Един професор обвини БСП и левите в България във "войнстващ анахроничен антифашизъм". Ще спестим името на хабилитираното лице. Няма да остане в историята на науката. Не се брои активната му роля в реабилитацията на най-мрачния период от историята на Европа - фашизма. Защото когато антифашизмът бива обявен за анахронизъм, то неговият естествен антипод би трябвало да търпи ренесанс.

Срещнатото с истеричен възторг от определени нàучни кръгове вкарване на "престъпленията на комунистическия режим" в учебните програми, сълзливите мероприятия в деня за памет на жертвите на същия и молебена, отслужен пред паметника до НДК от някакъв алтернативен поп, вдигнаха вълната на антикомунизма до познати от началото на 90-те размери. Яхната с особен ентусиазъм от управляващата партия ГЕРБ. Разбираемо поради моралното и интелектуалното им скудоумие. Ненормално, когато се опитваш да сложиш знак за равенство между един тоталитарен режим и неговите извращения и антифашистката борба на милиони граждани не само в Европа, но и в света.

Народният съд и неговите злодейства влизат в учебниците, избитите по негов вердикт влизат, лагерите и те. Радват се професори по какво ли не от висши училища от някакви затънтени краища на родината. И вероятно биха се затруднили да отговорят на простичките въпроси, които така и не са намерили място в новите програми за 10. клас.

Кой магистрат обоснова юридически мъченическата гибел на премиера Стамболийски? Кой съд произнесе смъртните присъди на жертвите на априлските нощи 1925? И не падна ли тогава от ръцете на правителствени убийци (с царска милост) цветът на българската интелигенция. Кои бяха магистратите, добавили към най-тежкото наказание - смърт, посмъртно обезобразяване на трупове чрез рязане на глави и разнасянето им из градове и села за сплашване? А горенето на цели махали и ликвидирането на деца - в кое наказателно право е предвидено? Подлежеше ли на обжалване присъдата на Стойне (7-годишен) Иван (9), Надежда (12), Димитринка (11), близначките Ценка и Цветанка (13), къде бяха адвокатите им със своите защитни пледоарии? Когато поднасяме цветя пред барелефа на величеството Борис ІІІ, трябва ли да заклеймим "терориста" Вапцаров, разстрелян в негово име?

7526 имена на жертви на комунистическия режим са изсечени на паметника. И сред наистина репресираните без вина, затваряни без съд, унищожавани без присъда, нелепо се четат имената на герои на "белия терор" 1925, превратаджии, полицейски и жандармерийски началници, генерали и офицери, вярно служили на Цар и Отечество (в този ред!), агенти на Обществената безопасност, активисти на щпицкомандите, от които 1941-1944 проплака дете в майка. Така наред с мъката по жертвите волно или неволно се реабилитират палачите.

Нито БСП, нито някоя друга лява партия никога не си позволи да героизира извергите и садистите, извършвали беззакония в арестите на ДС, в "Белене", "Куциян", Ловеч. Дистанцирането и осъждането на техните престъпления започна далеч преди днешните антикомунисти да се събудят такива, след като предната вечер са си легнали с партиен билет под възглавницата. В БСП и лявата общност никой не седна да си пренаписва биографиите, не измисли минало на дядовците и бащите си. Не се отрече. Някои тръгнаха към промяната. Несъгласните си отидоха с достойно вдигната глава ("Иска ми се до края да си остана политкомисар..." - Веселин Андреев, интервю от 1986). Някои и до днес - на възраст близо век, оцелели след въдворяване в "трудов лагер за евреи" и смъртна присъда по Закона за защита на държавата - не се срамуват да се наричат антифашисти и ремсисти (Анжел Вагенщайн).

