Американската подкрепа може би вече няма да е достатъчна. Дългосрочните перспективи на Израел са в съюза с неговите арабски съседки, а не със западната суперсила на хиляди мили разстояние, пише "Гардиън" в днешния си коментар.

Това е война, която не започна случайно. Отвличането на двамата израелски войници беше просто претекст, който бързо се забрави след абсурдно неравностойната офанзива на израилтяните и смъртта и разрушенията, които те причиниха в Ливан.

По време на своето кратко съществуване, Израел, като почитана западна нация, живя със съзнанието за превъзходството на своята армия над тези на враговете си.

Израел успя да оправдае това поведение в очите на света - или поне на Запада - по два начина - настоявайки, че оцеляването му виси на косъм и използвайки угризенията на Запада относно страданията на евреите по време на Холокоста.

Според минали прогнози това трябваше да е поредната война, спечелена от Израел.
Те дълго планираха и се подготвяха и от самото начало се радваха на откритата подкрепа на САЩ.

Колко излъган се оказа Израел. Това не е война, която те спечелиха, всъщност те се провалиха в намеренията си да унищожат Хизбула като военна сила и следователно може би загубиха.

Със сигурност те очакваха, че съпротивата ще рухне след дни, но месец по-късно Хизбула изглеждаха по-силни от всякога и дори нанесоха тежки поражения  на огромната израелска армия - събрана след решението на Съвета за сигурност на ООН - без да спират да бомбардира израелските градове.

Подобно на САЩ, които се убедиха, че превъзходството на професионалната армия над цивилната армия и партизанската съпротива е незначително, Израел откриха, че не могат да се справят със съпротивата на обикновените хора в Ливан.

Краят на войната, който ще стане факт днес, представлява сериозна стъпка назад за Израел и САЩ.
Предварителните условия представляват значително отдръпване от предишните предложения.

Не трябва да се заблуждаваме от израелската офанзива, която започна, след като предложението за прекратяване на военните действия стана факт - тя беше последен отчаян опит да се спечели предимство преди военните действия принудително да приключат.
Опит да се измъкне някаква малка победа от челюстите на поражението - накратко, то не е доказателство за сила, а издава слабост.

По-важно е, че поражението на Израел повдига по-дълбоки въпроси за средствата, с които Израел се опитва да ръководи отношенията със своите съседи, както американската политика в Ирак повдигна въпроса за неоконсервативната стратегия.

Общият знаменател се крие в зависимостта от, и вярата в безусловното превъзходтво на военната сила над всичко друго.
Прекалено ли е да се вярва, че провалът на Израел в Ливан ще стане причина израелските граждани да преосмислят най-добрите начини да осигурят бъдещето си.

Израел никога не се е възприемал като част от Средния Изток в културно и етническо отношение, въпреки че географски принадлежи към този район.
Той се идентифицира със Запада.

Как по друг начин да се обясни интимната връзка на Израел със САЩ или фактът, че Израел участва в Евровизия и в европейските футболни състезания.
Към него се отнсят като към почетен член на Запада, също както към Австралия, или както преди към Южна Африка и причината не е само геополитическа, но и културна и етническа.

Каквито и да са предимствата и недостатъците при създаването на Държавата Израел, себевъзприятието и нагласата спрямо съседите и запада налагат отношението към нея - като присаден орган, който се поддържа от американската животоподдържаща система.

При тези условия самата идея за мир на място в Средния Изток е илюзорна.
Израел е главният инструмент, чрез който САЩ упражнява хегемонията си в района.
САЩ налага своя контрол в Средния Изток на основата на импераилистическия принцип - "Разделяй и владей".
Каквато и да е настоящата реторика за демокрацията, такъв тип контрол означава, че хегемонията се налага със сила.

Арабският свят беше огорчен, разделен, презрян и политически замразен по начин, който не бива да изненадва никого.
Разбираемо е, че тероризмът се превърна в основно средство на арабската политика - той е оръжието на безсилните, на лишените от избирателни права и на неорганизираните в лицето на общото отчаяние.

Трайният мир в Средния Изток изисква две неща - първо, арабите да приемат правото на Израел да съществува и второ, Израел да се възприеме като част от района.

Второто налага промяна в нагласата на Израел и западната демокрация, която дори не е обмислена, камо ли дискутирана.
Израилтяните гледат на себе си като на нещо повече от своите съседи и тази лудост се корени в чувството им за расово превъзходство.

Наистина е невъзможно да се обясни отношението на Израел към запада, от една страна, и към арабските й съседи от друга, ако не се вземат предвид расовите им характеристики и мотивация.

Израелските граждани настояват да се отнасят към тях като към европейци - разбира се, бели европейци и поради същата причина презират арабите, тъй като ги смятат за по-нецивилизовани от тях.

Истинска ирония е, че Израел беше създаден в резултат от най-големия расов конфликт в съвременната история.

От самото начало два фактора заплашваха осъществяването на проекта - той включваше анексирането на арабска територия и основаването на етническа държава, което породи впечатление за расизъм и изолационизъм.

Да се надяваме, че провалът на войната в Ливан ще убеди народа на Израел, че за да осигури бъдещето си, се налага да се отнася към арабските си съседи като с равни и да живее в мир с тях и да престане да гледа на себе си като на колония на най-силната държава в света (САЩ), разположена хиляди мили на запад.