.

За разлика от тях представителите на левицата с готовност изтъкват материалните ползи от американската мощ. Прогресивните критици отдавна свеждат външната политика на САЩ до неоимперски стремеж за завладяване на пазари, от които да се извличат печалби. Според тази интерпретация обаче тези печалби винаги са отивали единствено при големите корпорации, а не при обикновените американци. Тръмп и левицата може да не са съгласни дали олигарсите печелят от глобалната хегемония на САЩ, но по същество са единодушни, че останалата част от страната не печели нищо. От тази гледна точка една по-сдържана външна политика, която приема, дори приветства по-малката роля на Америка в един по-многополюсен свят, би донесла значителни икономии без никакви негативни последици.

Възможно е обаче истината да е следната: в разцвета на следвоенната американска външна политика ролята на страната в света действително е носела широко разпространени икономически ползи за всички американци. Но заради промените в световния ред днес вече няма външнополитически курс, който да може да възстанови тези ползи по същия начин. Най-малкото това е възможност, за която политиците трябва да се подготвят.

Краят на хегемонията на САЩ в Близкия Изток

Очаква се американските сили, разположени понастоящем в 19 бази (осем от които са постоянни), да бъдат изтеглени.

Намаляването на материалните последици от американския упадък, колкото и трудно да е то, може да се окаже значително по-лесно от ограничаването на психологическите му такива. Много американци са черпили истинско чувство за гордост и сигурност от водещата позиция на своята страна. Мощта е давала престиж, но и усещане за контрол над един хаотичен свят.

От поне 1945 г. насам националният образ на Америка е свързан с нейното богатство и военна мощ, но също така - както за републиканците, така и за демократите - с ролята ѝ на уважаван лидер, надежден съюзник и щедър благодетел. Тръмп отхвърли тази традиция, но президентството му непрекъснато се обръща към дълбокия копнеж на американците по едно изгубено усещане за сила и контрол.

Победата на Америка във Втората световна война донесе на страната опияняваща комбинация от военна слава и искрено уважение. През следващите десетилетия обикновените американци, които пътуваха в чужбина - независимо дали като военнослужещи, доброволци в Корпуса на мира, държавни служители, туристи или бизнесмени - можеха да се наслаждават на това признание. В политиката, икономиката и културата американците имаха по-голямо значение, защото Америка имаше значение. Най-малкото те можеха спокойно да приемат, че хората по целия свят искат да говорят за американските филми, телевизионни предавания и музика.

С течение на времето репутацията на страната стана по-противоречива. Но Америка, а заедно с нея и американците в чужбина, продължаваше да привлича огромно внимание. Дори хората, които никога не бяха пътували зад граница, виждаха как президентите и генералите им получават уважението на света и можеха косвено да споделят това усещане. Но точно когато американската мощ достигна върха си в началото на новото хилядолетие, съчетанието от партийни културни войни и расизъм промени отношението на много американци към международния образ на собствената им страна. За разлика от периода на Студената война хората, които представяха Америка по телевизията, определяха външната ѝ политика и коментираха международните отношения, станаха едновременно по-либерални и по-малко бели, отколкото преди.

Това означава, че според Тръмп и неговото движение отговорният либерален интернационализъм е носел уважение на неподходящите хора и те вече не са възприемали международния престиж на страната като свой собствен. Консерваторите критикуваха световната "обиколка с извинения" на президента Барак Обама, докато го наблюдаваха как получава Нобеловата награда за мир и международни похвали. Тръмп обеща да промени това, като по думите на Дейвид Фрум "преразпредели уважението - от онези, които получават прекалено много от него (свръхобразования крайбрежен елит), към онези, които не получават достатъчно (белите американци без висше образование, които се чувстват изоставени)". Докато преди дипломати, хуманитарни работници и журналисти са имали професии, които им осигуряват усещане за обществен престиж, Тръмп щеше да ги остави да плачат пред офисите си - независимо дали става дума за Държавния департамент, Американската агенция за международно развитие или "Гласът на Америка".

