Много неща се случиха през Страстната седмица. Всички направо плачат за коментар.

Импийчването на Първанов не се състоя, Яне се отрече, преди да пропеят първи петли, Волен остана simper fidelis.
Костов не успя да провали прякото излъчване на президентската пресконференция - в стил „Империята отвръща на удара" - по националния телевизор.
Дянков най-подир се помири със собствените си икономическо-финансови демони и (се)изложи приетите от правителството мерки за преборване на кризата.
А християнският свят с трепет очакваше най-великото събитие - православни и католици този път заедно.

Но не знам защо ми се прищя да си говорим за нещо доста по-земно и делнично.

В ясна пролетна утрин на спирка „Школата" шестима контрольори и един униформен полицай обсаждат автобус по линия 111. Разбира се, в рейса няма къде да се хвърли игла и бдителните стожери на пътническата редовност проверяват само късметлиите, увиснали по вратите.

Няколкото заловени нарушители са изправени пред дилемата - или 10 лева, или акт. В краен случай работи контрольорският трик „Добре де, толкова ли нямаш поне левче за един билет?". На варианта с десетачката на ръка се хващат само отстъпчиви във всяко отношение перхидролени девойки, пристигнали завчера от Сливо поле в мегаполиса да учат за фризьорки и не изгубили още селския си наивитет.

Опитните гратисчии знаят, че контрольрите не обичат да пишат актове, ако въобще могат да пишат. И в най-лошия случай минават с нерегистриран звонк с номинал 1 лев в джоба на проверителя.

Възниква обаче логичният въпрос - какво получава редовният пътник на столичния градски транспорт срещу своето билетче. Което може да се разглежда като договор за предоставена услуга: ние плащаме, те ни возят.

Получава уникалната възможност да загуби три четвърти час в очакване на своето возило в пек и мраз, дъжд и киша. След това да бъде настъпван, блъскан с лакти, облъчван с всевъзможни телесни и други натурални аромати, да се раздели неусетно с портфейла си в стълпотворението от над двеста такива като него.

А иначе автобусите са с 27 седящи, 69 правостоящи и 4 инвалидни места. Но инвалид по-скоро ще спечели нюйоркския маратон на олимпийска дистанция, отколкото да провре не само количка, но и патерица в рейса.

На всяка спирка има табела с интервала на движение. Служи единствено да задоволи потребността от нещо за четене на пътника, който е забравил да се зареди с двутомник за продължителното чакане. Дори след като с неимоверни усилия е успял да се докопа до заветната автобусна утроба, потребителят на услугата „градски транспорт" трябва да изтърпи влаченето на транспорта със скоростта на костенурка по нанагорнище в августовска жега, безкрайните задръствания, капризите на континенталния климат (лятото в рейсовете е горещо, през зимата - студено), етническата непоносимост към хигиената на някои наши сънародници.

Подминаването на пренаселена спирка от някои шофьори, особено на 111, е практика - какво пък толкова, колегата е на десетина минути след мен, аз ще обера следващия митинг.

Винаги изпадам в умиление, когато млад човек успее с мъка да преодолее съпротивата на човешки тела и да перфорира своето билетче. Тази форма на обществена отговорност заслужава адмирации.

Но какво прави в отговор Столичната община? Предоставя на своите граждани-данъкоплатци-билетокупувачи ежедневно екстремно изживавяне, което в елементарната математика се именува придвижване от точка А до точка Б (възможно с прекачване). В стари, неуютни, раздрънкани, мръсни, нередовни транспортни средства. Към компонента автобуси общинарите с щедра ръка предоставят на обитателите на т.нар. европейска столица разпадащи се спирки, колосални задръствания, непреодолими дупки, нескончаеми реконструкции, ремонти и кърпежи на уличните настилки.

Но за да бъде емоцията пълна, тук-там те очаква хайка от шестима груби, арогантни, лошо възпитани малоумници, която дори да има максимална събираемост на глобите, не би оправдала даже бензина на микробуса им с авторитетния надпис на борда „Център за градска мобилност".
И заплатата на полицая, който люпи семки и със скучаеща физиономия наблюдава напъните на контролните органи, като вътрешно се радва, че вместо нормална полицейска работа, съпроводена с риск, му се е паднала ролята на бостанско плашило.

Транспортът е само поводът. Днес. Можеха да са дупките. Ремонтите. Незаконното строителство. Сметищата. Кучетата. Заводът за отпадъци. Изчезващите като в черна дупка зелени площи и детски площадки.

Сред скандалите, които тресат уморената ни държавица, столичната кметица живее в изключителен медиен комфорт. Но може би трябва да се напомни на учителката по руски език, че разликата от това, да се ръководи СОУ, и да се управлява столица с милион и половина население е като да се кара тритонетка и космическа совалка.

Засега столичната тритонетка крета по нанадолнището на надупчените софийски улици. Лошо е, че може да се пробва да излезе и в космическа орбита.