Въпросът е, че описателната литература много рядко е съвсем точна и по време на царуването на Олаф Куимбли II като Патриций на Анкх бяха прокарани някои закони с решимостта да се прекратят неща от тоя сорт и да се въведе правдивост в репортажите. Така, ако в една легенда се казва за прочут герой, че "всички хора славели неговата юначност", всеки мислещ за живота си бард би добавил незабавно "с изключение на някои хора от родното му село, които го мислели за лъжец, и доста много други хора, които изобщо не били го и чували". Поетичното сравнение стриктно се ограничаваше в твърдения като: "могъщият му жребец беше бързоходен като вятъра в един сравнително тих ден, да речем сила на вятъра Трета Степен"...

"Фантастична светлина" - Тери Пратчет

Всички, които по-принцип знаем всичко за националната политика, сме свикнали да правим уточнението, че това местната политика не е точно като националната.

"Големите" разделения и противопоставяния между партиите често, свикнали сме, се преодоляват доста лесно на ниво общинска политика и особено когато става дума за общинска власт. Същевременно, оказва се, няма кандидат, който да не върви с уточнения, подобни на тези в горния цитат. Не една кампания е ставала жертва на подобна необходимост, тъй като, ако националната политика може да се фокусира върху общи принципи, противопоставяния и идеи, то местната обикновено пада жертва на уточненията след "юначността" на кандидата. А и до практическите въпроси, като например има ли вода за селото, на колко време се извозва боклукът и градът по-добро място за живеене ли е.

Въпреки това (а може би именно заради това), кметовете се ползват с доста висока степен на доверие, особено спрямо политиците като събирателен образ. Запитани "В каква степен имате доверие на следните хора?", 38,7% от гражданите казват, че се доверяват на кмета, 27,7% на общинските съветници (разбира се, едва ли на всички еднакво) и едва 11,2% се доверяват на политиците.* Това, че кметът и въпросните съветници са политици, е друга тема, която няма да отварям тук.

В този смисъл изобщо не е случайно, че "успешните" кметове (такива, които повтарят мандата си или в случаи като този в Монтана, който се бори за своя шести мандат) са тези, които намират начин да балансират не толкова принадлежността си към определени партии, а спрямо местните интереси - партии, бизнеси, граждански организации. Не един кмет е описвал необходимостта да говори с всички, да убеждава всички и да прави компромиси с всички. Подход, който (както последно ни напомниха скандалите около решението на Общинския съвет на Пловдив за продажба на дяловете на общината в Пловдивския панаир), е свързан преди всичко с мнозинство в общинския съвет. А докато битката за кметското място е видима, тази за листите и за това как и около какво ще се прави бъдещото мнозинство, често остава анонимна. Това се дължи преди всичко на два фактора - липса на ресурс в местните организации и съответно на местна политика в периода между провеждането на два избора. А и на слаба гражданска активност и липса на ресурс в гражданските организации по места.

По данни на същия индекс, личният контакт с политици и работата за политически партии са разглеждани като неефективни дейности на гражданско участие. За съжаление това не се компенсира от други форми на активност. Изследването регистрира изключително ниско ниво на лично участие в инициативи за подобряване на мястото, на което гражданите живеят - квартал, община, град/село. Картината се допълва от слаба резултатност при постигане на промяна на микро (квартал, населеното място) и макро ниво (страната като цяло); слаба подкрепа за други форми на обществено и политическо взаимодействие и участие, извън гласуването на избори, и твърде ниската склонност да се подават сигнали за корупция.

Едно изследване на "Алфа рисърч" от преди няколко години беше установило, че комуникацията между кандидатите и избирателите не минава през партиите и основните медии. Комбинацията от слаба гражданска активност, липса на установени, стабилни канали на представителство и като правило на политика, която съществува единствено в институционалната среда на кметството и общинския съвет, предпоставя слаби местни структури, липса на интерес към политическа кариера и липса на визия за политическото управление на общината. Нали си спомняте онзи клип на "Има такъв народ", който плагиатстваше стария виц за 7-те самураи, които били 3, защото нямало хора. Е, няма хора, защото липсва вдъхновение, защото "новите" партии, опират до "старите" хора, защото зарядът на изборите бързо изчезва в рутината на "коалиционната политика", мързела или политическата апатия.

Така "картелизацията" на местната политика се превръща в самосбъдващо се пророчество - оцеляват тези, които са гъвкави (комбинативни), което засилва гражданската апатия и което прави партийните организации все по-зависими от гъвкавостта и комбинативността, местните вражди и краткосрочните ползи.

В подобна среда кампанията и местната политика се свеждат отново до партийна лоялност, "героизацията" на кандидатите и различни корпоративни зависимости - засилени от факта, че в тази битка всеки глас има значение. Неслучайно през 2019 година, на фона на скандалите около ремонта на ул. "Граф Игнатиев" в София и продължителни протести, кметът на София беше преизбран за 3 мандат. Днес, след продължилия месеци скандал около Пловдивския панаир, кандидатът на ГЕРБ отново води в социологическите проучвания, а разследваният за корупция, бивш кмет на Хасково не само е кандидат отново, но и има сериозни шансове за балотаж.

Изглежда за пореден път националните партии се оказаха изненадани от местните избори и от условията, които те предпоставят.

