Панихида за парламентаризма

"По онова време в нашите представи всичко произтичаше от него и се препокриваше с неговото име." Така Константин Симонов описва епохата на Сталин. 21 декември в официалната историография е рождения ден на Йосиф Джугашвили. В България тази дата може да се обяви за най-тъжната за българския парламентаризъм през 28-те уж демократични години.

Само ден след обнародване на приет от Народното събрание с убедително мнозинство закон в "Държавен вестник", той бе отменен с абсолютно единогласие. Закон поставящ в риск живота на много хора. Некачествен, калпав, вреден закон. Но закон, с тъпа упоритост защитаван от 126-има представителите на управляващото мнозинство и присъдружни. Закон, ощетяващ хиляди пациенти, но подкрепен от народни представители, полагали освен депутатска и Хипократова клетва. Закон, атакуван от президента според конституционните му правомощия, яростно оспорван и с професионална експертиза, и с политически аргументи, и с морално-етични внушения от опозицията. И все пак приет.

32 молекули или 700 милиона

Вчера правителството хвърли в бездънната яма 700 милиона, а днес парламентът отказа да даде 25 милиона

Представители на народа ли седят в залата срещу паметника с коня? Или машинки за продиктувано гласуване. Не трябва ли всеки депутат да дава своя вот освен по партийна повеля и според съвестта си. Които в демократичния свят е позволено и да се разминават.

Прецедентът "Иди ми-дойди ми-Закон за бюджета на НЗОК" беляза края на парламентаризма. Предизвестен от близо десетгодишното управление на ГЕРБ. Народно събрание няма. Има Бойко Борисов. И неговият наместник в пленарна зала Цв. Цв. И достойният заместник на без време пенсионирания таран Антон Тодоров - Данаил Кирилов. И група женски беквокали. Ако премиерът (както един покоен лидер, на когото бе гавазин - съчетаващ поста на държавен ръководител и генерален секретар на партията) не бе "отменил" мораториума, неговата покорна парламентарна кохорта щеше да стои до смърт зад него "кат шъпа спартанци пред сганта на Ксеркса". В случая на Нинова.

Която пък няма нужда да се позовава на чудеса по Коледа и да си приписва лични заслуги за постигнатия консенсус. Ако Той не бе благоволил консенсуса - консенсус - през крив макарон. Опозицията е гласовита, агресивна, но безпомощна при съотношението на силите. Където Обединените патриоти много се притесняват да не станат обеднели патриоти откъм представителство във властта. А бизнес дружинката на Марешки гласува на принципа "както всички турци, така и гол Хасан".

Народното събрание преживя трудни години след 1989 (преди това бяха лесни, но нали и затова ручахме жабèтата - да няма гласуване под строй и Цола Драгойчева несменяем депутат). Учихме се на ход на демократични процедури и парламентаризъм. Надживяхме брадите и домашно плетените пуловери, копринените костюмчета и белите чорапки. По храма на законодателната власт летяха камъни и дърве. От трибуната се чуваха обиди и хули, раздаваха се присъди, лееше се канибалски популизъм. Имаше бели автобуси и метални огради. Приемаха се закони, които през годините се сдобиваха с толкова поправки, колкото алинеи не се съдържат между кориците им. Едни гласуваха Конституция, други лежаха по жълтите павета. С влизане-излизане, тук сме, но ни няма бе подкопаван кворума. Делян Пеевски още е депутат, но не ходи на работа. Както някога неговия ментор от сараите. През пленарната зала преминаха достойни хора и подлеци, депутати, отдадени на своята кауза, и кариеристи-еднодневки. Някои останаха в историята. Други дори не успяха да отворят вратата, за да влязат в нея.

Никога досега (може би само по времето на Цачева) Народното събрание не се е ползвало с толкова ниско доверие сред обществото. И защо се учудваме? За месец Борисов еднолично уволни по безпрецедентен начин неговия председател, назначи поредната верноподанна безличност на поста "пръв сред равни" и принуди своите депутати да се извъртят на 180˚ по жизненоважен закон. А да си спомним ли как според директивата депутатите Борисови овардиха мандата на обраслия с роднини по права и съребрена линия на апетитни местенца Делян Добрев. И обратно - как набързо отсвириха избраника на определена част от народа Тодоров. Парламентарният контрол вече е формална процедура, на която никой не обръща сериозно внимание, в която самият министър-председател дори не желае да участва. А ако терорист реши да атакува НС в петък по-добре да избере кафенето, а не пленарната зала...

Преди време премиерът на овладяната държава определи депутатите като безделници. Вероятно не е имал предвид своите депутати. Които много съвестно изпълняват Неговите повели. Без значение дали са разпоредени при изненадващо нахълтване на председателски съвет, от партийната централа, из-под магнолията в Бояна, от Брюксел, Анкара, Лондон, Берлин или някоя гореща точка по света, която умиротворява и присъединява към ЕС.

Бариерата пред иновативните лекарства падна. Но за хроничното страдание на българския парламентаризъм няма измислен лек. Като в онзи виц: болестта протича нормално, преди смъртта си пациентът хълцаше. И вотът на недоверие към управлението "Борисов 3" няма да помогне. Защото са нарушени основни демократични правила на парламентарната република. Подкопани са устоите на държавността. И не говорим за превръщането на България в премиерска. Всеки министър-председател в страните с подобна форма на управление ръководи държавата с екип. А в българския Министерски съвет седят кукли на конци, които ясно разбират, че креслото им е в пряка зависимост от Неговото настроение. Ако не вярват - да питат Главчев. И затова техните "решения" са Неговите решения.

Диктатурата на една партия обикновено свършва с диктатурата на един човек, казваше някога Георгий Плеханов. Десетина години (минус един Орешарски) Борисов се опита с всички възможни трикове да превърне ГЕРБ в партия - властелин. На централно и местно ниво. В медиите. В обществения живот. Диктатура в мека (засега) форма. Дали усещайки, че последният мандат му се изплъзва от ръцете той отчаяно се утвърждава на позицията Властелин. Дори си позволява подобен смешен лукс на международната сцена. "Аз" формата отдавна е негово оръжие - аз ви дадох, аз ги залових, аз ви построих, аз...

И тук трябва да напомним, че надписът на Народното събрание "Съединението прави силата" не означава съединението на всичко в едни ръце. Колкото и силни да са те. И ако се върнем към началото: "по онова време в нашите представи всичко произтичаше от него и се препокриваше с неговото име". Краят на диктаторите обикновено е самотен и тъжен. А след него най-приближените им свикват 20-и конгрес и ги свалят и от пиедестала...