На 09 август 2018 г., министърът на труда и социалната политика - г-н Бисер Петков, поиска становището на социалните партньори и най-паче становището на работодателските организации, относно предложението за ратифициране на Конвенция 151 "За защита на правото на организиране и за процедурите за определяне на условията на заетостта на държавна служба" (Конвенция 151) и на Конвенция 154 "За съдействие на колективното договаряне" (Конвенция 154).

Имената на двете конвенции говорят сами за съдържанието им, но всеки, който желае може да се запознае, те са достъпни в интернет поне на пет езика. Иначе, трябва да се започне с това, че евентуалната ратификация на двете конвенции няма да изисква никакви нормативни промени и никаква законодателна интервенция. Това е формално - правната страна на въпроса.

По важен е обаче въпросът какво бихме искали и евентуално - какво бихме могли да постигнем с ратификацията на конвенции 151 и 154.

Искането за ратифициране на Конвенция 154 към днешна дата би трябвало да се тълкува единствено като търсене на гаранция срещу възпрепятстването на колективното договаряне. Тъй като в частния сектор поне през последните десет-петнадесет години не са регистрирани никакви сериозни, нито дори епизодични случаи на противопоставяне срещу правото на колективно договаряне или на възпрепятстването му, остава впечатлението, че такива проблеми съществуват в обществения сектор, в публичната сфера, най-вероятно най-много сред държавните служители.

Вследствие на наличието на такива проблеми профсъюзите търсят инструмент за защита на правото на колективно договаряне в конвенция с 37 годишна давност, която без да е ратифицирана, е приложена изцяло в българското законодателство.

Между другото, Конвенция 154 по наше мнение не решава един от най-болезнените за синдикатите въпроси - въпросът за правото на сдружаване и на колективно договаряне в Министерството на вътрешните работи, поради крайно удобния за изпълнителната власт текст на Член 1, т. 2: "От националното законодателство или чрез правила или практики, може да се установява в каква степен гаранциите, предвиждани от настоящата Конвенция, се разпростират над въоръжените сили и полицията".

Когато говорим за правото на сдружаване в МВР, не можем да не изтъкнем забележителния факт, че съгласно Закона за МВР, нашите полицейски профсъюзи могат да членуват в международни организации, но НЕ могат да членуват в българските национално представителни синдикати или в други междуотраслови синдикални обединения. Дори само това обстоятелство говори, че проблеми с правото на сдружаване в МВР има ...

Вероятно, точно по тази причина те търсят защитата и на Конвенция 151 на Международната организация по труда (ILO) - "За защитата на правото на организиране и процедурите на определяне на условията на заетостта на държавна служба".

Тук точка 1 от член 1 на раздел І - Сфера на приложение и определения изрично постулира, че: "Настоящата конвенция се прилага към всички лица, наети от органите на държавната власт, ако към тях не се прилагат по-благоприятни условия на други международни трудови конвенции." В този текст няма и сянка на съмнение, че текстовете на Конвенция 151 се отнасят до "всички лица, наети от органите на държавната власт".

Лошата новина е, че точка 3 от член 1 на раздел І влиза в пряко противоречие с точка 1. Подобно на случая с Конвенция 154 в тази точка е записано, че: "Националното законодателство или правила определят, в каква степен гаранциите, предвидени от настоящата Конвенция, се прилагат към въоръжените сили и полицията". Противоречието между двете точки за нас е очевидно и то вероятно ще бъде обект на сериозни дебати между синдикатите и изпълнителната власт, в частност - политическото ръководство на Министерството на вътрешните работи и на Министерството на отбраната.

Разбира се, становището "за" или "против" ратификацията на тези две конвенции не може да бъде функция единствено на предполагаемите мотиви, с които синдикатите предлагат ратифицирането им. Можем обаче с огромна доза сигурност да смятаме, че освен всичко друго, предложението за ратифициране на Конвенции 151 и 154 на МОТ е отражение на необходимостта от "отвързване" на колективното договаряне в Р. България и от необходимостта от неговото усилване, укрепване и ревитализиране чрез стандартни и иновационни средства.

