Капиталът и държавното управление винаги са били тясно свързани. Но от зората на модерния капитализъм световното богатство и средното ниво на човешко благосъстояние са се повишили драматично.

Увеличили са се и достъпът на държавите до капитал, както и готовността им да го използват за политически цели - тенденция, която се засилва особено в периоди на бърз икономически растеж, технологични промени и съперничество между великите сили.

Днес политиците разглеждат геоикономиката като въпрос на национална сигурност, инвестирайки в подкрепа на геополитическите си стратегии чрез държавни фондове, "национални шампиони" и публично-частни партньорства.

Това пишат в анализ за Foreign Policy Джаред Коен, президент по глобалните въпроси в Goldman Sachs и съпредседател на Goldman Sachs Global Institute, и Джордж Лий, съпредседател на Goldman Sachs Global Institute.

Този процес може да се нарече възход на инструменталния капитал: използването на държавнонасочени средства за постигане на двойна цел - финансова печалба и проекция на държавна мощ. Този капитал е търпелив, с дългосрочен хоризонт и съобразен с вътрешните и външните приоритети на управляващите. Все по-често начинът, по който държавите инвестират, е начинът, по който те се състезават. В този нов модел правителствата вече не са само регулатори на пазарите; те самите са едни от най-влиятелните притежатели и разпределители на активи в световната икономика.

Най-ясно това се вижда в Близкия изток. Докато развитието на някои страни в региона беше забавено от екстремистки групировки или недостиг на ресурси, богатите арабски монархии в Персийския залив вървят по ясен път към просперитет. Тези държави са стабилни, богати и способни да преследват икономически цели, почти изолирани от регионалните конфликти. Техният възход е сред най-значимите тенденции в геополитиката и глобалните финанси.

Съвременният модел на държавните инвестиционни (суверенни) фондове стои в основата на тази трансформация. Кувейт създава първия такъв фонд в света през 1953 г. Моделът бързо се разпространява, а близкоизточните държави днес движат огромни глобални капиталови потоци.

Според Global SWF през първите девет месеца на 2025 г. суверенните фондове от региона стоят зад 40% от всички сделки, осъществени от държавни инвеститори в света - на стойност 56,3 млрд. долара. Днес те управляват над 5,6 трилиона долара - колкото третата по големина икономика в света. До 2030 г. се очаква сумата да достигне 8,8 трилиона.

Общо в света съществуват около 170 суверенни фонда, които държат над 14 трилиона долара активи. Но мандатите им се променят. Исторически те следват пасивни стратегии и макротрендове.

Днес все повече от тях се превръщат в активни играчи - двигатели зад технологични и геоикономически програми, включително едни от най-амбициозните и рискови залози в света. Най-агресивната трансформация идва от монархиите в Залива, където решенията често се взимат не от инвестиционни мениджъри, а от тесен кръг политически лидери.

Мащабът и посоката на инструменталния капитал създават нови терени за конкуренция и сътрудничество. Той насочва държавния капацитет към икономическа диверсификация, технологично предимство и геополитическо влияние. Ако моделът се задържи, той може да промени не само Близкия изток, но и архитектурата на глобалните финанси и начина, по който държавите водят външната си политика.

Една от най-ранните прояви на инструментален капитал идва от Нидерландската република през XVI-XVII век. По време на Осемдесетгодишната война срещу Хабсбургска Испания бунтовните провинции създават нов тип корпорация: Холандската Източноиндийска компания.

Фирмата е финансирана от частни инвеститори чрез акции - едни от първите в света. Но тя е подкрепена и от държавата, която осъзнава, че компанията се нуждае от приходи, за да финансира войната за независимост. Ядрото на модела е държавният монопол върху търговията с Азия - един от най-бързо растящите пазари тогава.

Този исторически пример намира паралел днес: правителствата по света използват държавни капитали и влияние - чрез държавни предприятия или стратегически инвестиции в частни компании - за да реализират национални икономически и геополитически цели, особено в критични сектори като технологии и инфраструктура.

Планът "Маршал" е по-късен пример за инструментален капитал в голям мащаб. Предложен през 1947 г., той отпуска 13,3 млрд. долара (около 150 млрд. в днешни пари), за да възстанови разрушена след войната Западна Европа. Това е външна помощ, но и инструмент за американско влияние: възстановена Европа означава нови пазари за САЩ, укрепване на долара и ограничаване на комунизма в първите години на Студената война.

Така планът насочва капитал към оформяне на следвоенния баланс на силите - логика, която днес отново е актуална. Днешното съперничество между великите сили зависи от това кои държави могат да разполагат капитал в големи мащаби, за да укрепват съюзи, да изграждат индустриални способности и да задават правилата на възникващия международен ред.