За да завърши това преразпределение, политиките на Тръмп трябваше да осигурят различен набор от психологически награди за друга група хора. Вместо "либерално-професионалното предпочитание към сдържаната институционална безличност" той предложи "позлата", "военна помпозност" и "преувеличени приказки за завладяване и притежание". Това беше форма на национална мощ, от която последователите на Тръмп можеха да черпят удовлетворение. Или, както самият президент заяви, обяснявайки защо иска да завземе Гренландия: "Това, което смятам, че е психологически необходимо за успеха".

Макрон: Време е ЕС да оспори хегемонията на щатския долар

Според него Европейският съюз трябва да въведе средство за съвместно вземане на заеми, например чрез еврооблигации

През XX век американците свикнаха със световната мощ на своята страна и с възможността тя да бъде упражнявана на сравнително ниска цена. Никой обаче няма план какво ще се случи, когато това вече не е възможно.

Когато събития - от терористични нападения до войни в чужбина - застрашават усещането им за сигурност, избирателите очакват лидерите им да реагират по начин, който да възстанови чувството им за контрол. Така, макар американците действително да бяха уморени от войната в Ирак и искрено да се противопоставяха на намеса в Сирия, когато "Ислямска държава" започна да разпространява по телевизията видеозаписи с обезглавявания, те поискаха от Обама да предприеме действия.

Досега Тръмп успяваше да отговори на тези очаквания, като изразходваше натрупаната от САЩ през десетилетия на отговорно или поне по-малко безразсъдно управление военна, дипломатическа и икономическа мощ. Пренебрегването на международното право, за да бъде доведен президентът на Венецуела в Ню Йорк окован във вериги, беше ярка демонстрация на американската военна мощ. Несъмнено кадрите донесоха на някои зрители същото удовлетворение, което римляните са изпитвали, когато са гледали как пленени вражески владетели преминават в триумфално шествие. Войната с Иран обаче бързо показа границите на подхода на Тръмп.

Още сега способността на Иран да се противопоставя на Вашингтон в продължение на осем месеца оказва пряко икономическо въздействие върху американските граждани. А Белият дом, осъзнавайки, че няма добър военен път към победата, е принуден систематично да лъже за броя на жертвите и за състоянието на корабоплаването през Ормузкия проток, за да противодейства на унизителните обвинения, че САЩ са претърпели поражение.

Иран показва и защо САЩ, след като през последното десетилетие играха непропорционално голяма роля в световните дела, не могат просто да се оттеглят и да оставят другите да се справят с последиците. Краят на Британската империя може и да е оставил след себе си граждански войни, отнели милиони животи в Судан и Южна Азия, но отражението им върху живота в Лондон е било минимално. След десетилетия на ускорена глобализация обаче последиците за Вашингтон едва ли ще останат толкова далечни и безобидни.

Има всички основания да се опасяваме, че през следващите десетилетия светът ще стане по-насилствен и това насилие ще направи американците по-малко защитени. Той ще бъде и по-нестабилен, което ще подкопае източниците на американското богатство. Поредица от разумни и премерени външнополитически решения, съчетани с компетентно икономическо управление, несъмнено могат да ограничат щетите, но страната въпреки това ще бъде по-малко сигурна и по-малко просперираща. Това на свой ред ще засили усещането на избирателите за безсилие и несправедливо отношение към тях.

За да бъде ефективна, една нова външнополитическа програма трябва да включва и план как да се управляват тези последици. Привържениците на сдържаната външна политика възприеха тезата, че американците са уморени от безкрайните войни и не желаят скъпоструващи авантюри в чужбина. Но всеки, който помни последиците от атентатите на 11 септември 2001 г., знае колко бързо това може да се промени в момент на национален гняв и унижение.

Привържениците на сдържаната външна политика несъмнено са прави, че Вашингтон би постъпил по-разумно, ако приеме спокойно прехода към един по-многополюсен свят, вместо да се съпротивлява яростно и да се саморазрушава. Те обаче изглеждат прекалено уверени, че този процес ще бъде печеливш за всички - както за Америка, така и за света - вместо болезнена адаптация за всички, включително за самия американски народ".