В този смисъл, почти очевидно е, че предложената от синдикатите ратификация на конвенции 151 и 154 трябва да се разглежда като част от пакет от промени в колективното договаряне в България, която да доведе до засилване на обхвата, на качеството и на ефективността на бипартитния социален диалог. Този подход би могъл да бъде наречен дори с определено основание "реформа на колективното договаряне".

Въпросът за "отвързването" на колективното договаряне е нещо като решаване на шахматна задача в четири хода Ако следваме здравия разум, тези четири хода са четирите основни насоки за работа в разискваното до тук "пакетно решение":

Окончателен отказ от административното определяне на минималната месечна работна заплата (МРЗ) и сключване на националното споразумение за въвеждане на механизъм за договарянето й.
Някой може да възрази, че в случая не става дума за колективно договаряне. Всъщност, става дума точно за един колективен трудов договор на национално равнище, който ще бъде надстроен с по-строги правила за страните (за много от които вече е постигнато принципно съгласие) и с ролята на държавата в случай, че страните не постигнат споразумение.

Отказът от административното определяне на минималната месечна работна заплата (МРЗ) и сключването на национално споразумение за въвеждане на механизъм за договарянето й е не само ключов момент в бъдещето на индустриалните отношения в България, но и източник на потенциален мощен тласък в областта на колективното договаряне.

Иначе казано, макар че споразумението ще бъде трипартитно (тристранно), ядрото на самата процедура ще има бипартитен (двустранен) характер, като то ще има много силно отражение върху бъдещето на колективното договаряне у нас.

Отказ от определяне на минимални осигурителни доходи (МОД) и замяната им в перспектива (надяваме се - достатъчно близка) с договаряне на минимални работни заплати по икономически дейности.
Тук си позволяваме да мечтаем, че един ден договарянето на минималната месечна работна заплата (МРЗ) за страната ще бъде предшествано от договарянето на минимални работни заплати по икономически дейности. Така минималната работна заплата за страната ще придобие изцяло резултативен характер от договарянето на ниво иконоическа дейност.

Широки работодателски среди са декларирали вече, че са готови да започнат договарянето на минималните заплати по икономически дейности, незабавно след премахването на минималните осигурителни доходи (или "прагове"). За това по принцип не са необходими никакви законодателни интервенции. Цялата процедура може да бъде вършена в рамките на досегашната законодателна уредба на колективното договаряне на ниво отрасъл или бранш.

Нещо повече, по всичко личи, че синдикатите и работодателите са на крачка от споразумение за броя на икономическите дейности и категориите, за които ще се сключват тези колективни споразумения. В момента (или по-точно - до преди три години, когато процедурата на договаряне на минимални осигурителни доходи спря), минималните осигурителни доходи се договарят за девет категории персонал и за 88 категории икономически дейности.

На масата вече е предложението на КНСБ за "компресирането им" в 38 икономически дейности и 4 категории персонал. Почти е сигурно, че в крайна сметка синдикатите и работодателите ще се споразумеят, договарянето да покрива 35 "уедрени" икономически дейности и 3 "съвсем обобщаващи" категории персонал - високо, средно и ниско квалифицирани.

Ако страните се разберат, за което не би трябвало да има някакви сериозни пречки, вече ще имаме договаряне, което ще гарантира интересите на работниците, а не на осигурителната система. Още с въвеждането на минималните осигурителни доходи или прагове, беше ясно, че те гарантират нива, до които държавата да си събира вноските във фонд "Пенсии". Също така беше ясно, че държавата почти не се вълнува от факта, че минималните осигурителни прагове изобщо нямаха статута на минимални заплати по икономически дейности.

Премахването на осигурителните прагове и замяната им с минимални заплати по икономически дейности, дава преимущества на всички участници в социалния диалог. На работниците дава договорени с колективен трудов договор минимални заплати по икономически дейности.

