В една слънчева юнска утрин, под уханните никейски липи пред храма, Григорий Фостир и Константин наблюдават двама достолепни мъже, достатъчно близо да различат лицата им, но не толкова, за да чуят какво си говорят. Единият е висок, с кисел вид, а другият - с бакърени бузи и бухнала като облак бяла брада. Прилича на Дядо Коледа. В ъгълчетата на очите му играе блага усмивка. Лицето на първия става все по-изкривено от силата на аргументите и точно когато замълчава за миг, за да види ефекта от последните си думи, Дядо Коледа му зашлевява звучна плесница, която отеква чак до ушите на Константин и Григорий Фостир.

- Кои са тези? - с учудване пита императорът.

- Високият е александрийският еретик Арий - отговаря му първият арменски католикос, самият той перс по народност, - а онзи с бухналата брада е свети Николай Мирликийски.

Тази неделя (пиша това в неделя, нищо че вие ще го четете в понеделник) е Седма неделя след Пасха, неделя на св. Отци от Първия вселенски събор (325). На този събор участват 318 епископи, свикани от император Константин Велики, сред които и много светци, почитани от Църквата - Спиридон, Атанасий, Осий Кордобски (изповедникът на Константин, забележителен за времето си интелектуалец, който формулира единосъщието на Отца и Сина и през 343 ръководи Сердикийския събор, поради което днес в София, близо до Южния парк, има улица на негово име) и др. Съборът е срещу арианите - еретици, които отричат божествеността на Христос, твърдейки, че е твар, макар и първата, - а шамарът, който удря св. Николай Чудотворец на техния идеолог и предводител Арий, е исторически факт.

Дейно участие в събора взима и св. Силвестър, папа Римски (†335), защото тогава Изтокът и Западът все още не са в схизма. Нещо повече, по онова време православен е именно Западът, а Изтокът е безнадеждно еретически. Така че първата победа на Православието е заслуга на Запада. Самият Константин Велики, нищо че е роден в Ниш, е стопроцентов римлянин и "западняк". Нашата мила и родна Сердика Улпия Траяна в онези времена също се е числяла към Запада, а ние траки не знам дали сме били, но със сигурност по онова време сме били кротки римски граждани. Иначе казано - ромеи или както ще ни нарекат османците доста по-късно - рум миллет, римски народ. А Изтокът се е простирал до Персия (Иран). Днес под "Изток" и особено под "Близък Изток", за огромно съжаление, разбираме нещо съвсем друго.

Казвам всичко това, за да "оградя устата" на онези, които днес издават категорични присъди - тези са добрите, а онези са лошите; Изтокът е такъв, Западът е онакъв. Не бива с лека ръка да хвърляме наляво и надясно тежки присъди. Вярвам, че Западът ще намери сили да преодолее всичко онова, за което (с право) го критикуват и един ден отново ще бъде православен като своя папа Силвестър или като св. Мартин, папа Римски, който заедно със св. Максим Изповедник защити до смърт Православието от поредната ерес на монотелитството. Между другото еретик-монотелит (а не езичник) е бил и кан Кубрат, таткото на кан Аспарух и кръщелник на император Ираклий. Но това е тема на друг разговор.

Съдбата на Църквата след Константин не е била лека. Преди са били гоненията, после са дошли изкушенията. Благочестивите императори са дали привилегии на Църквата, дали са ѝ имоти; от преследвана, тя постепенно е започнала да става преуспяваща и в материално отношение. Монасите били освободени от данъци, за да могат денонощно необезпокоявани да се молят на Бога. В резултат дошъл момент, когато почти всички станали монаси и императорите се видели в чудо. Духовенството било облагодетелствано с власт, поради което се разраснало и се появили вътрешни фракции, силно наподобяващи днешните политически партии на парламентарната демокрация в люта борба за власт. Тези фракции (подобно на днешните партии) почувствали необходимост от идеологии, за да се различават една от друга. На помощ дошли ересите. Едни казвали, че Христос е само бог, но не и човек; други казвали, че е само човек, но не и бог; трети направо твърдели, че е някакво привидение и никога не е съществувал реално. Най-голямо разпространение получило арианството и така се оказало и най-опасно за душите на вярващите. Както през 90-те години на ХХ век у нас по улиците можеха да се наблюдават хора, които си крещят "фашист" и "комунист", така и в късната античност по агорите на Антиохия и Александрия са се хващали за косите заради спора дали Сина е единосъщен с Отца или подобосъщен, дали има една природа - само божествена или само човешка - или има две природи - божествена и човешка, които не се смесват, но и не се разделят. И за да не се стигне до крайности, императорът свикал Първия вселенски събор. "Вселенски събор", защото самата Църква е съборна и вселенска, което за мнозина е едно и също, макар да не е. Голямата задача на Първия вселенски събор, който честваме, а и на останалите шест след него, освен всичко останало, била да дефинира вярата. За да може днес, когато попиташ един християнин в какво вярва, той да ти отговори: "Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо..." и тъй нататък. И действително, първите два вселенски събора (325 и 381) правят точно това - задават стандарта на християнството - Символа на вярата (Вторият събор го допълва с пет нови члена за Св. Дух).

И като споменахме Светия Дух, следващата неделя пък е Петдесетница - рожденият ден на Църквата. Тогава се изпълнява обещанието на Христос, дадено при Неговото Възнесение, да изпрати на християните Дух-утешител, който да бъде с тях до Второто пришествие и Страшния съд. На този ден се ражда уникалният феномен, наречен Църква, в който всички християни са едно тяло в Христа и същевременно всеки поотделно е неповторима личност (не индивид, а личност!) в Светия Дух. И забележете, че в десетте дни между Възнесението на Христос и слизането на Светия Дух над апостолите, ние не сме изоставени, не сме без Бог, защото Бог Син е винаги с нас до самия край (вж. Мат. 28:20), както и Бог Дух Свети е винаги с нас от самото начало, когато се носеше над водата (вж. Битие 1:2). Но след Петдесетница Св. Дух облагодатява (прави причастни на Божествената енергия) кръстените по различен, целенасочено спасителен начин.

Особена е седмицата, която започва днес, защото тя се простира от радостта на Христовото Възнесение (Спасовден), когато се завърши Боговъплъщението, започнало от Благовещение и минало през кръстната смърт и Възкресението, от радостта на тържеството на Православието на Първия вселенски събор, до радостта от слизането на Свети Дух върху апостолите и раждането на нашата Църква на Петдесетница. Между тези радости се простира седмицата, която започва. А дали Джони Деп ще се разбере с бившата си жена - това остава някак на по-заден план.

Така свършват моите лежерни неделни разсъждения, които започнаха с оня шамар, който св. Николай зашлеви на Арий през далечната 325 година. Поуката е, че важните неща може и да не се оправят с шамари, но понякога и шамарите помагат. А това, дето оприличихме св. Николай на Дядо Коледа, не е някаква спонтанна приумица. Защото в народната традиция през Санта Клаус, Синтерклаас, Кристкинд, Папа Ноел и тъй нататък, Дядо Коледа е същият онзи епископ на град Мира в Ликия, който удари плесницата на еретика, същият онзи епископ Николай заради безмерната му щедрост и любящото сърце. Честваме го на шести декември, Никулден, когато се яде риба. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.