Тази логика става още по-очевидна през по-късната фаза на Студената война. САЩ се отдръпват от военни ангажименти в Азия след Виетнам, което тревожи Тайван. За да укрепи връзките си с Вашингтон, островът инвестира в технологии. Както пише Крис Милър в Chip War: "Колкото повече фабрики за чипове има на острова и колкото повече икономически връзки със САЩ, толкова по-сигурен ще бъде Тайван."

Така през 1970-те Тайван привлича инвестиции на Texas Instruments, създава Институт за индустриални технологии и по-късно, с 100 млн. долара държавен капитал, основава TSMC - компанията, която днес е гръбнак на глобалната полупроводникова индустрия.

Сливането на държавен капитал и технологични иновации - подкрепа за университети, частни компании и предприемачи - създава основите на днешния американски технологичен превес.

Двете най-големи икономики в света - САЩ и Китай - днес разполагат с най-големи възможности да оформят глобалните потоци от стоки и капитал, било чрез инвестиции, било чрез инструменти на икономическа принуда като експортни ограничения и мита. И двете държави, макар и по различни модели, използват икономическата държавност не само за растеж, но и за стратегическо влияние там, където военните или дипломатическите инструменти са прекалено скъпи или рискови.

През последните месеци Вашингтон сключва сделки за критични минерали и полупроводници, разширява инвестиционните пактове от Япония до Персийския залив. Пекин засилва индустриалната си политика, за да осигури лидерство в стратегически сектори и да постигне самодостатъчност. Със своя централизирано планиран модел Китай съчетава субсидии, индустриална политика и държавни шампиони, за да премине от "фабрика на света" към нарастващ технологичен конкурент.

Докато Пекин мобилизира държавен капитал за доминация в ключови индустрии, Вашингтон разчита на дълбоките си капиталови пазари и предприемаческа култура, подкрепени от държавни инвестиции. Това върви успоредно с дълъг дебат за индустриалната политика: държавата финансира мащабни проекти, намалява риска за частни инвестиции и компенсира пазарни дефицити - особено в научноизследователската и развойна дейност - макар и не в мащаба или със строгостта на китайския модел.

Този индустриален подем се проявява в различни форми, но продължава през поредица от администрации. Законът CHIPS and Science отпуска 39 млрд. долара за местно производство на чипове, а Законът за намаляване на инфлацията цели да мобилизира над 3 трилиона долара в сектора на чистата енергия.

Американската Корпорация за международно развитие (DFC), създадена през 2019 г. в първия мандат на Доналд Тръмп, пренасочи американските инструменти за развитие, за да финансира стратегически сектори - своеобразна форма на държавен капитал. А инвестиционните сделки са ключов елемент и от втория мандат на президента Тръмп.

Съперничеството далеч не е решено - то е основен фактор в глобалната политика. И докато американският БВП отново се отдалечава от китайския, и двете страни удвояват мащаба на държавните си инвестиции, особено в капиталоемки индустрии като изкуствения интелект, където пазарите и правителствата мобилизират трилиони.

През последните години се появиха и нови играчи в това съревнование - държави, чиито инвестиции понякога съперничат на тези на Вашингтон и Пекин.

Възходът на останалите - от Югоизточна Азия до Латинска Америка - съвпадна с безпрецедентното богатство на държавите от Персийския залив. Това се случи и на фона на политическа трансформация, която промени посоката на региона. През средата на 2010-те на власт идва ново поколение лидери в Саудитска Арабия, ОАЕ, Катар и по-скоро в Кувейт.

Те се сблъскват с два фундаментални процеса: глобалния енергиен преход, който заплашва основния източник на доходи - петрола - и възхода на нови енергийни сили като САЩ, които вече са най-големият производител на суров петрол в света.

Изправени пред променена макроикономическа среда, новите лидери на Залива променят мандата на националното богатство. Инвестициите в региона вече не се стремят само към доходност - те са двигател на национално развитие, икономическа диверсификация и геополитическа маневреност. А с глобалната надпревара в изкуствения интелект, трилиони по света се вливат именно в сектори, към които тези държави се ориентират.

Заливът е далеч от монолитен блок. Държавите от Съвета за сътрудничество в Залива споделят някои общи характеристики, но стратегиите им отразяват различни национални идентичности и приоритети. Много от монарсите в региона очакват да управляват десетилетия и оформят планове с дългосрочен хоризонт - стратегия, която ги отличава от повечето други глобални инвеститори.

