Доживяхме неочакваното - този премиер абдикира от ролята на арбитър. Отказа се от тежката последна дума без право на обжалване. Негова лична кауза досега по всеки въпрос - от международното положение до щъркелчетата и дивото кокиче.

Отърси плещи от дареното му от народната любов бреме да води винаги във вярната посока. И стовари отговорността на правителство и парламентарна група за бъдещите управленски решения връз целокупното народонаселение. Наричано за кратко гражданско общество - заради навика му от време на време площадно да надига глас. Глас народен - глас Божий, казват. Но и друго казват - глас в пустиня.

Сега обитателите на тази страна ще имат време да се запознават с всеки проектозакон и да го подлагат на всенародно обсъждане. Формалният повод за тази мъдра идея на премиера са втръсналите до болка караници за „горския закон", по който овластените да решават и обременените да приемат решенията им не постигнаха необходимото съгласие.

И вече и Сульо, и Пульо, и останалите ще имат привилегията да дават своето мнение по всевъзможни теми. Кеф ти генно инженерство, кеф ти ядрена енергетика, кеф ти образование и култура. При последното някои вероятно ще се почесват енергично по онуй място, където доскоро им е висял кобурът. Но това е друг разговор.

С лека ръка Борисов предаде цялата законодателна власт в ръцете на народа. Сега законотворците (разбирайте - депутатството) ще треперят като повалени гладиатори на римска арена и ще очакват плебсът да отсъди - да живее или да умре техният проект. Дебатите от пленарна зала ще се пренесат в социалните мрежи. Тежката дума равноправно ще имат любителите на Моцарт и на Глория, почитателите на Антониони и на „Дързост и красота", читателите на Достоевски и на вестник „Шок".

Професори ще опонират на маникюристки по членове и алинеи. Домакини ще отстояват буквата на закона, докато внимават бобът да не загори. Въобще - в републиката ще се възцари истинска демокрация. Народна. Като салама.

Ако Борисов обаче си бе дал зор да приложи простичкия механизъм - мисли, преди да говориш, щеше да стигне до извода, че иновацията му е ялова. Да прогледне, че в България всеки разбира от футбол, политика, а най-много от онова, в което хич го няма. Че хората, които вършат работа, са по малцинство от онези, които ум'рат да дават акъл как да се свърши. Че разнопосочността на мненията тук далеч не е предпоставена от партийни или спортни пристрастия, а от вечния, непримирим спор на шопите за ливадата - кòсена ли е, или стрùжена. 240 народни представители рядко постигат съгласие, какво остава за н'ам си колко хиляди активни бъдещи участници в законотворчеството българско.

Като пример можем да вземем дори повода за това Борисово оригинално хрумване. Скандалите да бъде гората гора или ски-писта се водят на махленско ниво, при пълна липса на експертиза и при отсъствие на чуваемост от двете страни.

На човек му примъчнява при мисълта, същият този vox populi капацитетно (не идва от капаци на тенджери - основен митингаджийски аргумент в недалечното минало) да се упражнява върху по-сложна от фактическа и правна гледна точка материя. И още един пример: т.нар. гражданско общество - представено в случая от кучелюбци, от пострадали от зъбите на приятелите на човека и от общинари - от години всуе се вихри в дебат за съдбините на уличните помияри. Жестокият резултат от демократичния диалог е 2:0 в полза на четириногите кастрати.

Ако обаче прескочим народопсихологическата несъстоятелност на предложението на Б. Б. и навлезем в чисто политическия му аспект, ще открием по-смущаваща тенденция. Едноличният властител на държавата през последните три години не само прави лека крачка назад от неуморното въртене на държавното кормило, но и безочливо бламира верните си парламентарни законотворци. Които може и да са негова лична селекция, но са изпратени в бялата къща на едноименния площад по волята и с гласа на избирателя. Именно за да го представляват, да коват закони от негово име, да защитават интересите му.

По-простоватите народи го наричат представителна демокрация. Сега обаче Борисов решава да не дава на ковачите на закони текстове, които не са преминали през лакмуса на народното одобрение. Още крачка и променяме конституцията - ще запишем, че не сме парламентарна република, а отново народна такава.

Всенародното обсъждане на законопроекти до постигане на консенсус в една безконсенсусна държава е наистина революционно нововъведение в световен мащаб. При това в държава, в която за двайсет и три години опити за демокрация не е проведен нито един референдум. Без оглед на принадлежност, всички управляващи бягаха от всенародно допитване. Но пък на тъмно бяха взети доста непопулярни и погрешни решения по въпроси от общонационален интерес. Досега.

Борисов е свикнал да е първи. Едва ли обаче авангардното му решение ще проработи на полза роду, както обичаше да казва друг претендент за много първенства.

През трите години управление на ГЕРБ лидерът държеше партията с челичена десница. Къде компетентно, къде недотам, парламентарна група и правителство управляваха в името на народния и най-вече на своя интерес. С благословията на Борисов през това време грижата за процъфтяването на градината България бе оставена в ръцете на дървосекачите. Виждаме каква я свършиха. По-лошо - усещаме го. Сега под мъдрото Бойково ръководство отговорността за бъднините се прехвърля и върху кибиците. Вèрвайте - резултатите няма да закъснеят.

Сега всички мнения за бъдещето на премиерския експеримент са в сферата на хипотезите. Оценката за цялостния си принос към политическите науки Борисов ще получи от опитните мишлета на изборите. А до тях време не остана. Дори ако си изчакат термина, а не се забързат насреща ни.