Докато техните опоненти, дошли наготово на опразненото от т.нар. традиционна десница пространство на антикомунизма, направиха невъзможното, за да се забрави тяхното минало. На членове на БКП (Цецка Цачева, Борисов), на доносници на ДС (Георги Марков), на кандидат априлски поети (Спас Гърневски), на чеда на местен партиен актив (Плевнелиев). Едни гузно мълчат, други си измислят дядовци или аристократично детство, по-неизобретателните - неслучили се дисидентски митинги, трети са най-кресливи в общия хор, та дано заглушат хвалебствените строфи от миналото.

Никой до днес не пожела да прочете докрай и безпристрастно трудните страници на най-новата българска история. И да ги затвори. Защото винаги е удобно да имаш някой и друг скелет в гардероба. Когато те обладае политическа дисфункция - да го вадиш. Не всеки ден ти пада от небето Истанбулска конвенция, която да мяташ във вентилатора, за да отклониш вниманието от болезнените теми. Жертви на кървавия червен терор, лагери, политически репресии в такива моменти са изключително вървежни.

Но когато учебните програми по история се пишат според идеологическа целесъобразност незнайно от кой (признание на министър Вълчев) - незнайно как, къде и срещу колко хабилитиран гл. ас., доц., проф. по не-знам-какво-си, когато една част от истината се смотава под черджето, а друга се преекспонира, това е опасно. Най-малкото създава дискомфорт и на учители, и на ученици. На първите, защото трябва да обясняват уж обективно нещо, което вече е получило своята еднозначна квалификация в помагалото, одобрено от МОН. На вторите - защото "истината", която им поднася учебника, често пъти се разминава диаметрално с онова, което са чули у дома. Не че последното е непременно докрай освободено от лични оценки и емоции.

Фактите са свещени, коментарите - свободни. Това трябва да е основният принцип при подготовката на учебното съдържание. С уточнение - коментарите трябва да се правят с уговорката - мнение, гледна точка, позиция. По възможност от авторитетни разномислещи специалисти, които не липсват, но днес са силно заглушени от многословното празномислие на псевдоекспертите.

Със своето изказване за анахронизма "антифашизъм" онзи професор опасно измества границата на нормалното идеологическо противопоставяне. Някога в Германия всичко започнало с "Бирен пуч", за да свърши с "Кристална нощ". По софийските улици днес маршируват факелни шествия в памет на "приятеля на Райха ген. Луков", за които още не знаем в какво може да се изродят. Във Вълков марш (добре че осъденият от Народния съд и нереабилитеран ген. Иван Вълков е предпочел бащиното си име, а не фамилията - Юрдеков - щеше да звучи несериозно: Луков и Юрдеков маршове). Или издигане на паметник на "черния капитан" Кочо Стоянов в двора на Военната академия. А примери в бившите соцстрани не липсват - носталгия по Бандера в Украина, спорно законодателство за Холокоста в Полша, възхвала на ветераните от СС в Прибалтийските републики...

Някога Добри Чинтулов по друг повод бе казал "догде е мъничка змията, елате да се съберем - с крака да ù строшим главата...". А неофашизмът в България вече не е малка змия. Освен сред хулиганстващата маса с факлите той намира подкрепа сред академичните (колкото и измислени да са) среди, популяризация в медийното пространство, легитимация в парламентарното говорене. А уморените да помнят не забравят, че след шествията идват кладите от книги, жълтите звезди, Закона за защита на държавата, Бухенвалд и Освиенцим...

И не се опитвайте да пренаписвате историята. Децата днес са достатъчно информирани, имат достъп до фактите, свой поглед над нещата, начин на мислене - формиран от семейство, среда и училище. Вече не може да ги манипулирате като пионерчета от средата на 50-те. Забравете идеологемите. Това бе основна грешка на оплювания от вас режим. А собствените си биографии може да фризирате както ви се хареса. Те не са интересни никому. Но не прекалявайте. Не сте първи. Още по времето смазващата свободата на словото тоталитарна система един поет посмя да напише епиграма:

"Някога, преди да дойде края,

бе откраднл полицейска чùзма.

А сега търчи да го признаят

за борец против фашизма..."