"Даваме пълния си вот на доверие към теб и те молим да осмислиш и оцениш, че ни изведе като един мощен локомотив и че ни вдъхна надежда и кураж да говорим смело, открито и да назоваваме проблемите с истинските им имена".

Румяна Друмева, БСП - Казанлък

Странно, непознато и гъделичкащо е точно аз да се занимавам с лявото в България, но виж какви неща стават! Макар че от известно време се пишат леко православни, социалистите, вместо да идат в храма на Петдесетница, за да отбележат 1986-тата годишнина от слизането на Св. Дух над апостолите, свикаха конгрес, на който изнесоха поредния виртуозен спектакъл "Кой ще води бащина дружина", както обичат да се изразяват журналистите, когато става дума за подобни зрелища. Сбраха делегати "от вси страни", за да изберат нов лидер, пък се оказа, че избор няма да има. За какво тогава беше този извънреден конгрес?

Ударена на масата с необходимия драматизъм, оставката на Нинова чакаше конгресния ден, за да разбере съдбата си. Всички бяха сигурни, че Нинова ще измисли нещо, но не знаеха какво. А то се оказа гениално в простотата си: "Какво, оставка ли? Няма такова нещо! Нещо сте се объркàли". След това обявление, казват, залата се опразнила и Валери Жаблянов, онзи същият, дето нашумя със симпатиите си към т. нар. "народен съд" и дето виждаше в романтичните си сънища как става шеф на столетницата, бил принуден да чете политическия доклад в пространството.

Оставката се появи след един пленум, на който Нинова се опита да отстрани Станишев от избора за европейски депутати, но "гласът народен" (и партиен) го върна, а пък той с преференции помете де каквото видя по пътя си. После дойде и провалът на БСП на изборите и стана ясно, че или партията има неадекватен водач, или водачът има неадекватна партия. Така или иначе, редно беше пътищата им да се разделят. И тогава Нинова зае очакваната и банална поза - Да! Аз съм смел и отговорен политик. Имам съзнание за вина и както е редно, подавам оставка. Отивам си. Няма да чуете повече за мен. Ще се свия в някой ъгъл да се срамувам и ако все пак дръзна да остана редови член на Партията, която "е права, когато съгреши дори" (Хр. Радевски), то няма да се занимавам с друго, освен смирено и анонимно да събирам членски внос. Нещо такова. И тъкмо всички - леви и десни, либерали и консерватори, европейци и евразийци - отвориха уста да кажат: "Евала!", Нинова допълни: ...а що се отнася до конгреса, отново ще се кандидатирам за председател.

Ако ще е така, не виждам защо, когато даден министър подаде оставка, на следващия ден не го назначат пак него, ами ненужно разхищават кадри. Отговорността е поета, екзекуцията е изпълнена, моралът е удовлетворен, давайте да вървим напред!

В своята дълга и на места закачлива реч Нинова представи аграрната си лакомия за власт като саможертва и служение пред олтара на другите. И получи подкрепа както вътре в залата от верни структури, така и извън нея. Другарят Румен Радев - този най-идеен пропагандатор и най-всеотдаен PR, който БСП е имала още от времената на Дядото, - рече: "Нинова се е доказала като човек, който знае какво прави и носи отговорност за постъпките си". Очевидно не е само благодарност към онази, която го направи президент, но и искрена, безкористна загриженост за съдбата на българското ляво. Може би ще прозвучи парадоксално, но за тази съдба съм загрижен и аз. Ето един от редките случаи, когато съм съгласен с Радев - България във всеки един момент трябва да има адекватна и съизмерима с управляващите опозиция, пък която ще да е тя. И докато ГЕРБ са заели трайно десницата (преди да се разкрещите - имам предвид дясната част на парламентарната зала), отляво трябва да има нещо балансиращо - само така физиономията на демокрацията няма да се изкриви съвсем в уродлива гримаса.

Някой би казал, че тази година Петдесетница е била хубав ден за българската десница, защото на конгреса си левицата даде да се разбере, че няма да се посвети всеотдайно на местните избори, а ще продължи да се рови в пъпа си. Биха казали, че денят е хубав, защото какво по-хубаво за една десница от това начело на левицата да остане Корнелия Нинова! И може би мнозина биха потрили злорадо ръце пред изкусителната гледка на окончателния разпад на социалистите. Но в крайна сметка полезно ли е това?

Много пъти сме говорили, че тъй както човекът има лява и дясна ръка, така и обществото си има своя политическа левица и своя политическа десница. Днес тези роли може да изпълнява един, утре друг, но от това картината не се променя. Ако БСП се разцепи, което не е невероятно, ако се разпадне, кой ще заеме пространството на левицата? Комунистите? Едва ли. Културните марксисти, зелените? Твърде вероятно - светът и сам е тръгнал нататък. Патриотите? Не ахкайте! Националистите са съвсем логични кандидати за лявото пространство. Ако го заемат, вероятно то за известно време няма да се нарича така, но ще си бъде там, където винаги си е било. "Но те са фашисти!" - ще изпищи някой напушен професор. Е, и? Това че наричат крайнодесните националисти "нацисти", не е повод да забравяме, че те сами наричат себе си "национал-социалисти".

България обаче е изостанала, дива и бедна страна, "дълбоко консервативна", както я определи един евродепутат от последно поколение. Докато, било отляво, било отдясно, не се появи някакъв истински нов проект, а не кръжоци и патерици (а няма никакви изгледи това да се случи в обозримо бъдеще), нашето дълбоко консервативно общество надали ще позволи лявото ѝ пространство да се изпълни от културни марксисти (плюс бивши десни), зелени, шовинисти или фенове на Че Гевара.

Едва ли някой иска едната от двете ръце на политическото тяло да е саката и съсухрена. В БСП има достатъчно разумни хора, със сигурност има и достатъчно честни хора, за да превърнат партията си в една нормална социалдемокрация, за да продължи да бъде адекватна и силна опозиция. Не бойте се, тялото ще продължи да върши важните неща с дясната ръка, а пък лявата - с нея... хайде, друг път ще ви кажа какво човек прави с лявата ръка. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.