Най-ясният израз на този нов подход е саудитската "Визия 2030", представена през 2016 г. от престолонаследника Мохамед бин Салман.

Целта е да бъде изградена "жизнена общественост, процъфтяваща икономика и амбициозна нация". Престолонаследникът - внук на основателя на съвременна Саудитска Арабия - ръководи мащабна програма за трансформация на единствената държава от Г-20 в арабския свят и пазител на двете най-свещени места в исляма.

Успехът на програмата зависи от резултатите в самата страна. Саудитска Арабия има над 35 млн. жители, от които близо две трети са под 30-годишна възраст - демографска картина, коренно различна от тази на по-малките държави в Залива. Това означава нужда от масово създаване на работни места в частния сектор, в сектори като туризъм, развлечения, спорт и биотехнологии. Предизвикателството е огромно: да бъде трансформиран традиционният икономически модел, доминиран от търговски фамилии и държавни субсидии, така че да привлича предприемачество, чуждестранни експерти и инвестиции.

Социалните реформи са пряко свързани с икономическата стратегия. През 2017 г. на жените беше дадено право да шофират и да пътуват без мъж настойник. Повече жени влизат в работната сила, което стимулира икономиката, намалява изтичането на мозъци и увеличава обществената подкрепа за реформите - въпреки недоволството на по-консервативни групи.

Външната политика и технологиите също са превърнати в инструменти на вътрешен просперитет. Саудитска Арабия поддържа отношения едновременно с основния си защитник САЩ и с Китай - най-големия си търговски партньор. Кралството инвестира стотици милиарди в изкуствен интелект, включително в нови центрове за данни и технологични компании като Humain. Вярата е, че ИИ ще задвижи всеки сектор от икономиката - а страната разполага с ключови предимства: капитал, евтина енергия и гъвкава регулаторна среда.

В първото десетилетие Vision 2030 постига забележителни резултати. Модернизацията на страната е толкова бърза, че Саудитска Арабия е неузнаваема за много от тези, които са я познавали преди. През 2025 г. държавният фонд Public Investment Fund премина границата от 1 трилион долара активи.

Но програмата среща нови трудности и адаптира стратегията си. Бюджетният дефицит на страната се очаква да достигне 3.3% от БВП през 2026 г. и може да се увеличи, ако цените на петрола останат ниски. Външната търговия е под натиск заради огромните разходи за внос на машини, технологии и експертиза, необходими за мащабните вътрешни проекти. Това доведе до забавяне или съкращаване на мега-проекти като Qiddiya, Diriyah и футуристичния NEOM. Това обаче представлява пренастройване, а не отказ от амбициите.

Тези натиски само подсилват стремежа към икономическа диверсификация. По-малко зависима от нефтени приходи, Саудитска Арабия би могла да бъде дипломатически по-независима, да увеличи лостовете си за влияние и да се утвърди като регионален хъб за инвеститори.

Сред държавите от Залива най-бърз напредък постигат Обединените арабски емирства. Страната има малка територия и население, но е най-далеч напред в икономическата диверсификация.

Особено отличителен е подходът ѝ към технологиите. През 2017 г. Абу Даби назначи първия в света "министър на изкуствения интелект". Година по-късно стартира G42 - днес национален технологичен шампион. През 2023 г. Абу Даби представи Falcon - един от първите големи арабски езикови модели, насочен към над 400 млн. арабоговорящи по света.

Тези ранни инвестиции осигуриха на ОАЕ предимство на първия ход. Днес около 70% от икономиката на страната е извън петролния сектор. За да запази статута си на най-диверсифицирана икономика в региона, страната продължава да привлича глобални компании, таланти и капитали. Абу Даби вече е най-богатият град в света по обем на държавни активи, което му спечели прозвището "Abu Dhabi Inc."

Обхватът на тези фондове се разширява и позиционира страната като един от водещите двигатели на трансграничните капиталови потоци. Абу Даби, демонстрирайки своите възможности и влияние в различни класове активи и тематични направления, все повече се утвърждава като входна точка за ориентиране в региона и неговата развиваща се среда от държавни инвестиционни фондове.

ОАЕ също се опитват да използват изкуствения интелект, за да се превърнат в стратегически възел в глобалната инфраструктура, което да им помогне да изграждат конструктивни отношения с големите сили, включително Съединените щати. В същото време страната се превръща в посредник с влияние както в западните, така и в азиатските технологични екосистеми, дори оформяйки глобалните инвестиционни тенденции във веригата на стойността в областта на ИИ.

Поради голямата зависимост от инструментален капитал за набиране на финансиране, частните компании все по-често установяват, че решението на Абу Даби да инвестира - или да не инвестира - определя по-широките възприятия сред държавните инвеститори за това дали са надценени или оценени правилно.

