Има съдебни дела, за които казваме, че са с висок обществен интерес. Казуси, които от чисто криминални преминават в обществено-политически. Един такъв казус се оказа процесът срещу пловдивския лекар д-р Иван Димитров, който застреля дошлия да обира гаража му Георги Джевизов - Плъха.

Наскоро съдът оправда лекаря по обвинението в убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Магистратите обаче осъдиха д-р Димитров на 2 години и 3 месеца условно за притежаване на незаконно оръжие - пистолетът, с който застреля Плъха. Получава се нещо като Параграф 22 - имаш право на самоотбрана, но нямаш с какво да употребиш това свое право.

Случаят следва да бъде анализиран еднакво задълбочено и в двете измерения - обхватът на неизбежната отбрана и режимът за притежание на огнестрелно оръжие.

По въпроса за неизбежната отбрана в обществото отдавна тече дебат докъде е уместно да се разпростира нейния обхват. През месец май бяха приети промени в Наказателния кодекс, които разшириха кръга на действията, които няма да бъдат санкционирани от закона. До преди това съществуваха някои откровени недомислици, като например, че неизбежната отбрана е допустима само с равносилно на нападението оръжие (т.е., ако те нападнат с нож, не може да отблъснеш нападението с пистолет). Законодателните промени са в посока улесняване на отбраняващия се, което е и в унисон с доминиращите обществени настроения.

Решението на пловдивския съд обаче предизвика и обратни реакции, основно в либералните среди и гравитиращите около тях медии и неправителствени организации. Изказаха се мнения, че съдът се е поддал на обществено-политически натиск да оправдае един убиец, че неизбежната самоотбрана не означава вендета и саморазправа, дори че е безчовечно да убиваш някого, защото краде (последното, наистина, е най-новото дъно на "гражданската мисъл")... Аз обаче няма да навлизам в мотивите на съдебния състав, а ще се опитам да разсъждавам относно обществените процеси, които водят до осъждане в едни ситуации и оправдателни присъди в други.

Вторачени във "върховенството на закона" и претенциите ни спрямо съдебната система, сякаш забравихме, че писаните, човешки закони, следват неписаните, природни и Божии закони. Законодателството и институциите, ангажирани с неговото спазване, в действителност са въвлечени в една по-голяма битка - вечната борба между Доброто и Злото. Дефинициите за Добро и Зло са дадени в неписаните закони на нашата цивилизация (стъпваща върху християнския морал), а писаните закони само обличат в правна форма същите дефиниции. Когато имаме ясни критерии за Добро и Зло, можем лесно да сътворим писаните закони. А ако се окаже, че те не защитават Доброто, винаги могат да бъдат пренаписани.

Оправдателната присъда за лекаря е явна победа на Доброто над Злото (за сравнение, при подобен случай, иконописецът Йордан Опиц бе осъден ефективно на лишаване от свобода). Като общество сме приели, че кражбата е Зло, респективно, реакцията срещу кражбата е Добро. Може да се спори дали реагиралият е преминал границите на допустимото и от страната на Доброто е минал на страната на Злото (станал е убиец), но далеч по-важно е какви сигнали дават законодателството и съдът към гражданите - към престъпниците и към техните жертви.

Където и да са границите на неизбежната отбрана, тя постановява обхвата на правата, които имат престъпникът и жертвата. Свиването на тези граници облагодетелства престъпниците и дискриминира жертвите, а при разширяването е обратното. И тук следва да си отговорим на въпроса: какви са нашите приоритети като общество - да защитаваме интереса на почтените граждани, жертви на престъпление, или да толерираме престъпниците, да ги жалим, да им даваме предимство? Отговорът би следвало да е еднозначно първият, но нерядко разсъжденията, които изказват разни "правозащитници", грантови активисти и други негодници, сочат недвусмислено, че те на практика подкрепят втората опция.

Нормалните хора в никакъв случай не са станали по-безчовечни от преди. Обществото винаги е било крайно нетолерантно към кражбите, независимо от общественото устройство и съпътстващото го законодателство. И при монархията, и при комунизма, и сега, ако тълпата имаше възможност, щеше да линчува Плъха. Водена именно от естествените разбирания за Добро и Зло. А законите и съдът съществуват най-вече заради това - да не допускат саморазправа и произвол, които обаче биха се случили заради неписаните, Божии закони.

