В последните дни и седмици в българската политическа реч все по-често се чува изразът "национални предатели". Миналия петък в рамките на декларация и няколко часов дебат, редакционният екип на news.bg и без да има претенциите да е слушал всяка минута, отброи 12 пъти това определение, изречено от най-високата трибуна в държавата - трибуната на Народното събрание. Този петък действително отброихме до по-малко - само 4, но с наближаването на европейските избори вероятно и ще се чува и все по-често. Затова и считаме, че анализът на "Медуза", макар и отнасящ се за Русия от последното десетилетие, стои особено актуален в рамките на днешния български ден.

Не е нужно да се обяснява дълго, че руските власти и пропагандисти смятат нелоялността към властта не просто за грях, а за най-тежко предателство. За тези, които не са съгласни с такава проста формула, Владимир Путин още през 2014 г. въведе понятието "национални предатели". През последните години то се превърна в нова форма на статута на съветски "враг на народа", пропагандно клише, мем, но и зловеща стигма.

Откъде идват "националните предатели" и защо Кремъл толкова често неволно цитира нацистите?

Нацпредатели

"Национални предатели", "нацпредатели", "предатели на нацията", "предатели на народа" и други производни са свободен превод на старо немско журналистическо клише. Концепцията Volksverräter е използвана от консерватори, монархисти и националисти в Германия през 20-те години на миналия век. А при нацистите "националното предателство" става и член на германския наказателен кодекс.

Не се знае със сигурност кой точно е измислил понятието "национални предатели". До първата половина на миналия век подобно понятие се среща спорадично. Например Карл Маркс и Фридрих Енгелс така наричат ​​реакционните сили, които потушават Френската революция от 1848 г. "Националните предатели" получиха нов живот след Първата световна война: този печат стана един от ключовите в широко разпространената конспиративна теория, според която Германия е загубила войната заради "нож в гърба", нанесен й от леви и евреи. Те също така бяха смятани за създателите на Ваймарската република, демократичният режим, който беше установен след войната. С една дума, през 20-те години "националните предатели" станаха основният обект на немското негодувание и реваншизъм. Националсоциалистите най-решително предложиха да се борят именно с "националните предатели" - в "Моята борба " Адолф Хитлер им посвети много емоционални пасажи. След като националсоциалистите завземат властта, в германския наказателен кодекс се появява и член "предателство на нацията". Третият райх смята подобно престъпление за особено сериозно: в съзнанието на нацистите "националните предатели" не просто накърняват държавния суверенитет, а директно атакуват "националното единство". Статията за "предателството на нацията"е активно използвана от германските съдилища - и до 40-те години буквално всяка критика на държавната нацистка идеология и властите на страната беше признавана за такава. Най-разпространеното наказание за "националните предатели" е смъртната присъда.

Наказанието за нелоялност е присъщо на всяка йерархична структура, включително църквата или държавата. Във всички съвременни държави държавната измяна се наказва. Единствената разлика е колко ясно са определени елементите на престъплението. В демократичните държави дефинициите обикновено са строги, докато в авторитарните - неясни.

Националните предатели по-лоши от врагове? За Кремъл е така

Хората, които са общували лично с Владимир Путин или тези, които го познават отблизо, неведнъж са казвали, че разликата между враг (този, който е бил и остава "за нас" от самото начало такъв) и предател (този, който е "един от нас", но след това премина към "те", другите, враговете) е фундаментално.

Бившият главен редактор на "Ехото на Москва" Алексей Венедиктов често се изказва по тази тема. Той е уверен, че Путин може да "води война, да преговаря, да сключи примирие и да сподели плячката" с враговете си, но с предателите никакви преговори и примирия не са възможни - те могат само да бъдат унищожавани. Морално, икономически, а понякога и физически.

Путин и много хора около него идват от съветските разузнавателни служби. В тяхната професионална етика има желязно правило: "приятелят", вербуван от врага, е по-лош от открит враг (включително дисидент). Освен това за Путин, за когото е очевидно, че дворцовите концепции и "момчешката чест" означават много, няма по-лош грях от нелоялността.