Докато техните инвестиции могат да влияят на пазарите, държавните вложения на ОАЕ също поставят страната в геополитическия прожектор. Под натиска на американски представители и от двете водещи партии, емирските лидери работят за прекъсване на технологичните връзки с Китай. В края на 2023 г. главният изпълнителен директор на G42 Пън Сяо каза пред Financial Times: "За да развием нашите отношения - които ценим - с нашите американски партньори, просто не можем да правим много повече с предишните китайски партньори." Сяо добави: "Не можем да работим и с двете страни. Не можем."

Въпреки че остават опасения, решението на Съединените щати през май да отменят правилото от ерата на Байдън за разпространение на ИИ, което би ограничило износа на високотехнологични чипове към държави от Залива като ОАЕ, беше взето дни преди посещението на Тръмп в региона и отвори възможност за разширен износ на чипове.

Възходът на Катар настъпи по-скоро наскоро, но е не по-малко впечатляващ. За мнозина Доха излезе на преден план с Световното първенство по футбол през 2022 г.

До този момент държава с размерите на щата Кънектикът беше изградила инфраструктура, способна да приеме милиони туристи и глобални събития от най-висок ранг. Тя направи това с помощта на национални компании шампиони, изградени чрез държавни инвестиции от структури като Катарския инвестиционен орган. Qatar National Bank има около 20 милиона клиенти в 28 държави, Al Jazeera твърди, че достига до глобална аудитория от 430 милиона души, а Qatar Energy генерира годишни приходи от над 43 милиарда долара. Qatar Airways има повече от 50 000 служители и разполага с един от най-големите товарни флоти в света. Почти 53 милиона души са преминали през международното летище "Хамад" миналата година, което го прави едно от най-натоварените в региона.

Досега ограничението пред Доха не е било финансирането - а геополитиката и демографията. Саудитска Арабия може да наема милиони свои граждани и работи за създаване на работни места за още толкова. Катар, със своите малко над 300 000 граждани и значителен брой мигранти, не може. ОАЕ отдавна привлича глобални таланти. Катар не го прави толкова дълго или в такъв мащаб. За да запълни демографския недостиг, Доха се стреми да удвои броя на своите национални компании шампиони, с цел да привлече до 2,5 милиона висококвалифицирани работници през следващото десетилетие в области като туризъм, образование, здравеопазване, хотелиерство, финтех и изкуствен интелект. "Градът на образованието", клъстер от международни университетски кампуси, стартиран през 2003 г., е ключов за тази стратегия, като подготвя както катарци, така и чуждестранни студенти за работа в местната индустрия.

Геополитиката може да усложни нещата. Катар граничи със Саудитска Арабия и се намира срещу Иран от другата страна на Залива. От 2017 до 2021 г. емирско-саудитска коалиция наложи блокада след обвинения в подкрепа на ислямистки групи. А тази година ирански ракети прелетяха над Доха, преди да ударят близка американска военна база. Катар се опитва да балансира този натиск, като лавира между различни политически лагери - стратегия, която някои наричат "тактически неутралитет".

Катърските дипломати са си спечелили влиятелни приятели и са предизвикали спорове, ангажирайки се глобално, особено като посредници в множество конфликти. Доха улеснява преговорите между Русия и Украйна, както и между Руанда и Демократична република Конго. Тя е приютявала лидери на талибаните и Хамас - често по искане на Вашингтон - което е генерирало критики, но също така е увеличило нейното влияние и лостове. Съвсем наскоро катарското ръководство изигра ключова роля в преговорите за освобождаване на израелски заложници от Хамас в Газа, както и в мирния план за територията.

Инвестициите и ролята на посредник на Катар му спечелиха подкрепата на големи сили. За да укрепи вече близките си отношения със Съединените щати, Доха финансира строителството на авиобазата Ал-Удейд, която днес е най-голямата американска военна инсталация в региона.

През 2022 г. Съединените щати определиха Доха като основен съюзник извън НАТО. Три години по-късно, малко след израелски удар по цели на Хамас в столицата си, Доха получи гаранции за сигурност от Вашингтон и обяви планове за изграждане на нова база на Катарските военновъздушни сили в Айдахо. Междувременно повече от 500 милиарда долара от суверенния фонд на Катар търсят инвестиционни възможности по света, включително в Съединените щати, Европа и Китай.

Моделът на инструментален капитал, утвърден от държави като Саудитска Арабия, ОАЕ и Катар, се разпространява.