Що се отнася до режима за притежаване на огнестрелно оръжие, тук общественият дебат е сякаш по-оспорван и с по-изравнени сили. Противниците на облекчаване на режима (масово ползване на оръжие) изтъкват следните аргументи:

  • общественото съзнание не е на нужното ниво и по-широкото разпространение на огнестрелни оръжия увеличава риска от инциденти с трагични последици при дребен повод (по-просто казано, двама агресивни шофьори, които се спречкат на кръстовище заради предимство, досега се биеха, а оттук нататък ще се стрелят);
  • масовото навлизане на огнестрелни оръжия в общество с високи нива на домашно насилие сериозно увеличава риска от битови драми;
  • слабият контрол върху поведението на хора с психични отклонения създава рискови ситуации за цялото общество;
  • увеличава се рискът огнестрелно оръжие да попадне в ръцете на дете или непълнолетен;

Привържениците на либерализиране на режима, от своя страна, имат следните доводи;

  • масовото навлизане на огнестрелни оръжия няма да доведе до повече убийства - оръжията имат възпиращ ефект и смисълът от притежанието им е да не се стига до ситуация, при която да влязат в употреба;
  • рестриктивният режим няма отношение към престъпниците, защото те се снабдяват с незаконно оръжие; ситуацията е в ущърб на порядъчните граждани, които биха искали да притежават законно оръжие, но нямат тази възможност - те или остават невъоръжени, или са принудени да ползват незаконно оръжие (и в крайна сметка, да получат условна присъда);
  • "Бог създаде хората различни - Колт ги направи равни" - по правило жертвата е по-слаба физически от нападателя, но при въоръжен сблъсък тази слабост се елиминира;
  • възпитава се общество от по-овластени и същевременно по-отговорни индивиди, което води до цялостно укрепване на националната сигурност.

В обществото битува схващането, че свободният достъп до огнестрелно оръжие води до повишаване нивата на престъпността. Но дали е така? Ето един сравнителен анализ, цитат от материала на Ивет Шопска, озаглавен "Носенето и притежаването на огнестрелно оръжие - базисно гражданско право или необходимо законово ограничение?"

В действителност няма ясна статистическа взаимовръзка между броя убийства от огнестрелни оръжия в щати със строг контрол върху оръжията и в щати с по-слаб такъв. Ниските нива на убийства с огнестрелни оръжия в щати като Ню Йорк, например, където по-малко от 10% на 100.000 души от населението е декларирало притежание на огнестрелно оръжие, по-скоро трябва да бъдат отнасяни към други влияещи фактори, а именно по-високите проценти на образованост и по-добрата икономическа среда на тези общности.

Макар, че, добрите икономически условия в комбинация със строги регулации на огнестрелните оръжия доказано не са гарант за предотвратяване на инциденти с огнестрелни оръжия влючващи употребата им на публични места. Като пример за това е Швеция.

Швейцария, е друго място в развития свят с висок стандарт на живот, където, пък, притежанието на лично оръжие за самозащита е част от националната политика на страната. Противно на логиката, в Швейцария нивата на улична и битова престъпност са дори по-ниски от много други европейски държави и американски щати с много по-строги правила за притежаване на огнестрелно оръжие от цивилни граждани.

В Израел, като друг геополитически пример, всички израелски граждани минават през военно обучение и се сдобиват с право да притежават лично огнестрелно оръжие. Което няма никакъв ефект върху нивата на уличната престъпност (ниска). Просто защото правилната нагласа и правилното отношение към правото на самоотбрана са интегрирани в самата им култура, не само в определен набор от законови уредби.

В повечето държави от Южна Америка, като друг пример от широкия свят, легалното притежаване на огнестрелно оръжие от физически лица е строго регулирано т.е. общо взето забранено. Това никак не влияе върху високите нива на уличната и организираната престъпност в тези държави, нито пречи по някакъв начин на престъпните елементи да се сдобиват с огнестрелно оръжие. По този начин, на практика, съвестната част от населението е беззащитна пред престъпността, което е голям проблем за тези хора, оставени на произвола на мнимата законност."

При всички положения, двата елемента (неизбежна отбрана и притежаване на огнестрелно оръжие) са взаимосвързани. Дори при либерален достъп до оръжие, ако кръгът на отбраната е максимално стеснен, почти няма законови поводи това оръжие да влезе в употреба. А при разширен кръг на отбрана, но рестриктивен достъп, това теоретическо право не се гарантира на практика. Ясно е, че двете неща следва да бъдат хармонизирани. Което в нашия случай означава по-свободен достъп до огнестрелно оръжие. С неизбежната отбрана вече постигнахме напредък.