Единственият проблем е, че на практика руските власти преследват, репресират, изтезават и убиват както "врагове", така и "предатели". В крайна сметка, каква е разликата дали Путин е смятал толкова различни хора като Анна Политковская, Борис Немцов, Евгений Пригожин и Алексей Навални за предатели или врагове?

Путин заговори за "национални предатели" именно през 2014 г. Парадоксално е, че преди, през 90-те години на ХХ в. и следващото десетилетие, този термин беше особено охотно използван от чеченските сепаратисти. Например Доку Умаров и Шамил Басаев обещаха да се справят с "националните предатели" - чеченци, които сътрудничат на федералните власти. В понятието се разбираше се, че те предават дори не държавата като формална структура, а нещо много по-важно, почти мистично - народа като колективна личност и всеки човек, който принадлежи към този народ.

Путин нарече руската опозиция "национални предатели" в основната си реч, посветена на анексирането на Крим през 2014 г. Концепцията бързо влезе в лексикона на руските пропагандисти, "военни кореспонденти" (т.нар. военкори с особено тежък статут в публичното пространство от началото на пълномащабната инвазия през 2022 г.) и идеологическите поддръжници на военната агресия в Украйна. И все още активно се използва за създаване на образа на врага - както от публични, така и понякога дори от случайни хора, които критикуват властите.

"Националните предатели", на които "родината е дала всичко", смята Путин, стават такива заради "възхита от Запада" и "робско съзнание". Следователно, когато те напуснат страната, губят своите позиции, бизнес, пари и влияние в Русия, в очите на Кремъл това е процес на "самопречистване" и всъщност укрепва държавата.

А разбират ли руските власти, че буквално цитират Хитлер? Не, защото те още само опипват идеологията.

Или поради съветската индоктринация, или поради обикновеното човешко желание да направи света разбираем, Путин (както индивидуално, така и колективно) се опитва да формулира един вид политическа "теория на всичко" - такава, която е универсална, обяснява всичко и е единствената вярна. При съветската власт тази функция се изпълнява от маркс-ленинизма. И разпадането на СССР явно не е убедило настоящите лидери на Русия, че не трябва да определят нито една идеология като единствено правилна. Но пък ги е убедило, че само съветската идеология е греша, а ако намерите правилната, всичко ще се нареди.

Трудно е да се прецени ретроспективно колко идеологически убедени са били членовете на номенклатурата по време на младостта на Путин. Но благодарение на съветската образователна система те имат тотален език за описание на социалната и политическата реалност: "класова борба", "прогресивно-реакционна", "материалистическа интерпретация" и така нататък, и така нататък. И ако не самият този език, то поне фактът за съществуването му е съветско наследство, с което оказа се е най-трудно да се разделим.

Много хора, отгледани от съветската система, а след това лишени от нейния надзор и ръководство, все още търсят нов тотален език: в бялоемигрантската философия, в "новата хронология" или пасионарната теория за етногенезиса, в романите на писатели почвеници и т.н. Самата полифония и плурализмът на възгледите за света за тях са неудобни.

Но има два проблема. Първо, идеологията (която и да е: либерална, марксистка, националистическа) изисква интелектуална дисциплина, последователност и подреденост. Ако съберете всички мисли, които харесвате, на един куп: "специален път", "страст", "хилядолетна история", "млада нация", "многонационален народ" - няма да получите идеология, тоест система от идеи.

И второ, когато целта на интелектуалните търсения не е да обяснят света и да го променят, а да угодят на един конкретен човек, идеологията няма да сработи. Руските официални лица и политици прескачат от Иван Илин до Лев Гумильов и от славянофили до теоретици на конспирацията венига след Путин. Каква последователност има, каква четивност?

Следователно, търсенето на този нов тотален език е опипом. Когато Путин говори за "национални предатели" и "нож в гърба" или когато Леонид Слуцки провъзгласява: "Една държава, един президент, една победа", те, разбира се, не цитират съзнателно Хитлер. Просто в идеологическите си лутания се натъкват на същото, на което Хитлер се натъква навремето.