През 2020 г. Оман короняса първия си нов султан от пет десетилетия и стартира Vision 2040. Кувейт сега въвежда икономически и управленски реформи, движени от втория по големина фонд в региона - Кувейтския инвестиционен орган. Планът на Бахрейн да инвестира 17 милиарда долара в Съединените щати надгражда неговото Споразумение за цялостна интеграция на сигурността и просперитета. А ако Авраамовите споразумения се разширят, следващите стъпки може да включват по-дълбока икономическа интеграция и повече инвестиции, при което Израел отново би пренаредил геополитическия баланс в региона.

Инструменталният капитал дава на монархиите от Залива - и на глобалните "колебаещи се държави" - възможността да имат влияние, несъразмерно с демографската или военната си тежест, подобно на ролята на петрола през XX век. Разликата днес е, че тази тенденция се ускорява от два значими фактора: стратегическата взаимозависимост между Съединените щати и Китай - които са едновременно водещи търговски партньори и най-големи конкуренти - и появата на генеративния изкуствен интелект като технология, задвижваща икономиката, която се нуждае от огромния капитал и енергийните ресурси, характерни за региона на Залива.

Днес този капацитет едновременно трансформира вътрешните условия в монархиите от Залива и им дава влияние във всеки сектор и география - от полупроводници до конкуренцията между САЩ и Китай - превръщайки инвестиционните потоци в нов вид геополитически инструмент.

Суверенните фондове съществуват повече от седем десетилетия, а държавно насочваните инвестиции - от векове. Но възходът на инструменталния капитал сега променя отношенията между държавите и глобалните финанси, както и начина, по който те се конкурират.

Не всички суверенни фондове играят по едни и същи правила. Carnegie Endowment отбелязва, че разрастването на тези фондове увеличава риска те също да "служат като канали за корупция, пране на пари и други незаконни дейности".

Малко след като Русия започна пълномащабната си инвазия в Украйна през 2022 г., Министерството на финансите на САЩ санкционира Националния фонд за благосъстояние на страната, както и Руския фонд за преки инвестиции, като заяви, че последният е "широко разглеждан като личен фонд на Владимир Путин и е емблематичен за по-широката руска клептокрация".

Но докато държавите, разполагащи с капитал, търсят инвестиционни възможности в ключови технологии и региони по света и се стремят да привличат чуждестранни инвестиции от нови партньори, западните политици имат шанс да идентифицират общи интереси и да подравнят държавните инвестиции с демократични ценности като прозрачност, отчетност и уважение към човешкото достойнство, ангажирайки по нов начин "колебаещите се държави".

И собствениците на суверенни фондове могат да преосмислят своите партньорства. Политиката на САЩ в Близкия изток се променя от администрация до администрация. Без да знаят кой ще бъде следващият в Белия дом, тези държави се стремят да увеличат своята автономия и да постигнат баланс, осъзнавайки, че следващите три години може да са решаващи, за да докажат, че отношенията им не зависят само от минали ангажименти, а и от бъдеща незаменимост.

Дългосрочният успех на държавно насочваните инвестиции, както и на инвестициите от частния сектор, ще бъде определян от пазарни механизми и обратна връзка. В Китай партийната държава позволява мащабна координация и индустриално господство в определени сектори, но фаталната заблуда на централното планиране може да се проявява в кризата на вътрешния пазар на недвижими имоти и нарастващия дълг на страната. Американската система на свободно предприемачество движи растежа си, а водещите ѝ научни институции и компании подхранват иновационната ѝ екосистема. Но нарастващите фискални ограничения и политическите разделения ограничават стратегическия фокус.

Държавите от Залива залагат, че техните стратегии ще трансформират икономиките им - но свръхинвестиции в нерентабилни сектори или неуспешни икономически и социални реформи могат да спрат значителния им напредък. А тъй като всяка голяма икономика насочва безпрецедентни инвестиции в обещанията на изкуствения интелект, някои начинания ще успеят и ще донесат огромни приходи, докато други ще се провалят. Ако фирмите за ИИ не успеят да постигнат обещания растеж или икономии, или ако възникнат ограничения, които спъват развитието на сектора и разпространението на ИИ, инвеститорите може да станат свидетели на корекции с продължаващи рискове надолу.

Ако миналото е пролог, тогава възходът на това ново богатство на нациите и неговото значение за бъдещия прогрес, растеж и конкуренция ще продължи.

Капиталът няма да замени дипломацията или силовите инструменти във всяка политическа система. Но всеки ден държавните инвестиции движат глобалната икономика и променят баланса на силите. В епоха, в която това как държавите инвестират определя как се конкурират, инструменталният капитал може да се окаже решаващ.