На работодателите дава опростена процедура, при която минималните заплати по икономически дейности се договарят на база на първокласен закон - Кодекса на труда, а не на някакви "виолетови" регламентации, каквато беше регламентацията на осигурителните прагове. Освен това, договарянето вече е така "рамкирано", че практически за всяка икономическа дейност ще има адекватни работодателски и синдикални браншови организации, които да се договарят. Последното ще направи процедурата много по-представителна и по-адекватна на икономическите реалности.

Самото обществено осигуряване няма да бъде ощетено, защото неплащането и укриването на осигурителни вноски в България е отдавна криминализирано и всеки ще трябва да бъде осигуряван върху своята реална работан заплата, а не върху някакви минимални осигурителни прагове.

Пълно прехвърляне на определянето на допълнителните възнаграждения за прослужено време и професионален опит (така наречените "класове") в сферата на колективното договаряне. Многократно са излагани изчерпателно аргументите в полза на необходимостта това да стане. Представяни са сравнителни анализи на нашата и чуждестранната практика. Налагало се е и да бъдат опровергавани недобросъвестни спекулации и изкривяване на фактите за световната практика. Тук само трябва да се добави, че при положение, че се търсят нови средства за мотивиране на персонала и за повишаване на производителността на труда, които ще бъдат изцяло обект на колективното договаряне, естествено е допълнителните възнаграждения за прослужено време и професионален опит да бъдат също обект на колективно договаряне, като бъдат поставени в същия контекст.

Въвеждане на практиките на договаряне на производителността на труда в колективното договаряне в Р. България. Тук трябва да се подчертае, че става дума не за простото отчитане на динамиката на производителността на труда в дадено предприятие, икономическа дейност, бранш и отрасъл, за които се водят колективни преговори. Става дума за договаряне на мерки за повишаване на производителността на труда в конкретните предприятия, където протича колективно договаряне, постигането на които да бъде възнаградено с повишаване на заплатите на работниците или с други придобивки, договорени с работодателите.

По въпроса за колективното договаряне на производителността на труда има натрупана значителна по обем практика с напълно реални резултати и за повишаването на производителността на труда и за повишаването на възнагражденията. В Обединеното кралство в периода 1965 - 1970, от лейбъристкото правителство на Харолд Уилсън дори е създадена специална институция, National Board for Prices and Incomes, една от задачите на която е методически и логистично да подкрепя колективното договаряне на производителността на труда.

Изобщо, една от целите на положителните промени в областта на колективното договаряне или на реформата на колективното договаряне като цяло, трябва да бъде създаването на предимства за форми на заплащане, които да са в по-голяма степен мотивиращи високопроизводителния труд.
В случай, че у социални партньори - синдикатите, работодателите и държавата в лицето на изпълнителната власт има желание да се работи в посока на такова комплексно усъвършенстване на колективното договаряне, може да се смята, че ще се постигнат наистина реални и полезни резултати.

Поставеният от синдикатите въпрос за ратифициране на конвенции 151 и 154 има своите сериозни основания, но той има смисъл да бъде разглеждан само в общия контекст на описания по-горе "пакет" от проблеми в областта на колективното договаряне.

Ратифицирането на конвенции 151 и 154 би създало предпоставки за решаване на част от проблемите около колективното договаряне в България. То би подсетило някои, министри, членове на политически кабинети и държавни служители от най-високите етажи на администрацията, които не искат да се учат, нито пък да водят някакъв диалог с личния състав на целокупната държавна администрация, че за социалния диалог в поверените им институции има и международно правни основания.

От написаното по-горе обаче, би трябвало да е станало ясно, че има какво да се направи и в областта на колективното договаряне в частния сектор, при това във взаимна изгода и на работници, и на работодатели. Нещо повече - евентуалните нови моменти в колективното договаряне в частния сектор със сигуронст ще донесат по-големи позитиви за икономиката, а от там и за данъчните сборове.

Остава да се надяваме, че "размразяването" на индустриалните отношения в Република България ще продължи.