Кандидатите бяха извадени в последния момент и, в огромната си част, претендентите за промяна на управленските модели по места се оказват случайни за местната политика хора, които някой е решил, че ще са достатъчно популярни, за да решат проблема с липсата на политика. Почти универсално - хората, водили битките в местната власт, се оказват извън списъка с кандидат-кметове. Вместо такива по места се връщат бивши или настоящи депутати - особено разпространена е тази практика сред "Възраждане" и ИТН, които изведнъж са осъзнали важността на местната власт и желанието си да служат по-пряко на своите съграждани (В. Търново, Пловдив, Варна, Стара Загора, София, Сливен, Враца). Противоречиви бяха номинациите за кмет на депутатите от ПП в Бургас - Костадин Бачийски и от ДБ в Пловдив - Манол Пейков. Бачийски е един от двамата кандидати на коалицията ПП-ДБ в Бургас, а в Пловдив Манол Пейков се включи последен в листата за общински съветници, след като не беше номиниран като кандидат за кмет. Посочвам тези примери не за да илюстрирам вътрешнопартийни противоречия, които потенциално саботират успеха на изборите, а за да насоча вниманието към това, че и двамата кандидати станаха популярни предимно с национални инициативи, а не с каузи, свързани с тяхната община. За сметка на това хората, водили битките в Пловдив, са отново включени в "анонимния" списък - листата за общински съвет.

Колкото и да е логично сблъсъкът в мажоритарни избори да е фокусиран върху "известни" личности, толкова е и неразбираемо "неизковаването" на такива личности около формулирането, преследването и отстояването на важни за местните хора "каузи". Такива, които да въвличат местната общност, които да я сплотяват и да й дават увереност, че може да участва и променя живота си към по-добро.

Липсата на вдъхновение в местната политика се наблюдава отдавна, но най-добре се вижда в липсата на независими кандидати за общински съветници. Ако за избирането на кмет са необходими сравнително голямо количество гласове (няколко хиляди обикновено), изборът на независим общински съветник е възможен с няколкостотин гласа и със сравнително ограничен ресурс, особено ако става дума за активен представител на местната общност. Въпреки това наличието на независими общински съветници е по-скоро изключение. На тези местни избори в 27-те области (без София-област) има регистрирани едва 5 независими кандидати за общински съвет, 2-ма от които в София. Факт, който служи за поредното доказателство, че гражданската енергия в общината не намира своята реализация нито през политическите партии, нито през самоорганизация на общността зад разпознаваеми местни лидери.

Всичко това естествено вкара кампанията в пътеката на най-малкото съпротивление, тоест в руслото на националната политика. Излизайки от цикъл национални избори, белязани от политическа нестабилност, изострено противопоставяне, краткосрочни политически проекти и трансформации, местните избори носят изключително силен залог. За някои те са шанс за запазване на влиянието и политическа реабилитация, за други - опция за разширяване на политическата подкрепа, за трети - въпрос на политическо оцеляване. Научили урока на НДСВ през 2003 година (които първоначално заявиха, че местните избори не ги интересува, а после се оказа късно), почти всички участници в процесите от 2021 година насам са направили и невъзможното да издигнат свои кандидати и листи в основните областни центрове. "Възраждане" имат 25 кандидати за кмет и 27 листи, ИТН - 16 кандидати за кмет, но 25 листи, ПП - ДБ издигат 25 кандидати за кмет и регистрират 27 листи, "Левицата" има регистрирани листи в 25 от областните центрове. Посочвам данните само на първолаците на местните избори и само за областните центрове, и само като илюстрация на важността, която тези партии поставят върху овладяването на местен ресурс. За разлика от НДСВ, първите избори, на които се явиха ГЕРБ, бяха местните през 2007 година, когато те имаха кандидати за кмет в 211 общини и регистрирани листи в 260.

В този смисъл резултатите от изборите ще предопределят шансовете за оцеляване на партии като ИТН, партиите от коалицията "Левицата" и, разбира се, в голяма степен ще предопределят перспективата пред коалицията ПП-ДБ. Един от основните въпроси, който си струва да следим е проникването на "Възраждане", особено в малките общински центрове. Затворени в "голямата" политика, партиите често пропускат нагласи и настроения в страната, които обаче неизбежно се оказват сериозен фактор за нагласите в национален план.

Неслучайно и местната кампания бързо беше окупирана от националната политика. Протести на добре организирани и вече картелизирани групи, вот на недоверие, напрежение в управляващата коалиция - това са събития, които имат за цел да мобилизират и разширят подкрепата за вече споменатите политически формации, изваждайки дебата от конкретните личности по места, за да бъде доминиран изборът от вече съществуващи нагласи. Тази стратегия е имала своите успехи не само с ГЕРБ, но и с "Атака" през 2007 година и едва ли ще остане без своите ефекти и през тази кампания.

Причините за всичко това са много - както системни, така и свързани с обществени процеси и нагласи. Частично следва да се замислим дали това раздробяване на общините, което ги лишава от ресурс, парцелира сфери на влияние и изолира групи от достъп до публичен ресурс, по-скоро помага за по-добро и пряко представителство на гражданите или пречи. Дали тяхното окрупняване няма да направи състезанието по-значимо, от там по-интересно и от там по-малко зависимо от малки групи, добре мотивирани и мобилизирани интереси. Дали създаването на регионално ниво на самоуправление също не би предизвикало истинска инвестиция в политика на местно ниво, интегрирано развитие, но и би извадило партиите от комфорта на "марката" и би ги принудило да инвестират в истинска местна политика, в която историите за въображение (по Пратчет) доминират историята за мнозинствата.

*Данните са от Индекс за гражданско здраве.